В категории:България

Тръгва обиколка „Да спрем прехода към дъното“

На 31 януари от Велико Търново стартира обиколката „Да спрем прехода към дъното“, в рамките на която група активисти на граждански сдружения, синдикалисти, икономисти, журналисти, социолози, университетски преподаватели и други, ще осъществят срещи с хората в общо шест български градове. Организатори на обиколката са Колектив за обществени интервенции (КОИ) и Сдружение Солидарна България“ с подкрепата на Фондация „Роза Люксембург“, а „Барикада“ е медиен партньор на турнето.

Преди първата среща, посветена на темата „Как да се вдигнат доходите веднага?“ (за повече информация относно часа и мястото – вижте тук) разговаряхме с един от организаторите и говорител на първото събитие – социологът и член на КОИ Георги Медаров. 

Георги Медаров е социолог, член е на Колектив за обществени интервенции

Претърпя ли понятието „преход“ пълна метаморфоза в общественото съзнание на мнозинство от българите? След 1989-та година „преход“ звучеше обнадеждаващо, постепенно се превърна в затормозяващо и безнадеждно безкрайно, а днес вече говорим за „преход към дъното“, на който да бъде сложен край.

Действително преди 30 години промените са натоварени с огромни очаквания и надежди. Трябва да си припомним, че общественото недоволство от социализма преди 1989 г. не е свързано със стремеж към абстрактна свобода, а е в преобладаващата си част критика на неравенствата и привилегиите на номенклатурата от стария режим. Това си личи от лозунгите на първите демократични митинги, удобно заличавани днес, като: „Болници вместо резиденции!“, „Парите на милионерите да бъдат внесени в държавния бюджет“ или „Намалете цените на бензина, увеличете заплатите!“. Днес обаче резиденциите са в пъти повече, а „милионерите“ са се превърнали в милиардери. Това е и причината за масовото недоволство от прехода сега, той се е реализирал като пълно противоречие на очакваното от хората.

Не се ли притеснявате, че това може да прозвучи някому като индулгенция на тоталитаризма? 

Днес се опитват да ни убедят, че социализмът и демокрацията не могат да съществуват заедно. Но преди 30 години истинската социална справедливост, равенството, свободата и демокрацията са общото място в надеждите на хората за прехода. От тази перспектива никак не е изненадващо, че има всеобщо разочарование. Мнозинството хора не са си представяли тотално отрицание на всичко от стария режим, а са изисквали осъществяване на обещанията за справедливост от социалистическата държава преди 1989 г.

И двете големи искания на мнозинството – повече демокрация и повече справедливост – са брутално провалени от т.нар. Партии на Прехода. Демокрацията беше сведена до свободата на богатите да си купуват политици, да пишат закони, докато огромното мнозинство са „свободни“ да избират между мизерните заплати в България или да търсят препитание в Западна Европа. Днес България е страната с най-високи нива на бедност и неравенства в Европейския съюз. А негативната тенденция се задълбочава. Всяка година десетки хиляди са принудени да напускат страната. Всички основни човешки потребности (от здравеопазване, изхранване, отопление, жилища, образование и т.н.) са сведени до стоки, които се търгуват на пазара и са отнети от всички, които не могат да си платят.

Това имаме предвид под „преход към дъното“, на който трябва да бъде сложен край. Трябва да започнем работа за постигането на едно по-справедливо, по-свободно и по-социално общество, преход, който отново да завладее мечтите на хората.

Сигурни ли сте, че обществото наистина е готово да спре този преход към дъното? През годините някои отдавна обявиха прехода за свършил, други оспорваха понятието изначално, трети считаха, че преходът е всъщност перманентно състояние. И по-важното – наясно ли е обществото на какво конкретно трябва да бъде сложен край?

Ако разбираме прехода, както го разбират елитите, а именно като преход към капиталистическа икономика, не просто сме го завършили, а и сме изпреварили значително Западна Европа. През последните години в Западна Европа се надигат мащабни социални движения срещу разграждането на социалната държава и отнемането на социални права. Но това са процеси, които у нас текат поне от края на 1990-те. Социални движения като това на „Жълтите жилетки“ във Франция се съпротивляват срещу процеси, които у нас вече са се случили. Наблюдаваме в някои отношения, за жалост, не толкова европеизация на България, а българизация на Европа.

