В категории:Свят

Дори филантропията на Дейвид Кох бе токсична

Подобно на други плутократи като Андрю Карнеги и Джеф Безос, покойният милиардер използваше благотворителността, за да легитимира неравенството

Дейвид Кох. Снимка: Wikimedia Commons

Джет Хир, The Nation

Прехвалената филантропия на Дейвид Кох става по-трудна за аплодиране, когато човек разбере, че в основата на семейното му богатство са сделки с Йосиф Сталин и Адолф Хитлер. Заедно с брат си Чарлз, Дейвид Кох бе едната половинка на пословичните „братя Кох“ – и двамата активно презирани от либералните среди заради ролята им на лидери на десни каузи като отричането на климатичните промени и отмяната на регулации за опазване на околната среда. .

Но Дейвид, който почина миналия петък, обикновено получаваше по-добро медийно отразяване, отколкото брат си, тъй като той също така даряваше щедро на обществени институции, радващи се на широко одобрение. В своя некролог New York Times определи Дейвид Кох като „активен филантроп“ и представи подробно неговите дарения за музеи и изследвания за ракови заболявания. „Той даваше щедро пари за изкуства, особено за балет“, туитна редакторът на National Review Джей Нордлингър. „И за ракови изследвания“ добави консервативният радиоводещ Хю Хювит. „Всеки един човек, засегнат от рака, би трябвало да скърби за кончината му“.

Подобни панегрици се основават на идеята, че благотворителността на Кох е била толкова похвална, че да се повдигат въпроси за източника на парите му или за цялостното влияние на супербогатите върху обществото би било неуместно. Този тип умишлена липса на любопитство е разкритикувана още през 1909 г. от тогавашния президент на САЩ Теодор Рузвелт,  който не е впечатлен от това, че Джон Д. Рокфелер е създал фондация, с чиято помощ да разпръсне планината си от пари. „Никакво количество благотворителност не може да компенсира злоупотребите, с които е натрупал това богатство“, отбелязва лаконично, но точно Рузвелт. В случая със семейство Кох има предостатъчно злоупотреби и нарушения, които да бъдат взети предвид.

Както Джейн Мейър е документирала в задължителната за прочитане своя книга „Тъмни пари“, бащата на братя Кох, Фред Кох, е натрупал семейното богатство през 30-те години като е помагал за изграждането на петролни рафинерии – за кратко в СССР и доста по-активно в нацистка Германия. Работата на Кох в Германия изиграва важна роля за способността на нацисткия режим да постигне икономическа автаркия, да се освободи от зависимостта от вносен петрол и да направи възможен военният авантюризъм на Хитлер.

Като яростен антикомунист, Фред Кох изглежда съжалява за някогашния си съюз с болшевиките. Той е настроен доста по-благосклонно към другата голяма диктатура, за която е работил. „Макар никой да не е съгласен с мен, аз смятам, че единствените солидни държави в света са Германия, Италия и Япония, защото те работят и работят много здраво,“ пише той на свой приятел през 1938 г. Фред Кох чувства, че нацистка Германия предлага „похвална алтернатива на храненето от обществената софра“ на Новият курс на Франклин Рузвелт. Тези идеи на петролния богаташ може би обясняват защо наема нацистка гувернантка да отглежда синовете му.

След войната Фред Кох става един от основателите на John Birch Society, тъй като споделя вярата на тази организация, че движението за граждански права е комунистически заговор. Фред Кох има четирима синове: Фредерик, Чарлз, Дейвид и Бил. Двамата най-млади Дейвид и Бил са близнаци, но Дейвид гравитира около доминиращия си по-голям брат Чарлз – начинаещ идеолог, който първоначално споделя политическите виждания на баща си, но в края на 60-те се насочва към почти анархистичното либертарианство.

Семейната история на Кох е изпълнена с потресаващи вражди. Чарлз и Дейвид често заговорничат срещу другите си братя. Според книгата на Мейър през 60-те Бил, Чарлз и Дейвид се съюзяват, за да принудят Фредерик да се откаже от своя дял от семейния бизнес, заплашвайки да разкрият предполагаемата му хомосексуалност, ако не се подчини. „Изнудването на Чарлз да поеме контрола над акциите ми не успя поради простия факт, че не съм хомосексуалист“, твърди Фредерик Кох в интервю за биографа Даниел Шулман, автор на семейната хроника „Синовете на Уичита“ (2014 г). Фактът обаче е, че Фредерик и Бил се оттеглят от активното управление на бизнеса, оставяйки Чарлз и Дейвид да носят световна слава на „Братя Кох“.

Трябва ли да приветстваме обилните дарения на Дейвид Кох, дори ако не харесваме как дуото е тласнало Републиканската партия (и САЩ като цяло) надясно? Не, ни най-малко. Лошите дела на братя Кох надхвърлят всякаква полза, която са имали за обществото. Освен това плутократската филантропия е покварен обществен модел.

Вярно е, че Дейвид Кох е давал пари за изследвания на раковите заболявания. Също така не може да се отрече, че бизнеса на Koch Industries е причинявал рак на служителите им и на други хора. В статията в памет на Дейвид Кох в New York Times се отбелязва, че той е започнал да финансира изследвания за лечение на рак, след като сам е диагностициран със заболяването през 1992 г. Но зад умилителната приказка за магнат, чиято моралност се е пробудила, се крие доста по-притеснителната история за олигарх, който злоупотребява с подчинените си.

В „Тъмни пари“ Майер разказва случая на Доналд Карлсон, работил в рафинериите на Кох от 1974 г. до 90-те. След като е принудена от регулаторите, компанията на Кох започва да тества служителите си за възможно замърсяване с канцерогена бензол. „Компанията започва да предлага годишни кръвни тестове според изискването на закона, и Карлсон възползва от тях. Но в последствие той открива, че макар тестовете да са започнали да показват сериозно нарастване на броя на анормалните кръвни клетки през 1990, 1992 и 1993 година, компанията го уведомява чак през 1994 г.“, пише Майер. Карлсон умира през 1997 г. на 53-годишна възраст. Вдовицата му завежда дело срещу компанията на Кох, което завършва с извънсъдебно споразумение.

При друг случай в рафинерията в град Корпус Кристи в Тексас, Koch Industries трябва да заплатят 10 млн. долара глоби и още толкова за обезщетения за укриване на информация за замърсяване с бензол. Това са само няколко от безбройните нарушения, за които са виновни компаниите на Кох. И не става дума за инциденти – те са резултат от презрението на собствениците към всякакви екологични разпоредби.

Но дори ако братя Кох бяха политически неутрални, отнасяха се с работниците си добре и не вредяха на околната среда, ние не бихме искали общество, оформяно от благотворителните предпочитания на супербогатите. Сегашният модел на милиардерска филантропия води началото си от „Позлатената епоха“, когато плутократи като Андрю Карнеги и Джон Д. Рокфелер се опитват да блокират критиките към неравенството, като се представят като обществени благодетели.

Неравенството и благотворителността вървят ръка за ръка, както Карнеги заявява ясно в есето си от 1899 г. „Богатство“. В него Карнеги очертава визия за общество, в което на богатите се позволява да печелят колкото си искат, но те трябва да подобряват света като цяло чрез благотворителност. „Голямото неравенство“ е приемливо, пише Карнеги, стига богатите да дават нещо в замяна.

В своята скорошна книга „Победителите вземат всичко“ Ананд Гиридхарадас твърди, че съвременните плутократи, практикуващи „маркетингово даване“ са истинските наследници на Карнеги. Подобно на него, днешните магнати вярват в „идеята че постфактум благотворителността оправдава всичко, което върши капитализмът; че безочието и несправедливостта на бруталния пазар са извинени от последващата им филантропия; че даването трябва не само да помага на по-изпадналите, но и да не им позволява да държат сметка на тези отгоре – и най-вече, че щедростта е заместител и средство за избягване на необходимостта от по-справедлива и равнопоставена система и по-справедливо разпределение на властта“.

Би трябвало да е очевидно, че тази критика към благотворителността като фалшиво решение не се отнася само за десните милиардери като Кох, но в също толкова висока степен и за либералните им еквиваленти като Джордж Сорос, Фондация „Клинтън“, Бил Гейтс, Джеф Безос и т.н.

Вече не живеем в 19 век. Трябва да минем отвъд сантименталните надежди на Чарлз Дикенс, който си е мечтаел да убеди Скруджовете по света да изоставят скъперничеството и да се захванат с добри дела. Нашата цел трябва да е облагане Скруджовете, така че малкият Тими да може да се радва на универсално здравеопазване.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар