Не са само 30-те години. А и 30-те сребърника.

Забавно нещо са юбилеите – колкото участници в „прехода”, толкова и интерпретации за „едно време” и за „сега”.

Някои днес празнуват, че преди 30 години са прегърнали свободата да си купуват банани и телевизори по всяко време на годината.

Други се радват, че са се освободили да пътуват по широкия свят, да мият чинии и сменят чужди памперси, да се връщат само за отпуските и да издържат осиротелите си тук родители с преводи от заплатите си от Солун, Аликанте, Глазгоу, Марсилия, Чикаго, Мелбърн и т.н.

Трети не изтрезняват вече трето десетилетие от късмета да се събудят една сутрин като „честни частници” и горди собственици на медии, предприятия, имоти, офшорки с единствената грижа да не стъпят накриво в редовното преразпределение на порциите от новоугоени по калъпа им олигарси.

Четвърти огряват неуморно държавните върхове със заслуженото самочувствие, че отдавна сме ги стигнали и задминали американците и италианците с техните държави, признали, че си имат мафии. Къде им е до нашата мафия, сдобила се с държава!…

Добре де, признавам – нищо ново, всичко си го знаем и всичко е казвано, но нали юбилеите са за това, да си преброим пак баналностите, известни от 30 години.

Е, имам си и лична равносметка. Като един същи Данте на влизане в „Ад”-а и аз бях „на попрището жизнено в средата” преди 30 години, когато ни споходи ненадейната промяна на 10 ноември 1989 г. На шега, на майтап, но животът ми е разделен така точно на две почти равни половини – 31 години „преди”, 30 години „след”.

Моят 10-ти ноември започна няколко месеца преди онзи пленум, катурнал Тодор Живков. През лятото на 1989-та бях напреднало бременна журналистка международничка във в. „Народна младеж”. Насред „голямата екскурзия” на българските турци, потеглили масово към Турция, защото тук им сменяха имената, в редакцията се свика профсъюзно събрание.

Председателстваше го един колега от спортния отдел, който после, при демокрацията, светкавично израсна до върло син демократ, едър издател и бизнесмен. Той и досега не спира да обикаля тв студиата, за да обяснява колко е велик всеки, който е на власт в София и Вашингтон.

През лятото на 1989-та беше също толкова правоверен към тогавашната власт. Беше свикал профсъюзното събрание, за да откликнем на повика на партията-държава и наред с всички останали трудови колективи из страната, ние, журналистите, също да поемем към полята, за да заместим по комбайни и вършачки подло изоставилите селскостопанския трудов фронт „екскурзианти”.

С цялата си наглост на вечно трънче в журналистиката, на унесена по тогавашната съветска перестроечна преса читателка и на бременна жена, която нямаше как да бъде пратена на такава бригада и която според тогавашното законодателство никой не можеше с пръст да пипне, аз предложих на председателстващия събранието: „Хайде първо да поговорим защо се стигна до всичко това, защо хората заминават, какво не е наред в държавата”.

30 години минаха, а още не мога да забравя погледа му, с който горещо искаше да ме убие на място, и смразяващия му шепот, чут от всички в притихналата заседателна зала на редакцията: „Ти даваш ли си сметка какво предлагаш?! Това ще бъде вписано в протокола!”

Нахално отвърнах: „И какво толкова страшно има? Не е ли това гласността? Не е ли работа на журналистите да задават въпроси, а не да карат комбайни?”.

„Е теб няма да те качат на комбайн, вредно ти е, не се вълнувай!” – разреди атмосферата колега шегаджия, събранието изби на майтапи, притеснителното ми включване отплува в небитието и бе одобрен репортерски екип от млади колеги, които хем да побригаридстват из нивите, хем това да мине под модерната тогава инициатива „журналистът сменя професията”.

А онзи профсъюзен председател после порасна до такива измерения на демократизма, свободния пазар и пиарското обслужване, че днес вече никога не бих могла да го достигна. И слава Богу – няма как да дишам в средите, благодатни за такива субекти.

Но далеч не само той пое по такава траектория. Наблюдавах на живо още няколко негови копия да се превръщат в демократичните години от някогашни пламенни комсомолци, номенклатурни синчета и безпомощни журналисти в титани на журналистическия бизнес и проповедници на прогресивния капитализъм. Днес сигурно празнуват като „успели” в прехода. В тяхната си паралелна реалност. Но се съмнявам да им е спокойно в компанията на все техни подобия…

Самият 10-ти ноември 1989-та ми е оставил блед спомен от телевизионно съобщение за пленума, свалил Тодор Живков. Същинският симптом, че нещо сериозно се разчупва, дойде седмица по-късно – с легендарното изказване на Славчо Трънски в Народното събрание, което беше излъчвано по телевизията и радиото на живо. Гледах го, докато кърмех новородената си дъщеричка, и оживено обсъждахме с цялото семейство какво се случва.

После се зареди серията от митинги, на които тичахме заедно с мъжа ми, правейки сложни организации на кого да оставим бебето в трите часа между две кърмения. Трескави месеци, много емоции, лавина от промени по света и у нас…

През декември 1989-та еуфорията ми се изпари и тръните ми отново настръхнаха. Противно ми стана от превърнатия в зрелище разстрел на Николай и Елена Чаушеску и от цялата постановъчност на телевизионната румънска революция. Вбеси ме извършената по същото време от САЩ интервенция в Панама с единствената цел да се отвлече оттам генерал Мануел Антонио Нориега, който прекалено много знаеше за тайните операции на ЦРУ с латиноамериканските наркокартели още от времето, когато разузнавателната централа е била управлявана от Джордж Буш-баща. А Буш вече беше президент, така че просто видя сметката на Панама, за да запуши устата на Нориега.

Да, през 1989-та това още шокираше – още ги нямаше бомбардировките на НАТО в Югославия, нахлуването на САЩ и „пуделите” им в Афганистан и Ирак, размазването на Либия и линчуването на Кадафи…

Румъния и Панама обаче бяха симптомите за онова, което идва. Поне аз така го усетих. Бях в отпуск по майчинство и можех малко по-дистанцирано и съсредоточено да видя цялата панорама. Имах време да мисля, защото не аз, а мъжът ми жертвоготовно отиваше в 3 часа през нощта да се реди на опашка за даваното само с купони мляко през „Лукановата зима” в началото на 1990-та.

Изкарах си двете години платено майчинство и когато отново тръгнах на работа, се оказах вече не в „Народна младеж”, откъдето бях излязла, а в наскоро стартиралия „24 часа”. Там бяха повечето ми колеги и приятели. Всичките вече убедени, че истинската свобода на словото идва с частните медии. Приели за нормално, че изданията на две ликвидирани обществени организации – ЦК на ДКМС и НС на Отечествения фронт, заедно с журналистите им и с цялото им имущество, са станали основа за пресгрупата на едни „честни частници”, наши бивши колеги, задали задълго тон в журналистиката.

По същия модел и други издания тогава отидоха от обществени в частни ръце. Както се случи и с много предприятия, с икономически мощности от всякакъв калибър. Когато самите медии са минали през мътна приватизация, естествено е, че собствениците им не са мотивирани да разобличават други подобни сделки. Толкова за свободата на медиите, която с годините мутира от брошка по реверите на стопанисващите я олигарси до мокра кърпичка за дезинфекциране при здрависванията им.

Иначе един от някогашните „честни частници”, известен с прозрението си, че „медиите се правят, за да се продават”, наскоро се изяви с поучения към държавния глава кое на кого прави или не прави чест… Този същият е и от създателите на практиката работодателите да осигуряват журналистите само върху минимална заплата или въобще да не ги осигуряват – и така се действа във всички частни медии вече три десетилетия. Какви разобличения за сивата икономика може да се очакват от такива „трибуни”?

Вторите 30 години от живота ми преминаха сред ей такива импровизирани „правила”, в които трябваше да оцелявам, за да отгледам децата си и за да мога да съхраня някакво достойнство в неблагодарна и унижавана професия като журналистиката – да намирам луфтове и да сменям медии, за да съумявам да казвам онова, което мисля, и да не правя компромиси със съвестта си.

Два дни преди сегашния юбилей на 10 ноември закръглих възраст и стаж за пенсия. Държавата 4 месеца ще ми изчислява по две възможни схеми колко пенсия съм заслужила с 37 години работа като журналист – занимание, за което още във Факултета по журналистика ни казваха, че по напрежение е сравнимо с работата на летеца-изпитател. През въпросните 4 месеца ще получавам минималната пенсия от 219 лв., а после, като ми изчислят реалната сума, ще доплатят разликата. Естествено, направих необходимото познат специалист още сега неофициално да извърши тези изчисления по моя молба, за да се ориентирам какво да очаквам. И излиза, че по схемата, която взима предвид доходите ми на редови журналист отпреди 10 ноември 1989 г., пенсията ми ще е по-голяма, отколкото при схемата, отчитаща минималните вноски, правени от моите работодатели през повечето от последните 30 години. Ето такъв излиза моят личен бюджетен баланс между „преди” и „сега”. Напълно съизмерим е и с моралния. От онова профсъюзно събрание през лятото на 1989-та до днешната реалност, в която колеги споделят, че ги е страх да излязат на протест в защита на журналистическите права, защото после никъде няма да си намерят работа…

В Чили, където сега кипи бунт срещу внедрения и у нас след 10 ноември неолиберален модел, площадите скандират: „Не са 30-те песос (с колкото беше вдигната там цената на метрото). 30-те години са” (толкова са минали от демократизацията, а още действат Пиночетовата конституция и експериментът на „чикагските момчета”).

Същите 30 години със същия модел и у нас не са за търпене повече. Но на българските условия сигурно ще подхожда и продължение на лозунга: „Не са само 30-те години. А и 30-те сребърника”. Онези, договаряните при преразпределенията на порциите по несвършващи тайни вечери, на които всичко се купува и продава – от обществени поръчки до фалиране на банки, от ерзац медии до непроизведени чужди военни самолети, от държавни назначения до избори…