Имаме възможно най-неолибералната данъчна политика в цяла Европа, а и една от най-неолибералните в света. Свободата е свободата на големи корпорации. Ако обикновен човек пропусне да плати дори малка сметка за телефон, тогава лесно и бързо частни съдебни изпълнители го заплашват или дори му изтеглят пари от банковата сметка. Но щом работодател „пропусне“ да изплати заплатите на стотици работници, той не носи отговорност. Отговорни са работниците, които трябва да водят дела и да преминат през тежки административни процедури с надеждата да си получат парите. И то не от работодателя, който ги е ограбил, а от обществени фондове, в които сами са внасяли пари чрез осигурителната система.

Същевременно политиците – управляващи и опозиция – се състезават кой ще предложи по-благоприятни условия за предприемачите и колко социални права ще ограничи. Правителството, в което вече участват и крайнодесни партии, води война срещу най-ощетените – хората с увреждания, майките, пенсионерите, ромите. Така оправдава антиобществените си действия чрез настройване на ограбените едни срещу други.

Тоест онези, които ни продадоха „прехода“, се справиха добре. От своя гледна точка…

Ако целта на прехода е капитализъм, то тази цел е меко казано преизпълнена, живеем в Дикенсов и Дарвинистки капитализъм, в който по-силните изяждат по-слабите, a това се обявява за висша ценност. За мнозинството обаче, истинската цел на прехода е била точно обратното – по-социално, по-равно, по-демократично, по-свободно и по-справедливо общество.

И пак стигаме до въпроса – готово ли е обществото да поиска нова промяна, независимо дали ще я наричаме нов „преход“ или просто реализиране старите неосъществени надежди. 

Да, обществото е готово и отчаяно иска промяна. Това личи и от острата реакция срещу всеки обществен скандал, от склонността на хората да реагират понякога дори крайно. Не е ясно обаче в каква посока ще поеме това искане за промяна.

Този момент е добре познат на десницата. Известният либерален политолог Иван Кръстев в своя статия във в-к Капитал от 1997 г., заявява, че „В България има мнозинство за радикална промяна. Обществото е готово да подкрепи и радикална приватизация, и радикална национализация. И няма да подкрепи нищо, което не е радикално“.

Казано с други думи, масовите протести от края на 1996 г. срещу правителството на Жан Виденов, в които участват дори синдикати, не са искали съзнателно крайните неолиберални политики, които са последвали. Но мащабното обществено недоволство, породено от тогавашната стопанска криза, е впрегнато за оправдание на една от най-екстремните форми на неолиберализма.

Не наблюдаваме ли доста сходна ситуация и днес? 

Днес виждаме как това се прави от крайната десница, която, за да спаси „радикалната приватизация“ и господството на неолиберализма у нас, измества реалния проблем (неравенствата и бедността) с ултраконсервативни кампании срещу малцинствата и срещу хората с увреждания. Така справедливият гняв на хората срещу неравенствата и бедността се пренасочва към най-ощетените групи. Изглежда, че за десницата хората с увреждания са изпечени мошеници, които трябва да бъдат постоянно подозирани, преследвания и надзиравани, а предприемачите са крехки създания, които се нуждаят от постоянното държавно обгрижване.

Жалко е, че дори от така наречената опозиция в лицето на БСП доброволно се превръщат в епигони на крайната десница. Те погрешно (или умишлено) привиждат в крайнодясната реторика и национализма „общественото мнение“, което уж просто изразяват. Националистическият и крайноконсервативният обрат в БСП обаче не просто не отразява истинския обществен дневен ред, а допринася за изместването му към консервативни псевдотеми.

Американският ляв политолог Кори Робин казва, че прогресивното лидерство не означава общественото мнение да бъде следвано така, както медиите го представят. Лидерството се изразява в разпознаването на обществените стремежи, които са заровени дълбоко, които са пренебрегвани, незабелязвани или просто не са чути, защото никой не е задал правилните въпроси.

Как се отнася всичко това към въпроса „наясно ли е обществото на какво конкретно трябва да бъде сложен край“? Да, наясно е, но е важно да се пита и „как точно ще стане това“.

Обиколката ви е озаглавена с по-общото „Да спрем прехода към дъното“, но заглавието на първата среща във Велико Търново е съвсем конкретно – как да се вдигнат доходите веднага. Наистина ли имате такава рецепта?

За да не се превърне нужната промяна в поредната подмяна, трябва да имаме съвсем конкретни предложения и яснота как да се осъществят. Повишаването на доходите безспорно е належащо в България днес. Елитите се опитват да ни убедят, че заплатите се определят неутрално от пазара, че доходите са функция на производителността на работещите. Сякаш няма какво да се направи и всяко обещание за прогрес е демагогия.

На срещата във Велико Търново искаме ясно да заявим, че има редица конкретни и реалистични стъпки за чувствително повишаване на доходите, които могат да се предприемат веднага. Рецептата не е една, а са много. Например, въвеждането на необлагаем минимум на данъчното облагане, какъвто има в цяла Европа, директно ще се отрази на всички работещи, най-вече на хората с най-ниски доходи. Друга възможност за повишаване на доходите е в колективното трудово договаряне. Но, за разлика от данъчната реформа, то не може да се случи отгоре надолу. Трябва активното участие на гражданите, на работещите, които да се синдикализират и заедно да изискат по-добри условия от работодателите си. Тази стъпка е най-трудна, защото българският бизнес и държавата са изключително антисиндикално настроени. Но практиката показва, че в предприятията, в които има работещи синдикални организации, които са успели да постигнат колективно договаряне, условията са осезаемо по-добри от онези в предприятията, в които липсва синдикална самоорганизация.

За съжаление не само правителството и бизнесът, а дори и опозицията страда от отчайваща липса на идеи и привижда конкурентоспособността на българската икономика единствено в отнемането на социалните права и в ниското заплащане. Това е видно и от впечатляващия консенсус между управляващи и опозиция срещу т.нар. пакет „Макрон“. Партиите на Прехода подкрепят всичко, което идва от Западна Европа, но се оказва, че това не е така, когато става въпрос за работническите права. За ГЕРБ и БСП изглежда, че българският транспортен бизнес може да съществува единствено, ако на работниците в сектора се предоставят потресаващо лоши условия и ниско заплащане. Именно на този процес трябва да кажем край и да покажем, както ще се опитаме да направим по време на срещата, че има много реални и социални алтернативи пред социалния дъмпинг, мизерното заплащане и отнемането на социалните и работническите права.

Как планирате да протичат тези срещи – готвите се повече да слушате или повече да говорите? Различни ли ще бъдат говорителите на всяка отделна среща и какво ги обединява?

Говорителите ще са различни. Срещите са обединени от идеите, които сме развили през последните години на базата на различни наши изследвания и кампании. Искаме да покажем, че вече съществуват много конкретни предложения и възможни социални реформи, които действително да подобрят социалното положение у нас. Освен представяне на съществуващи възможности за реална промяна, се надяваме да срещнем повече хора със сходни идеи и да търсим възможности за бъдещи сътрудничества. Защото промяната няма да дойде с магическа пръчка, в крайна сметка ще трябва всички заедно да я извоюваме. Елитите в България не искат реална промяна. Истинска промяна, а не подмяна, може да дойде само отдолу нагоре. Поради това се надяваме, и да слушаме повече, и да откроим заедно възможни посоки за общо мислене и действие.

Кои са останалите градове, които ще посетите и какво бихте нарекли успех? Или пък провал. 

Останалите градове, които планираме да посетим, са Варна, Пловдив, Видин, Русе и Казанлък. Успех ще е да популяризираме досегашната си работа, изследвания и кампании, да срещнем нови съмишленици, с които заедно да очертаем възможни посоки за конкретни бъдещи действия.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар