Бунт в Еквадор, хаос в Перу – какво още иде в Латинска Америка?

Тази седмица се оказа разтърсваща за Латинска Америка.

Започна се с безпрецедентна властова криза в Перу, където първо президентът Мартин Вискара разпусна парламента, чието мнозинство беше тръгнало да вкарва в Конституционния съд авери на уличени в корупция политици. Веднага след това пък парламентът отне пълномощията на президента и прати депутати да превземат КС. Но държавният глава ги изпревари и блокира с армия и полиция и законодателния орган, и съдебната институция. А гражданите останаха да се чудят какво става, кой прави преврат и има ли пилот в самолета. Ще се върнем след малко към много интересните подробности около перуанската политическа драма.

Почти паралелно със сегашния ѝ сюжетен възел обаче дойде и заплитане на действието върху друга важна сцена – на стратегическия централноамерикански провлак. Там гръмна новина, пряко ударила по президента на Хондурас Хуан Орландо Ернандес. Той се прочу с форсираната през 2015 г. промяна на конституцията, за да може да се кандидатира за втори мандат, както и с опозиционните обвинения срещу него, че с измама си е приписал победа при преизбирането му през 2017-та с 1,5% разлика от съперника. И още от актива му – негови братя и сестри станаха министри, депутати и какви ли не важни началници. А той има 16 братя и сестри… Двама от тях – загиналата в хеликоптерна катастрофа преди две години като министърка на комуникацията сестра Илда и арестуваният в края на миналага година в Маями за контрабанда на дрога и оръжие брат-депутат Тони – се оказаха ключови фигури в започнато в САЩ дело за пране на пари и за наркотрафик. И именно от американския процес срещу Тони Орландо Ернандес сега гръмна и скандалната новина за баткото му президент. Прокурорът на този процес официално обвини хондураския държавен глава, че чрез брат си е получавал милиони долари подкупи, включително и от нашумелия мексикански наркобос Хоакин Гусман „Ел Чапо”. Е, за хондурасците това не е никаква новина – те още през 2017-та се вдгнаха на протести срещу Хуан Орландо Ернандес с апела „Вън наркодиктатора!“ И за този латинотрус ще дадем допълнителни важни детайли след малко.

Но и той тази седмица бе застъпен от още по-силен – в Еквадор пък пламна истински масов бунт срещу президента Ленин Морено. Причината е, че срещу обещани от МВФ 4 млрд. долара заем той въведе пакет спуснати от Фонда драстични икономически мерки, продънващи джобовете на еквадорците. Най-болезнената от тях е отмяната на действащите досега държавни субсидии за горивата, което вдигна цената на ключовия за товарните превози дизел със 123%, а оттам оскъпи и всички стоки и услуги. Заедно с това бе обявено свиване на заплатите с 20%, приватизация на пенсионното осигуряване и намаляване на пенсиите, орязване наполовина на отпуските за държавни служители и т.н. МВФ незабавно аплодипра прилагането на мерките от Морено – и това бе първата забележима проява на Фонда под ръководството на новата му шефка Кристалина Георгиева. Еквадорците отговориха с бурни улични протести, люти лозунги срещу президента и МВФ и започване на национална транспортна стачка, която парализира цялата страна. Към нея се присъединиха и студентите, и влиятелната и масова Конфедерация на индианските националности в Еквадор (CONAIE). Ленин Морено обяви извънредно положение, изчезна от кипналата от гняв столица Кито и се скри в укрепена база на службите за сигурност в пристанищния град Гуаякил, като се закани оттам с крути действия срещу „превратаджиите”. И веднага ги приложи – прати армията и полицията не само да бият демонстранти, но и да арестуват синдикални водачи, граждански активисти и индиански лидери. Протестите обаче не стихват, а из улиците пеят: „О, Ленин, чао!” – модификация на известната песен на италианските партизани от Втората световна война „О, белла, чао!”

И към еквадорския бунт ще се върнем пак след малко, но преди това е добре да не пропускаме набиващия се на очи общ знаменател на тези практически едновременно разиграли се събития в трите споменати латиноамерикански държави. Де факто те станаха експлозивни сигнали, че в целия регион опитът за силов десен реванш, агресивно налаган от САЩ през последните години, се проваля гръмко. И Перу, и Хондурас, и Еквадор (след поемането на властта там от Ленин Морено) са знакови американски съюзници. Сътресенията в тях пропукват цялостната стратегия на Вашингтон спрямо неговия „заден двор”.

И най-важното е, че това не са случайно съвпаднали кризи, а закономерно развитие на набъбващи навсякъде из континента процеси. На тях обърна внимание известният френско-испански анализатор Игнасио Рамоне в свое видеоинтервю за живеещия във Франция колумбийски журналист и писател Ернандо Калво Оспина, дадено буквално преди броени дни – точно преди да се разразят сегашните кризи в Перу, Хондурас и Еквадор. В интервюто Рамоне изразява убеденост, че „САЩ се провалят в Латинска Америка”. И привежда като аргументи онова, което се случва в други ключови страни от региона, въвлечени в опита за десен реванш.

Рамоне посочва например все по-отблъсващата бразилците политика на ултрадесния им президент и протеже на Вашингтон Жаир Болсонаро и 53-те процента подкрепа за хвърления в затвора по скалъпени обвинения ляв експрезидент Инасио Лула да Силва. Изтъква също издишането на „ефекта Хуан Гуайдо” и укрепването на управлението на президента Николас Мадуро във Венесуела, въпреки всички жестоки удари на американските санкции. Описва разрухата, докарана на Аржентина от неолиберала и американски любимец Маурисио Макри, който се очаква да претърпи съкрушителна загуба на предстоящите в страната на 27 октомври избори от убедително завръщащите се леви перонисти. Припомня, че в Боливия, която също на 20 октомври, ще гласува за президент, сондажите вещаят нова победа за левичаря Ево Моралес, осигурил на страната си стабилен напредък, въпреки всички атаки на десницата.

Рамоне добавя към провалите на Вашингтон и засилената от президента Доналд Тръмп агресивност срещу Куба. Анализаторът смята, че този „ирационален” курс само подкопава шансовете на Тръмп за преизбиране, макар той явно да смята обратното, угаждайки на най-ретроградната част от кубинската емиграция в САЩ. В действителност повечето от американокубинците са бесни на Тръмп, защото втвърдяването на блокадата срещу Острова на свободата им пречи да помагат на семействата си там и да се възползват от извършванте от Хавана реформи. Негативният ефект се връща като бумеранг срещу Тръмп, чиито действия рязко контрастират със срещналото голяма подкрепа в САЩ размразяване спрямо Куба по времето на Барак Обама.

На Тръмп му куца сериозно и аргументацията. Освен повтаряните през цялата 60-годишна американска блокада обвинения срещу кубинските власти за така и недоказуеми нарушения на човешките права в страната, от тази година президентът на САЩ добави като мотиви за новите си наказателни мерки и хипотетичното присъствие във Венесуела на кубински войски, които крепяли „режима на Мадуро” и участвали в „репресиите” над венесуелския народ. И това при положение, че Куба присъства във Венесуела само със свои лекари и учители.

Въз основа на своите халюцинации Вашингтон реши да наказва Острова на свободата като възпрепятства превоза до него на венесуелски петрол и налага солени глоби на трети страни, притежаващи наеманите за тази цел танкери. Така част от доставките наистина бяха прекъснати. Заедно с това бяха въведени допълнителни ограничения за достъпа на Куба до кредити и възможности за разплащания чрез международната банкова система.

Обръщайки се към народа си на 11 септември, за да разясни наистина болезнения за националната икономика ефект от тези американски удари, кубинският президент Мигел Диас-Канел обобщи: „Администрацията на Тръмп се провали в опита си да свали боливарското правителство в Каракас и затова реши да обвини Куба за венесуелската ситуация.”

В речта си пред 74-ото Общо събрание на ООН на 28 септември кубинският външен министър Бруно Родригес нарече „престъпни” наказателните мерки на САЩ, възпрепятстващи доставките на горива за Куба, тъй като предизвиканите така последствия пряко ощетяват и застрашават живота и здравето на хората на острова. Тази демонстративна и антихуманна отмъстителност на Вашингтон е като положен пред погледа на цял свят печат върху резолюция за безсилието му да налага свои сценарии на Латинска Америка. Безсилие, лъснало още повече, след като тези дни в Хавана гостува руският премиер Дмитрий Медведев и се разбра с домакините си, че Русия ще гарантира петролните доставки за Куба при взаимоизгодни условия, заобикаляйки американските санкции.

Впрочем, ООН стана арена и за още един шумен американски провал – скандала с вашингтонския фаворит за антивенесуелски поръчки на регионално ниво, колумбийския президент Иван Дуке. Той зрелищно се изложи в Общото събрание, като връчи на генералния секретар на ООН Антонио Гутериш доклад за въображаемо приютяване на колумбийски бунтовници на венесуелска територия, илюстриран с фалшиви снимки, правени в… собствената му Колумбия. Фарсът се обърна срещу самия Дуке, когото опозицията у дома му засипа с критики и подигравки – а покрай него и бутащите го срещу Мадуро американци. С фалшивите снимки Дуке трябваше да изработи желания от Вашингтон мотив за намеса на Организацията на американските държави срещу „конспириращата против съседката си” Венесуела. А то какво стана… Стана същото, което малко по-рано сполетя и приятеля му Хуан Гуайдо, самопровъзгласил се в началото на годината с благословията на САЩ за „временен президент” на Венесуела. Пак снимки, дошли от Колумбия, показаха наскоро Гуайдо в топли прегръдки с колумбийски наркотрафиканти от бандата „Лос Растрохос”, помогнали му да се прехвърли нелегално в съседната страна за една шумна PR-акция, разиграна през февруари т.г. по венесуелско-колумбийската граница. Това беше краят на „ефекта Гуайдо” и на произвелата го неадекватна стратегия на Вашингтон спрямо Венесуела и общо спрямо Латинска Америка.

Силен удар по американската политика за сваляне на Мадуро е и разигралата се сега в Перу криза във властовите институции. Защо ли?

Нека първо си припомним за „Групата от Лима” – това са държавите в региона с проамерикански правителства (Перу, Чили, Аржентина, Парагвай, Бразилия, Колумбия, Коста Рика, Гватемала, Хондурас и т.н.), които през 2017 г. се събраха в перуанската столица Лима, за да започнат да издават заклеймяващи властите в Каракас комюникета и да въвеждат регионални антивенесуелски санкции.

Формалният повод за създаването на групата бе свикването от президента Мадуро на 31 юли 2017 г. на избори за Национално конституционно събрание. Целта им бе така да се премерят политическите сили в страната, да се сложи край на изпълнените с насилие антиправителствени протести и да се намери законов изход от кризата, подклаждана от доминирания от опозицията парламент. Но същата тази опозиция, грижливо отглеждана от САЩ, последва инструкциите от Север и обяви изборите за Национално конституционно събрание за нелегетимни.

Тя отказа да приеме и постановлението на Върховния съд, че решенията на „нейния” парламент са лишени от валидност, тъй като още при сформирането му в началото на 2016-та съдът установява сериозни нередности в избора на трима от опозиционните депутати и постановява прегласуване за техните мандати. Но опозицията не се съгласява, тъй като без тях губи абсолютното си мнозинство. И така тръгва продължаващата и досега конфронтация между този опозиционен парламент от една страна и всички останали власти във Венесуела от друга – съда, изборната комисия и президента.

По-нататък последва и непризнаване от същия този опозиционен парламент на президентските избори през 2018-та, в които пак победи Мадуро. А в началото на тази година бе разигран и безподобният сюжет със самопровъзгласяването на незнайния дотогава депутат Хуан Гуайдо за „временен президент”. Цял свят вече научи наизуст всичките венесуелски противопоставяния и драми, в които ролите на „добрите” и „лошите” бяха разпределени от Вашингтон, не спрял да ръси за едните благини, а за другите, вкупом с целия венесуелски народ – санкции връз санкции, докарали на задушаваната така икономика на страната над 30 млрд. долара щети.

А какво виждаме, ако обърнем поглед към онова, което се разиграва в момента в Перу? Не е ли вариация на венесуелското противопоставяне? И тук имаме парламент и президент в институционално-законодателно-правосъден спор кой е по-по-най-прав. Но къде е гневната реакция на Вашингтон, осъждаща една от страните и взимаща под закрила другата? Къде са спешните извънредни сесии на Организацията на американските държави в защита на застрашената перуанска демокрация? Защо още не е сформирана Група от… Каракас, примерно, която да поучава какво да се прави в Лима?

Нищо такова няма да дочакаме. Просто Перу е „правилна” по критериите на САЩ държава, в която се редуват само управляващи от различните сектори на десницата. Тя никога не е имала реално ляво управление – с изключение само на краткия период от 1968 до 1975 г., когато на власт е дошлият с преврат срещу предшествалото корумпирано дясно управление прогресивно ориентиран генерал Хуан Веласко Алварадо. Той осъществява аграрна реформа и въвежда кооперативите, вкарва в управлението на всички компании и предприятия техните служители и работници, национализира мините, риболова и банките (дори Националната, като раздава 75% от акциите ѝ на народа), пръв обявява за втори национален език кечуа – най-разпространеният индиански език, като прави всички училища двуезични, и т.н.

Но сваленият също с преврат Веласко отдавна го няма, а след него перуанците не са имали президенти, които да не крачат успоредно с генералната линия на САЩ.  Така че страната им никога не е попадала в сегашната роля на постоянно санкционираната Венесуела, каквито и екзотични тирани или крадци на едро да се изреждали в президентския дворец в Лима.

Един от най-нашумелите е произхождащият от японско семейство Алберто Фухимори, управлявал от 1990 до 2000 г. Макар и дошъл с избори, той установява брутален авторитарен и репресивен режим, който перуанците не наричат другояче, освен диктатура. През 1992-ра извършва фактически преврат, като разпуска пречещия му парламент и блокира законодателния орган с армейски части. Под предлог за борба с тероризма и най-вече с въоръжени групировки като маоистката „Сендеро луминосо” („Сияйна пътека”) или геваристката „Тупак Амару” праща армията и „ескадроните на смъртта” да избиват цели села с мирно население в районите, където се подвизават бунтовници. Въвежда тотално следене чрез зловещия си шеф на спецслужбите Владимиро Монтесинос.

Въпреки опитите на Фухимори да избяга от правосъдието чак в Япония, то все пак го настига и през 2009-та той е осъден на 25 г. затвор за тежки нарушения на човешките права. Но „фухиморизмът” оцелява в политиката чрез дъщеря му Кейко Фухимори и партията ѝ „Народна сила”, която сега е с най-много депутати в настоящия парламент. Упражнява и „стратегически съюз” с друга една специфична перуанска политическа партия – водещата се за социалдемократическа, но следваща неолиберален курс АПРА (Американски народен революционен съюз). Заедно с нейните депутати „фухимористите” днес разполагат с абсолютно парламентарно мнозинство.

Що за конфликт възникна сега между доминирания от тези сили законодателен орган и утвърдения пак от него за президент преди година и половина Мартин Вискара? За да проумеем сложната плетеница от интереси, е нужна още малко ретроспекция и то не само към перуанската сцена. Трябва да се припомни извършения в Бразилия чрез използването на правосъдната система фактически преврат през 2016-та, когато от властта там бе отстранена лявата президентка Дилма Русеф. А по-нататък тенденцията продължи с недоказани обвинения в корупция срещу експрезидента Лула да Силва, само и само той да бъде вкаран в затвора и така да му се попречи да се кандидатира в бразилските президентски избори през 2018-та, които така се оказаха спечелени от ултрадесния Болсонаро. Делото срещу Лула беше манипулативно извлечено от мащабно разследване за реално извършвани злоупотреби в държавната петролна компания „Петробраз” и в изпълнявалите поръчки за нея строителни фирма „Одебрехт” и OAS. Разследването, водено от бившия прокурор, а днес министър на правосъдието в кабинета на Болсонаро – Сержио Моро, се прочу под името „Автомивка” (Lava Jato). Макар да доведе до разкритието на мащабни корупционни схеми най-вече чрез раздавани десетилетия наред подкупи от „Одебрехт” за голяма част от бразилската, а и латиноамериканската политическа върхушка от различни цветове, „Автомивка” стана и нарицателно за използването на правосъдието като бухалка за разправа с политически противници. Много трудно е да се установи вече достоверната граница между едното и другото.

Скандалът се разпростря обширно и из перуанския политически елит, като в мрежата на „Одебрехт” се оказаха оплетени трима бивши перуански президенти – Алан Гарсия (той се самоуби през април т.г., за да не влезе в затвора), Олянта Умала и Педро Пабло Кучински. Избраният през 2016-та Кучински през март миналата година бе принуден да подаде оставка, след като се установи, че е сключил сделка с уж опониращите му в парламента „фухимористи” да не му искат импийчмънт заради неговите злепоставящи връзки с „Одебрехт” срещу ангажимент да помилва Алберто Фухимори.

Именно след падането на Кучински в креслото му седна дотогавашният първи вицепрезидент, а днес вече утвърден от парламента като държавен глава на Перу Мартин Вискара. Да, същият, който сега разпусна този парламент.

Трябва да се знае, че освен първи вицепрезидент, Вискара беше и министър на транспорта. Като такъв той се зае с проект за строителство на ново летище край старата столица на инките Куско, много оспорван от опозицията заради поражения по околната среда, технически недостатъци и висока цена. Покрай дискусията около проекта „фухимористите” извадиха срещу Вискара и стари обвинения за злоупотреби от времето, докато е оглавявал родния си град  Мокегуа.

В крайна сметка Вискара се отказа от летището край Куско, а Кучински реши да го прати далеч от разправиите – направи го посланик в Канада. Без при това да отменя статута му на първи вицепрезидент. Нещо, което обаче не е прецедент за перуанската политика – имало е подобни случаи и преди. В Канада Вискара се изявява с голяма активност в привличането на канадски и американски компании в перуанската минна индустрия. Кучински го вика спешно оттам, за да му предаде поста през март миналата година. Парламентът го одобрява като стабилизираща фигура в онази властова криза.

Но това не продължава дълго. Вискара започва да влиза в спорове по много въпроси дори с депутати от тяхната с Кучински обща политическа сила „Перуанци за промяна” (абревиатурата на испански повтаря инициалите на Педро Пабло Кучински – РРК). Същевременно активно подкрепя продължаващите разследвания по делото „Автомивка”, които вкарват зад решетките и Кейко Фухимори. Пледира за конституционна реформа, която да даде право на Върховния съд да отнема депутатски имунитети, но парламентът не му гласува доверия за такава инициатива. В обръщението си към нацията по повод  националния празник на 28 юли т. г. обявява, че след като не среща подкрепа от парламента, ще форсира изтеглянето с една година напред на общите избори – те ще се състоят през 2020 г. вместо в 2021 г. С това изненадва всички, дори вицепрезидентката си Мерседес Араос, която му се обижда, че не я е предупредил.

С една дума, още през лятото Вискара вече има своя план за действие. Който обаче бързо се модифицира „в крачка” съобразно с нарастващото напрежение между него и Конгреса. А то нараства най-вече покрай устрема на съюзените срещу президента депутати „фухимористи” и апристи (от АПРА) – или „фухиапристи”, както ги нарича улицата – да обновят по свой вкус състава на Конституционния съд. Просто точно тази година изчита мандатът на шестима от седмината конституционни съдии. И „фухиапристите” са амбицирани чрез даденото от конституцията право на депутатите да избират членовете на КС да сложат свои хора на освобождаващите се шест места. Тълкуванието на Вискара, а и на симпатизантите му по улиците е, че по този начин гузни от възможни разкрития за корупция депутати ще вкарат свои авери в КС и така ще се сдобият с ненаказуемост. Опониращите на президента депутати обаче твърдят обратното – че като иска да посегне на правото им да определят членовете на КС, той се стреми да държи под свое влияние този върховен орган и да използва правосъдието като средство за разправа с политически противници.

Този сблъсък ескалира на 30 септември. Тогава Конгресът утвърждава първия от кандидатите за овакантяващите се шест места в Конституционния съд – съдята Гонсало Ортис де Севайос Олаечеа, който се пада братовчед на председателя на парламента Педро Олаечеа. Важен детайл – този парламентарен председател не е от „фухиапристите”, а от партията РКК на Вискара и на експрезидентка Кучински. Въпреки това Вискара е против влизането на братовчед му в КС. И незабавно сервира своя отговор. Същия ден той обявява разпускане на Конгреса и насрочва нови парламентарни избори на 26 януари догодина. Вече не общи избори, в които влизат и президентски, а именно и само парламентарни. Вискара се мотивира, че депутатите му отказват вот на доверие, за да предприеме желаната от него конституционна реформа.

Съюзените „фухимористи” и апристи (от АПРА) обаче веднага му отвърнаха със собствен номер. Докато Вискара произнасяше това свое слово, те набързо му гласуваха онзи вот на доверие, с чието отсъствие той обоснова решението си. И така оставиха хода му да виси неподплатен от закона. А малко по-късно предприеха и контраофанзива – гласуваха за отстраняване от президентския пост на самия Вискара поради „морално несъответствие” на длъжността. И провъзгласиха за временен държавен глава вицепрезидентката Мерседес Араос, която първоначално прие. Но малко по-късно се отказа и от вицепрезидентството, и от временното президентство, за да не влиза в спирала на дестабилизация на държавата.

Възмутени от Вискара депутати се опитаха да нахлуят в КС, за да получат и оттам резолюция за отстраняването му, но президентът вече беше пратил войска да им прегради пътя. Войска блокира и сградата на самия Конгрес, като вътре бяха допускани само членовете на постоянно действащия му президиум. Този президиум не закъсня да внесе в КС официално искане за отмяна на президентските решения и за встъпване в длъжност на избрания за конституционен съдия братовчед Олаечеа.

На свой ред Вискара настоя КС да подкрепи действията му като съответстващи на дадените на президента от конституцията права и да даде ход на конституционната реформа.

Безпрецедентната ситуация поставя и самия КС в необичайната позиция да се произнася относно собственото си функциониране и начина на избиране на свои членове.

Сезирана от перуански депутати, Организацията на американските държави не взе никакво отношение по събитията и само с половин уста прехвърли пак на перуанския Конституционен съд отговорността да реши коя институция е по-права.

Медиите отразиха само улични демонстрации в подкрепа на президента, давайки думата на хора, отвратени от нашумели корупционни случаи с депутати и приветстващи разпускането на парламента.

В този хор се вписаха и част от левите, които още пазят страховити спомени от репресиите на „фухиапристите”. Появиха се и специални публикации, разясняващи на населението защо сегашното разпускане на законодателния орган от Вискара не е като разпускането му от Фухимори през 1992-ра и защо това не е преврат.

От Вашингтон не се чу никаква оценка за действията на перуанския президент срещу опониращия му парламент. И това е в крещящ контраст с пороя от клеймящи американски декларации и санкции срещу венесуелския президент Мадуро, макар той лично никога да не е посягал на парламента в Каракас, макар ограничителните мерки там да са въведени от венесуелския Върховен съд, макар самият парламент чрез Гуайдо да извършва драстични нарушения на венесуелската конституция. Съпоставката в двойния стандарт е способен да направи всеки средностатистически зрител на телевизионни новини. Така че перуанската криза е наистина болезнена „съпътстваща щета” за политиката на САЩ в Латинска Америка и специално спрямо Венесуела. Да не говорим за измислената в този контекст „Група от Лима” – даже името ѝ вече не звучи сериозно като се има предвид хаосът между различните власти в в същата тази Лима…

Ако се обърнем към случая с обвинението в наркоподкупи на хондураския президент Хуан Орландо Ернандес, в него също ще видим поражение на САЩ с венесуелски контекст. Тук трябва да се припомни не само фактът, че исторически – още от времето на Сандинистката революция в Никарагуа и партизанската война в Салвадор през 70-те и 80-те години на миналия век – Хондурас винаги е бил регионалната „крепост” на САЩ, пълен с американски военни бази, американски войски и американски военни инструктори на всевъзможни „контри”.

Има и още един по-близък и съществен епизод. Това е краткото управление – от 2006 до 2009 г. – на симпатизиращия на днес вече покойния венесуелски лидер Уго Чавес хондураски президент Хосе Мануел Селая. Той афишира желанието си да присъедини Хондурас към създадената по идея на Чавес група за регионална интеграция АЛБА („Боливарски съюз за народите от нашата Америка”). Но не му стигна времето да го осъществи. Хондураските президентски мандати по онова време са 4-годишни без право за преизбиране. На третата година Селая започва да подготвя референдум за промяна на конституцията, която да даде възможност за преизбиране. Преди да го проведе обаче, опониращият му парламент извежда армията на улицата, извършен е преврат, президентът е свален и изпратен в изгнание. Всичко това се разиграва, когато в Белия дом още седи Барак Обама, а държавен секретар на САЩ е Хилари Клинтън. Важна грижа и на тяхната администрация е да попречат на „боливарската зараза” да се разпростира. Особено мотивирани са да „спасят” тъй важния им стратегически Хондурас. Селая многократно е обявявал в свои интервюта, че превратът срещу него е бил „оркестриран от САЩ”. А самата Хилари Клинтън е разказвала за усилените си совалки в региона с цел да попречи на завръщането на Селая на власт.

И тримата изредили се след Селая президенти на Хондурас – Роберто Мичелети, Порфиро Лобо и сегашният Хуан Орландо Ернандес – са открито проамерикански. И то от онзи тип, който красноречиво описва още Франклин Делано Рузвел, говорейки за никарагуанския диктатор Анастасио Сомоса: „Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син”. През изтеклите от преврата срещу Селая 10 години Хондурас си спечелва с нивата си на престъпност „званието” на най-опасна сред страните в света, които не са в условията на открита война. От тази страна тръгват и най-отчаяните потоци бегълци от бедността и беззаконието, които се опитват през Гватемала и Мексико да попаднат в САЩ. Пак оттук минават и маршрутите на наркотрафика от Южна Америка на Север. Естествено, че „кучите синове” не пропускат да се облажат от него – и това е обществена „тайна”.

Фактът, че сега точно от САЩ идва и официално прокурорско обвинение в такъв контекст срещу Хуан Орландо Ернандес, показва само едно – че човекът явно е прекалил с наглостта си и роднините си. По-рано не му се връзваха. Даже „не забелязаха”, че направи точно онова, заради което свалиха навремето Селая – осигури си преизбиране за втори мандат, макар конституцията да не го допускаше. Селая поне искаше да направи референдум по въпроса. А Хуан Орландо Ернандес просто прокара поправката през подопечния му Конституционен съд – и готово. Да не говорим за скандалните изборни измами, отприщили бурни протести след „победата” му през 2017-та. Но и това мина.

Сериозните черни точки започнаха да се пишат на вашингтонската сметка на Хуан Орландо Ернандес, когато миналата есен той силно ядоса Тръмп като така и не съумя да възпре мощния мигрантски поток от Хондурас към САЩ. Не се справи и с избухналите люти размирици това лято, когато реши да приватизира здравеопазването и образованието в страната – тоест на фона на венесуелската криза нагледно показа колко съсипващ може да бъде един следващ американските рецепти модел. Така че явно му е дошло времето за смяна, докато не е нанесъл още поразии на и без това излагащата се генерална линия на Вашингтон…

Що се отнася до Еквадор, там венесуелското ехо е още по-силно. По-начало днешните Венесуела, Колумбия и Еквадор във времената на Симон Боливар са били едно цяло. Това и до днес е практически един и същи народ, разпилян в три държави. Да не говорим, че любимата на Боливар – Мануелита Саенс, е родом от днешната еквадорска столица Кито.

Докато беше управляван от „боливареца” Рафаел Кореа между 2007 и 2017 г., Еквадор бе една от ключовите страни на латиноамериканската „лява вълна”. Големият проблем настъпи, когато Кореа реши да се оттегли след два мандата, да отиде да пише научните си трудове по икономика в родината на жена си – Белгия, и да остави еквадорската политика в ръцете на човек, когото смяташе за свой съмишленик и когото лично избра за свой „наследник”. Това е настоящият еквадорски президент Ленин Волтер Морено, който бе и вице на Кореа през първия му мандат. Само че, поемайки държавните юзди, Морено се извъртя точно на 180 градуса и се превърна в унищожител на досегашния социално-политически модел на управление, наследен от Кореа. Поде и истинска чистка в държавния апарат на дейци, останали от времето на предшественика му. Започна от собствения си вицепрезидент – „кореиста” Хорхе Глас, когото прати в затвора по измислени обвинения в злоупотреби. Насърчи прокуратурата да стартира и многобройни дела за разхищения и корупция срещу самия Рафаел Кореа, като се изиска дори екстрадицията му от Белгия – нещо, което съдебните органи в Брюксел отказват поради явния политически мотив.

Морено започна да ревизира и всички социални завоевания, които управлението на Кореа беше осигурило на еквадорците. Успоредно преобърна и външнополитическата ориентация – към пълен синхрон с лансирания от САЩ континентален десен реванш и към нападки срещу Венесуела. Особено срамно бе постановеното от Морено предаване на дълго укривалия се в еквадорското посолство в Лондон Джулиан Асанж на британските власти.

Така закономерно дойде и сключването на споразумение с МВФ миналата година, с което Фондът отпуска на Еквадор 4 милиарда долара заем срещу ангажимент за прокарване на болезнения пакет от мерки за поскъпвания и орязвания, обявен от Морено тази седмица. Той, разбира се, се опитва да представи кипналото възмущение срещу него и МВФ като „заговор” на „превратаджии”, насъсквани от Рафаел Кореа. От бункера на спецслужбите в Гуаякил напусналият опасната столица Кито президент се постара да се покаже твърд и обяви, че няма връщане назад и той под никакъв натиск няма да отмени обявените мерки, а всички нарушители на реда ще бъдат арестувани и наказани.

Армията засега изпълнява нарежданията му. Но бунтът е толкова масов, че не е ясно докога репресивните мерки ще сработват. Морено очевидно е забравил, че допреди Кореа да стане президент обичайната смяна на властта в Еквадор рядко се осъществяваше с избори, а най-често именно с масови бунтове и военни преврати. Вероятно е забравил още, че освен президентска институция в страната има и парламент, от който също звучат доста остри гласове. Депутати „кореисти” вече призоваха Националното събрание да се събере по спешност, да преразгледа въведеното от президента извънредно положение и да го отмени, като същевременно започне процедура по отстраняване на държавния глава поради злоупотреба с власт.

Част от организациите на превозвачите, които бяха обезглавени след извършените арести, в петък решиха да прекратят транспортната стачка. Но друга част я продължава. Активно се включиха в протеста индианските общности от CONAIE, които организираха блокади по трасето на Панамериканската магистрала, прекосяваща целия континент. За 9 октомври е насрочена обща национална стачка.

А Рафаел Кореа пусна в YouTube клипче, на което заедно със свои съмишленици пее от Брюксел: „О, Ленин, чао!”.

Както са тръгнали американските провали в Латинска Америка, догодина целият континент – и северната му част – може да пее с пълно гърло: „О, Тръмп, чао!”