Ярослав Качински безспорно успя да запази неофициалния си пост на „Председател на държавата”, както често го наричат с ирония поляците. И със сигурност остава диктаторът на вътрешнополитическия процес в страната. Дали обаче няма да изпусне някои от конците и дали дирижираното от него срастване на партията с институциите ще продължи?
Лидерът на „Право и справедливост” (ПиС) не е удовлетворен от резултата, постигнат на изборите на 13 октомври. Спечелените малко над 43% му осигуриха самостоятелно мнозинство с четирима депутати, а в сравнение с миналия мандат кадровата му база се е увеличила с по-малко от десетина души. Тоест – хегемонията му не бе съществено укрепена. А надеждите бяха огромни. Все пак хвърлени са били милиарди злоти за различни социално-ориентирани механизми и Качински очакваше по-стабилна благодарност. Но получи само това. А някои от неговите най-сигурни еничари не успяха дори да съберат достатъчно поименни гласове, за да станат народни представители за пореден път. Мечтите за конституционно мнозинство изхвърчаха през прозореца, а и отхвърлянето на потенциални президентски вета става сложно.
Държавният глава Анджей Дуда бе един от най-верните слуги на Качински, докато не започна бруталното заиграване на ПиС със съдебната система. В един момент, при поднасянето на поредния очевидно противоконституционен закон, подкопаващ правосъдието, Дуда реши, че не може да си позволява да бъде третиран като нотариус на направо престъпните деяния на „Председателя” и наложи вето. Качински не успя да си издейства с вота на 13 октомври никакъв нов коз срещу Дуда, нито лост, с който да може да си отмъсти на президента и вече бивш приятел. А Качински никога не прощава и не забравя.
„Председателят на държавата” има и друг дерт – Сената. През т. нар. висша камара на полския парламент задължително минават законопроектите и оттам биват връщани в Сейма с указания за промени или допълнения. В периода 2015-2019 г. това никога не се беше случило, понеже ПиС разполагаше с мнозинство и в Сената. Сега има буквално един глас по-малко от всичките останали, взети заедно.
Технически погледнато това по никакъв начин не заплашва Качински да си прави каквото и както иска, предвид, че силата му в Сейма е съвсем достатъчна, за да се отхвърлят всякакви евентуални сенатски корекции. Той обаче мрази подобни неудобства, а обича идеите му да се реализират веднага, ако ще да е дори през нощта. Така бяха пробутани през парламентарната процедура редица закони, между тях и тези за Националния съдебен съвет и Върховния съд. Сеймът, комисиите и Сенатът приемаха закони за по-малко от 24 часа – стига да имаше кворум примерно към 3 ч. през нощта, осигурен от представителите на ПиС.
Сега няма да е чак толкова лесно, но по принцип опасност за някакво сериозно спъване на процеса на приемане на закони, измислени от Качински, няма. Въпреки това Председателят разпореди партията му да задвижи институциите и да бъде наредено повторно преброяване на гласовете в районите, където ПиС загуби на косъм. Това вече се прави. Явно комфортът на Качински да си диктаторства е много по-важен и си струва такива екшъни, дори и да разваля имиджа му.
Има обаче и неща, на които „Председателят” може да се радва.
Най-важното от тях е сривът на политическото явление, което всеки нарича по-своему, в зависимост от това, от кой ъгъл излъчва пропаганда. И така – те самите се наричат „демократична опозиция”. ПиС ги нарича „тотална опозиция”. Незапознатите с полските реалии медии го описват като „либерална опозиция”. А всъщност то се казва Гражданкса платформа (ГП) и е партията на Доналд Туск.
Облепена със сателитни организации, тя стартира кампанията си като Гражданска коалиция. От 2015 г. формацията постоянно се напъва, използвайки целия си огромен медиен ресурс, да нагнетява страх сред населението с тези, че Качински хем „връща комунизма”, хем „насажда фашистка идеология” и „режимът му брутално унищожава всичките постижения на 3-та полска република” (тест Полша след 1989 г.). Безуспешно.
Въпреки големите демонстрации отпреди четири години, на по-голямата част от обществото не му пука за политическата композиция на Конституционния съд. Мнозина при онези вълнения дори не знаеха за съществуването му. Не за друго, а просто защото си имаха по-важни проблеми, като например беднотия, липса на качествено здравеопазване или междуселищен транспорт.
Качински много добре си даваше сметка за това и за да подсили и укрепи този механизъм, реши да въведе социалините си програми. И то по начин, който позволява не само най-бедните да се възползват от социалния ресурс на държавата, а и всички, които имат деца или изпълняват други критерии, не свързани с доходи. По този начин „Председателят” отне на опозиционерите и техните медии най-важния за тях пропаганден лост, т.е. възможността да развихрят презрение срещу бенефициентите на тези механизми и да насадят ненавист към тях от страна на пак-бедни-но-не-чак-толкова, наричани фалшиво „средна класа”. ПиС го направи по класово най-егалитарния възможен начин.
Така Качински остави своите врагове да скърцат със зъби и да реват за това, как те, светците на демократичната опозиция от времената на комунистическото мега-зло, което обориха и построиха пазарно-демократичното мега-добро, сега не биват слушани, когато алармират за подронването на фундаментите на 3-та република. Хората, освен малка група привилегировани през прехода (това са тези 20+ процента избиратели на ГП) и разни полски жълтопаветници, продължаваха да не им обръщат внимание.
Това породи ужасна фрустрация в лоното на елита на 3-та република, който досега не се е справил на психическо ниво с факта, че някой си позволи да посегне на легендата им и да ги плясне по лицето с мокър парцал. Тази безпомощност и отсъствие на елементарен анализ защо и как всъщност ПиС спечели изборите през 2015 г., вкара тези хора в една нова култура на брутално презрение към електората на Качински. Сякаш полските „демократи” преживяха своя Смоленск. Измислиха цяла мрежа абсурдни обяснения на случилото се, в центъра на които бе обаче не „руски атентат”, а невежеството и политическата необразованост на хората, както и лабилният им морал, позволяващ тяхното „лесно подкупване със собствените им пари”.
Доскорошният елит започна наистина да вижда избирателите и привържениците на ПиС като мрачна тълпа от хора с разнообразни политически и морални дефекти – и по този начин да ги представя. Въпросните дефекти ги тласкат към отказ да приемат аксиомите за вродената доброта на прехода и неоспоримото място на неговите герои върху пиедесталите на културата и политиката.
Хора като Адам Михник или Лех Валенса непрестанно плюят и храчат по подкрепящите ПиС. Обиждат ги в медиите или в социалните мрежи, а лидерите на „демократичната опозиция” им се радват.
След като наскоро в един разговор с изтъкнат „демократичен“ журналист Яцек Жаковски Михник изсипа тирада с такива обидни квалификации, той бе запитан: „Добре, редактор Михник, казвате, че една социална група която е била манипулирана ни избра за управленци партия която разваля държавата, нарушава разделението на властите и демокрацията (…) Но защо се случи това?” Михник отвърна ядосано: „Ами, защото гласуват така! Иди ги питай защо. Аз откъде да знам?!”. Ето това е най-качественият анализ който може да се случи в лагера на „демократичната опозиция“.
В друго интервю Михник обяснява как независимо от обстоятелствата, той щял на всяка цена да продължи да да издава Газета Виборчна (на която е главен редактор и издател) дори след като му се наложи пак да „слезе с дейността си в подземието“, демек след като Качински окончателно „върне комунизма“ и делегализира опозиционни издания. Това, разбира се, е само болната фантазия на Михник. Много малко вероятно е „Председателя“ да постъпи по този груб начин, а специално пък по отношение на органа на Михник, който търпи драстични икономически загуби и отлив на читатели. Само през миналата година Виборча освободи над 200 свои журналисти. ПиС толкова успешно се вписа с деянията си в социалните настроения, че то сега вече на Михник вестника няма кой да му го чете, камоли пък ако наистина започне да го прави в самиздат. Ерата му приключи.
Този тип послания и пропаганда бързо бе подет от медийната обвивка на „демократите” и се превърна в основна парадигма за журналистическата дейност там. Един от изтъкнатите коментатори на този лагер е Пжемислав Шубартович. Поканен в едно от телевизионните студиа да тълкува първите обявени резултати на парламентарните избори (exit poll), той издържа точно 11 минути преди да нарече избирателите на ПиС „психически увредени, морални неграмотници”.
Впрочем, политическите лидери от тази страна на барикадата не предлагаха нищо друго. И то не защото не искаха – те просто нямаха никакви идеи. На „демократите” също не им е ясно как могат да бъдат отхвърляни като политическо представителство на бившото статукво, към което всички те винаги са се отнасяли като към свято и неприкосновено. Някой да се заиграе с измислената трансцендентност на прехода, с тази ненарушима, непокътната матрица на доброто – това е абсолютен шок.
В този смисъл те станаха жертва на собствената си пропаганда, в която повярваха. И сега се чудят как някой може да отхвърля тяхната оферта за „борба за демокрация”, позволявайки се да изтъква никакви нюанси, при условие, че нали нищо по-велико и по-важно от „демокрацията” няма…
Тези хора отдавна са се отказали от сериозно политическо мислене и виждат случващото се в обществото в инфантилни категории на сблъсъка между доброто и злото, точно както в детските филми. За това Гжегож Схетина, началникът на Гражданска платформа, запитан дали има идея как да победи ПиС в едно интервю отговори: „Идеята за побеждаване на „Право и справедливост” съществува. Само трябва да я открием”.
С този коментар Схетина каза почти всичко за „демократичната опозиция”. Деконструиран, отговорът му, звучи така: „Май има някакъв проблем с икономиката и бедността щом хората масово подкрепят социалните мерки на ПиС, но нали се договорихме още през 90-те, че такива мръсни номера никой няма да предприема, а Качински се
опълчи и още ни се смее право в лицето. Все пак 30 години изкарахме без да обслужваме важните нужди на обществото, така че трябва да има някакъв модел, който не засяга подобна проблематика и чрез който да отстраним ПиС от власт. Само нещо не можем да се сетим какъв е той”.
Всъщност, това не се свежда само до цинизма на „салоните на 3-та република”, както ги наричат проправителствените журналисти. Те дори нямат представа как да се държат в обстановка, при която социумът става в сериозна степен фактор в политическия живот. А Каичнски направи точно това – постигна своите резултати с обществена мобилизация и изпълняване на някои от предизборните обещания. Това е причината агресията срещу него от страна на съперниците му да е толкова жестока. Той не само ги избута далеч настрани в публичното пространство, а направо им съсипа целия лъжлив модел на „демокрацията”. Сега те сякаш трябва да се учат наново как да се движат при променените обстоятелства.
Този „мръсен номер” на Качински никога няма да му бъде простен и той много добре си дава сметка за това. Ясно е, че този човек няма да сдаде властта, докато не постигне един вид ГЕРБ-еризация на Полша – където и да погледнеш, да виждаш само него или негови клонинги и те да бъдат единственият фактор, решаващ абсолютно всички въпроси на всяко ниво управление.
В този план Ярослав Качински малко наподобява на Бойко Борсиов. Българският премиер е в известен смисъл заложник на международния гангстеризъм. Ако в някой момент престане да управлява, кой знае колко още ще поживее… Така е и с Качински – ако не продължи да бъде микродиктатор на Полша, ще бъде изправен пред трибунал и осъден за деянията си. Ще може да си позволи да отстъпи, чак когато вече подреди по свои виждания цялата съдебна система, така да може да е спокоен. Машината на Збигньев Жиобро – министъра на правосъдието, един от най-верните ортаци на Качински – работи с пълна сила. За последните три години са били подменени вече над седем хиляди съдии и прокурори. Ала има още какво да се иска. И количествено и качествено погледнато.
Политическата импотентност на „демократичната опозиция” започна да се забелязва от по-умните ѝ почитатели още през 2017 г. Това отвори пространство за напредък на новата социалдемократическа партия „Заедно”. Тя бе основана преди четири години от хора, дотогава активни само в непартийни и непарламентарни движения в периферията на вътрешнополитическия процес в държавата. Оттам изплуваха в публичното пространство първите сериозни критики към ГП – как тази партия не предлага нищо и как истинската опозиция срещу ПиС е левицата. До голяма степен „Заедно” бе вплетена (макар и частично по неволя) в истериите на „демократичната опозиция” срещу „фашистката диктатура на Качински”, но след като целият ѝ капацитет за обществена мобилизация бе изчерпан, на пръв план започнаха да излизат програмите разлики.
Това се оказа пореден проблем за „демократите”, понеже възгледите им са до голяма степен сходни с тези на ПиС с изключение на социалните аспекти. Те са просто десни, неолиберални, антикомуниститчески консерватори. Разликата е в стила – малко по-културни са. „Председателят” и неговите медии насаждат страхове по ужасно примитивен начин, създавайки атмосфера за хулигански расистки и хомофобски хайки. Газета Виборча – най-важният медиен орган на опозицията, не само не подбужда към подобни действия, а ги критикува.
Техният антикомунизъм в крайна сметка им изигра лоша шега. Когато тръгнаха да оформят коалиция срещу ПиС, отхвърлиха предложението на „посткомунистическия” Съюз на демократичната левица (СДЛ) да се присъедини. Така, отцепвайки старите социалдемократи, не им оставиха друг изход, освен те да сключат друг алианс – именно с левите, които нямаха никакво желание да стават част от групировки като Гражданската коалиция. По този начин фактически “Заедно” и СДЛ бяха набутани във взаимна прегръдка. А те по пътя яхнаха още балансиращата на ръба на изчезване либерална (с минимални леви залитания) партия на Роберт Биедронь – „Пролет”, образувана малко преди европейските избори. Гжегож Схетина, председателят на ГП, реално даде начало на нова лява тристранна коалиция, която много бързо се договори, нарече се просто „Левица” и започна интензивна кампания, мачкайки както „Право и Справедливост”, така и Гражданската коалиция.
Ето как Схетина се оказа заобиколен и отляво, и отдясно, и тотално загуби ориентир. Единственото, което най-големите умове в този лагер успяха да измислят, е да скрият фрустриания и изморен Схетина зад лицето на Малгожата Кидава-Блоньска (второстепенна лидерка на ГП), обявявайки я за бъдещ премиер „на обединената опозиция”. Слоганът на кампанията ѝ бе „Сътрудничество вместо кавги”. При такива послания е дори донякъде учудващо, че тези хора успяха да съберат 27% от гласовете на 13 октомври. Разчитаха на минимум 30%, а оптимистично гледаха и към 35%.
Левицата не само успя да им открадне тези 5-7%, а и – макар, че кампанията бе изключително кратка – съумя да мобилизира и отявлено леви избиратели. Така се сдоби с 49 мандата (от 460) в Сейма, събирайки близо 13% от гласовете. Представи се като по-достоверна и политически съдържателна опозиция на „Право и справедливост”. Лидерите на тази коалиция бяха единствените, които направиха реален опит за политическа конфронтация с ПиС. Наблегнаха силно на социалната страна и предлагаха основателни и компетентни критики на далеч недостатъчните мерки на Качински. Едновременно много силно осъждаха фундаменталистките абсурди и бруталното насаждане на омраза в обществото и културата, което придаде легитимност на екстремистки десни секти и нормалност на идеологията на насъскване и преследване.
„Право и справедливост” вече започва да си плаща за тези изпълнения. Отваряйки вратите към мейнстрийма на различни десни фанатици,те вече са ги докарали и в Сейма. Осигурили са си още една опозиция.
Близо 7% от гласовете събра хем куриозната, хем опасната „Конфедерация”. Това е фрапираща коалиция от католически джихадисти и антисемити, отричащи Втория ватикански събор и постановленията за „екуменичен диалог” с други християнски вероизповедания, както и допускането на служене на литургия на родни езици. В нея се намират също и либертарианци, и лидери на Национално движение, известни с реплики като тази на Роберт Винницки, сега депутат: „…не се засягам когато някой ме нарича фашист”…
(Следва)
About The Author
