Криза, бюджетни орязвания, бежанска вълна, последици от пожарите през 2018-та… Потопена във вече хроничното си разочарование, Гърция отива да гласува на 7 юли в предсрочни парламентарни избори.
…Христос Воскопулос е седнал в парка в емблематичното за гръцката левица атинското предградие Кесариани, в който се намира Мемориалът на съпротивата. През есента Воскопулос ще поеме кметския пост в Кесариани. Тук на 1 май 1944 г. нацистите са екзекутирали 200 политически затворници, повечето от тях комунисти. Едва станал премиер, на 26 януари 2015 г., Алексис Ципрас донесе венец от червени рози за паметника в парка – „символ на борбата срещу немската окупация”.
Воскопулос ще бъде първият кмет на тази историческа левичарска крепост, който няма да е от левицата – като изключим само периода на диктатурата на „черните полковници”. Така отсъдиха резултатите от изборите на 26 май, когато Гърция гласува за евродепутати, за регионална и за местна власт. На тях избирателите обърнаха гръб на Ципрас на всички нива.
Във вота за Европарламент Кирякос Мицотакис – лидер на консервативната партия Нова демокрация, правнук, внук и син на политици от клана Мицотакис – взе 9 пункта преднина пред Ципрас, който въплъщаваше гръцката мечта при триумфа на своята СИРИЗА и при „Не”-то в референдума на 5 юли 2015 г. Тогава 61% от гражданите гласуваха против остеритета, налаган от Европейския съюз. Но днес нещата са променени. След поражението на 26 май т.г. Ципрас реши да изтегли напред парламентарните избори и ги насрочи за 7 юли. Минало са вече онези кадри от атинския площад „Синтагма”, на които лидерите на партията на радикалната левица бяха потопени сред море от граждани, скандирания, знамена и надежди.
„Онова, което се случи през тези четири години, е сблъсъкът на гърците с реалността. Средната класа се оказа една от жертвите на Ципрас. Но има и идеологически жертви, има разочарование”, обобщава архитектът Воскопулос. Той е спечелил кметския пост като независим кандидат. Подкрепили са го избиратели със социалдемократически и либерален профил, но и някои привърженици на радикалната левица. Ще поеме длъжността на 1 септември. Добавя: „Това предградие беше толкова употребявано като символ, че забравиха всекидневните му проблеми. Моята програма предложи да възстановим Кесарини за обикновените хора, без да забравяме и историята. Искам да сформираме съюз на историческите градове срещу фашизма, който пак напредва в Европа”.
Думите на Христос Воскопулос слуша и застаналият до него Манолис Тиракис – един от онези гърци от средната класа, които преди четири години гласуваха за Ципрас и пускаха бюлетината в урната и с двете си ръце. Така е направила и майка му – пенсионерката Пенелопи Тикарис, една от множеството хора от третата възраст, надигнали глас срещу сляпата политика на остеритет. Пенелопи вече е покойница, но синът ѝ продължава да се бори. Разказва: „Вярвах в Ципрас, вярвах в СИРИЗА. Бяха нещо ново пред традиционните гръцки политически кланове. През изминалите четири години трябваше само да се чудя как да оцелявам. Работя в болнична администрация. Намалиха ми заплатата наполовина. Печелех около 1000 евро, после станаха 500. Сега успях да ги увелича до 750. Имам втора работа – благодарение на испанския, който научих като емигрант в Аржентина. Правя трансфери на туристи за други компании. В началото на кризата получавахме по 14 евро на час, сега са 7. Работя между 12 и 13 часа на ден. Това не е живот – нито за нас, нито за никого”.
Все пак Манолис се чувства привилегирован, защото благодарение на дългото си работно време и на заплатата на жена му Мариса могат да си плащат ипотеката на къщата в Неа Макри и да издържат единствения си син Мартин, първокурсник в университета в Ираклион – главният град на остров Крит. Оттам е родом Манолис. Другото постижение на семейството е, че са си купили кола, която се движи с природен газ. Трябвало е да си чака реда за тази покупка осем месеца, защото такива коли все още са рядкост в Атина, където има само пет пункта за зареждането им.
Всеки работен ден Манолис пътува 50 км от Неа Макри, недалеч от Маратон, за да стигне до болницата си в 6 сутринта. „Ако карах старата си кола – един друг „Сеат”, който преди четири години просто се разпадна, това щеше да ми излиза по 60 евро на ден. А сега ми струва по-малко от 10 евро, а и не замърсявам околната среда”, казва Манолис. Колата за него е основен трудов инструмент. Само при извънредни ситуации си позволява да паркира в един подземен паркинг близо до площад „Синтагма” – там първият час струва 10 евро, вторият 1 евро.
Трафикът в Атина предопределя ритъма на живота на обитателите ѝ. Също като знаменития инспектор Костас Харитос (герой от популярна криминална поредица на писателя Петрос Маркарис – б.пр.), Манолис Тиракис е щастлив, когато няма задръствания. Разговаряме в неделя, в късния следобед. По това време може да се паркира добре на улица „Танаду” в „Кипсели” – типичен квартал на средната класа, в който сега е пълно с жилища, давани под наем през Airbnb. Има и много къщи и сгради, заети от мигранти, макар тук те да са по-малко, отколкото около площад „Омония” или в квартал „Екзархия”.
Тук живее Петрос Маркарис, създателят на инспектор Харитос – писател, драматург, сценарист на филмите на кинорежисьора Тео Ангелопулос. Днес е и международен хроникьор на гръцката криза, именно чрез описанията си на перипетиите на Харитос.
Маркарис отваря вратата и впечатляващата му осанка се очертава в контражура на светлината зад него. Плътният му глас е гостоприемен. Липсва лулата му. Засмива се, когато коментираме проблема с трафика. Убеден е, че в Атина това никога няма да се оправи, защото политиците не искат: „Да вземеш мерки против трафика означава да изгубиш гласове на изборите”.
Къде изчезнаха надеждите, събудени от Ципрас и неговата борба за достойнство? „Не бяха надежди, а илюзии. Канехме се да променяме Европа, докато самите ние бяхме пречупени като страна. Това е невъзможно, ако не намираш някого, който да те подкрепи”, обяснява Маркарис, все още убеден, че премиерът Ципрас е бил надвит от истаблишмънта в Брюксел.
Трудно е да се проумее цялото това разочарование при положение, че икономическите показатели се подобряват. Безработицата е паднала от 27% на 18%. БВП е нараснал с 2%. „Младежите със заплати от по 300 евро не могат да плащат наем. Когато се говори, че безработицата пада, трябва да се знае, че човек, който получава дори 50 евро на година, вече не е смятан за безработен”, разказва писателят, докато през отворения прозорец нахлува задушаващата и влажна горещина на летния атински следобед. Уличният шум обаче не успява да заглуши гласа му и жестовете, завладяваща му сила, въпреки неговите 84 години.
Не по-зле запознат от Маркарис с гръцките статистики е и испанският елинист и автор на „Гърция във въздуха” Педро Олаля, който живее в Атина от 90-те: „Влязохме в спасителния план през 2010 г. с публичен дълг от 300 милиарда евро, а през декември миналата година дългът беше вече 350 милиарда. И това след уволненията на един милион души по време на кризата и орязванията. Дългът е неизплатим. Ако кредиторите искат да продължат да получават нещо от него, трябва поне да се престорят, че финансовите потребности на Гърция се понижават”. Олаля казва това, докато седим на една тераса в Петра Леона, един от народните квартали на Атина. Убеден е, че Ципрас е предал гърците.
На фона на всичко това как едно общество в толкова дълбока криза, живеещо от туризма и от имиджа, е успяло да се справи и с влизането на един милион мигранти без да експлоадира?
Маркарис казва: „Остров Лесбос е най-ясният пример. Той пострада и продължава да страда от бежанците. Туризмът там – основният източник на приходи, се срина. Но няма прояви на насилие. Онова, което чужденците не знаят, е, че бежанският проблем е белязал и нашата история. Най-голямата вълна на миграция е била между 1920 и 1922 г., когато идват гърците от Смирна, от Мала Азия. Те дойдоха в една разрушена страна, пълна с болка и тъга, но ги приехме. Тази история е предавана от поколение на поколение”. Онази гръцко-турска война след Първата световна и рухването на Отоманската империя оставят у гърците същите следи, както гражданската война у испанците.
Всеки ден в шест сутринта в пристанището на Пирея акостира фериботът Blue Star, който идва от Лесбос. Огромната китова паст, на каквато прилича портата на кораба, „изплюва” от корема му стотици гърци с техните коли и камиони. Изгряващото слънце ги посреща с лъчите си в това митично пристанище, което днес е китайска собственост. То не е точно същото, като във времената на Темистокъл или Перикъл – старата Пирея е малко по-нататък. Но именно кеят, на който слизат пътниците, е посрещал преди три години хиляди хора, бягащи от войните в Сирия, Афганистан, Ирак.
През пролетта на 2016-та те попаднаха в капан, след като бяха затворени гръцките граници към другите балкански страни. ЕС се разбра с Турция да ѝ плати 6 милиарда евро, за да действа като жандарм за мигрантите. Хиляди семейства, жени, деца, пътуващи самостоятелно юноши, оцеляваха тук благодарение на солидарността на гърците и на неправителствените организации. Лора Папа, ръководителка на METAdrasi – гръцка НПО, посветила се на децата и юношите, заседнали в Гърция, се бои, че тази солидарност е на изчерпване. „Хората отвориха вратите си през 2015-та, 2016-та, 2017-та… Но се питат вече така ли ще продължава винаги”, коментира Лора, която е възмутена от бюрокрацията и от времето, което се губи, за да бъде легализирано едно дете, особено ако има някое сгрешено писмо сред документите му. „Ако им помогнем, те ни отвръщат с много повече от онова, което са получили. Но ако ги изоставим сами, те ще се обърнат срещу нас”, смята тя.
В края на миналата година правителството на Ципрас посочи, че бежанците, които продължават да са в Гърция, са около 72 000. От тях около 15 000 са на островите. На континенталната част са разпределени в лагери на ЕС и на ООН. Други няколко хиляди са наблъскани в по-рано празните пространства между сградите в централните квартали на столицата и из страната. Някои гидове, които развеждат туристи, казват: „Добре дошли в Гърция, страна с 10 милиона жители, повечето от които живеем на континента и на полуостров Атика. Около 1,3 милиона от нас са пръснати из 227-те ни обитаеми острова от общо 3000-те, които влизат в нашите граници. Миналата година посрещнахме 30 милиона туристи, повечето от ЕС. През 2015-та дойдоха един милион мигранти. Вие ще ги видите на много места”.
От кораба, който пристига от Лесбос, не слизат нито туристи, нито бежанци. „Сега вече не ги докарват със стотици”, обяснява Христос, работник на един от фериботите. Продължава: „Идват семейства или групи, които са под 100 души. Тук ги очакват представители на морската полиция със списъци, в които сверяват данните им. После ги качват на автобуси, вероятно ги откарват към някой официален лагер”.
Когато и изостаналите пътници слизат от ферибота и се насочват към автобусната спирка, се чува пристанищният сигнал, който повтаря нотите на емоционалната песен „Децата на Пирея”, прославена по цял свят от великата Мелина Меркури. Мнозина от онези, които са стъпвали по същия кей в онези ужасни месеци на 2015-та и 2016-та, продължават да се подслоняват в лагера Скарамагас наблизо. Там по-рано е имало казарми, а преди това и цехове на големите гръцки корабостроители – Ниархос, Онасис, Евгенидис. Сега са се приютили около 3000 бежанци.
В събота следобед цели семейства се тълпят, за да вземат автобуса от Скарамагас до Атина. Облекли са си най-хубавите дрехи, изредили са се под душовете, напарфюмирали са се. Те са от първите бежанци. Имат документи и дори кредитни карти на ООН, в които всеки месец им се превеждат по 150 евро на семейство и по 50 евро на дете. Онези, които нямат семейство, получават по 90 евро.
„Джасмин Скул” е за мигранти. Намира се на улица „Ахарнон”, зад площад „Омония” и Централния пазар. Старо, изоставено училище – то днес е едно от местата, където са подслонени хора без документи, опитващи се да се борят с живота, забравени „от гръцкото правителство, от властите в Европа, от международните организации”, както обяснява един от тях. И добавя: „Тук сме около 50 семейства, 250 души, макар че дойдохме 500”.
Трима младежи стоят отстрани и наблюдават как играят децата. Хамид е на 34 години, Бехнуд е на 29, а Саид на 25. Пристигнали са преди седем месеца: „Тримата сме в една стая. Има един душ за над 200 души”.
Срещу бившото училище има магазинче, в което работи Нур Кахн. Продава на обитателите на „Джасмин” или им дава на вересия стоките си. „Афганистанец съм. Пристигнах преди 17 години, бягайки от войната и от нахлуването в моята страна на руснаците и на американците. Гърците ме приеха добре. Тук работя от две години. Опознах много семейства от много страни”. Изпод хладилната витрина вади синя тетрадка с имена и цифри. Това са дългове, натрупани от много време. „Ето името на едно семейство, то е от Сирия. А тук има друго, то е афганистанско. Едните ми дължат 90 евро, другите – 200. В един момент изчезват. Ако им звъня по телефоните, не отговарят. Техни приятели ми казват, че вече са в Германия или в Обединеното кралство. Кой знае…”.
Някои от клиентите на Нур може да са получили документи и да са били прехвърлени в бежанския лагер на Нос Сунион. Това е стар лагер на министерството на културата, сега е под закрилата на ЕС. Всъщност на Нос Сунион е добре, тук са най-добрите плажове край Атина. Това е зона на средната класа, на висшата ѝ прослойка и на богатите.
Гостуваме в смълчания лагер в Сунион в една гореща юнска привечер. Само Оман Хебадод се е забавил да слезе до плажа с жена си и с децата. Казва: „Пристигнахме от Дамаск преди три години и още не сме загубили надежда. Но лагерът има проблеми с водата, а децата страдат от ухапванията на насекомите.”
Няколко километра по-нататък е Лаврио – друго място с плажове и за летуване. Там са настанени кюрдските бежанци от ПКК, преследвани от турския режим на Ердоган. От години са си организирали училище. Но имат и други събратя по съдба в един лагер, където се живее в контейнери, а всичко наоколо тъне в боклук. Младият сириец, който го ръководи, ни моли: „Покажете това място. Имаме деца. След пожарите от миналата година се боим, че и тук може да пламне и да стане страшно”.
Да, пожарите. Един кошмар, който превърна миналото лято в нещо ужасяващо. На 23 юли м.г. дойде огънят, който сякаш валеше от небето, тласкан от ураганен вятър. Той превърна боровите насаждения по крайбрежието във факли. Опустошаваше къщи. Разрушаваше първо най-скромните. После напредваше към по-високите и по-богати райони. Превръщаше колите във взривоопасни бомби. Хората бягаха ужасени, влачейки със себе си деца и животни.
Всичко това се случи между Мати и Неа Макри, в района около Маратон, на 50 км от Атина. Докато хората се опитваха да избягат към плажа, пътят им се оказваше препречен от бодлива тел, оградила в повечето случаи незаконни терени. Загинаха 102-ма души. Някои попаднаха насред огъня, след като полицаи ги бяха упътили грешно. „Останах часове наред във водата, чакайки реда си, за да ни извадят рибарите”, разказва Вики Вукена, която тогава е бременна в осмия месец, и бяга от огъня заедно със седемгодишния си син и съпруга си.
Пожарът в Мати ядосва Петрос Маркарис, кара кръвта му да кипи. За него това е още една демонстрация за негодността на политическата класа: „Вече спряха да строят нелегални къщи за богатите. В продължение на десетилетия такива къщи се конфискуваха и се даваха на бедните. Но цялата политическа класа – абсолютно цялата – предложи на стопаните на нередовни къщи да ги легализират в замяна на гласове. Най-ефективната кампания премине под лозунга: „Гласувай за нас и ще ти узаконим къщата”.
Писателят е толкова гневен, колкото и тъжен. Къщата и архивът на неговия приятел – кинематографиста Тео Ангелопулос, който почина през 2012 г., изгоряха миналата година.
Ако за Маркарис е налице „тежка отговорност” за пожарите, то за Стержиос Циркас, който на 26 май бе избран за нов кмет на Мати, „механизмите за подпомагане не функционират”. Той си спомня с мрачно лице: „Закъсняха много с пристигането си, а ние имахме малко подръчни средства. В същия ден, няколко часа по-рано, беше съобщено за друг пожар на друго място и нас ни оставиха сами… Изцяло се промени начинът ни на живот. Всеки е познавал поне една от жертвите. Никой не е поел отговорност, макар срещу 22-ма души да са повдигнати обвинения”.
Връщаме се в Атина. На площад „Синтагма”, срещу парламента, тече празник, подгряващ за предстоящия гей-парад – вместо масовите демонстрации от други времена. Хиляди хора очакват самия гей-парад, който шумно се приближава през Естадиу и „Омония”. Обстановката е толкова празнична, колкото и във всеки друг европейски град. Макар че тук сред знамената в цветовете на дъгата се вижда и портретът на Зак Костопулос – любимия активист на движението ЛГГБИ, починал от ритниците на собственика на бижутерия, която уж се опитвал да обере.
Тази вечер в Монастеракис пее Фросо, акомпанирана от Тасос и Ламбос Василиу. Преди четири години Фросо, която е родена в Драпецона, един от историческите и най-бедните квартали в Пирея, беше просто още една жертва на кризата. Около двайсетинагодишна, с глас, който ти къса душата, тя плащала за уроци по музика и пеене всичко, което печелела като готвачка. И то само тогава, когато въобще имала пари. „Сириза” и Ципрас са били надеждата ѝ: „През изминалите четири години нещата не се промениха много. Ципрас подобри положението на най-бедните, но средната класа не усети нищо такова. Тя плати повишаването на данъците. За нас, артистите, все пак нещо се подобри. Сега импресариата са задължени да ни плащат осигуровки, да декларират, че работим в техните заведения. Така че печелим малко повече – не защото плащат по-добре, а защото сме по-известни и имаме повече участия”. Фросо е най-малко недоволната от всички интервюирани от нас.
Стела Крону или Стела Тиракис, както е моминската ѝ фамилия, е седмото от общо деветте деца на майка си Пенелопи. Стела е сестра на Манолис, когото представихме в началото на репортажа. Преподавателка е по музика и пеене в няколко частни консерватории в Атина. Давала е уроци по музика на Фросо и на Тасос, както и на много други деца без средства от Драпецона. Дошла е да чуе Фросо и приятелите ѝ. Стела също е свързвала с Ципрас много надежди за промяна: „През тези години оцелях, защото удвоих работата си. Днес преподавам в частните консерватории по 10-12 часа без прекъсване. И получавам по 5 евро на час вместо по 10, както по-рано. А съм известна преподавателка в Атина. Онова, което ме спасява, е, че обичам професията си. Ядосана съм, разочарована съм. Правителството не направи нищо за бедните, но не направи и нищо срещу богатите. А нас, средната класа, просто смачка. Ако получа пенсия, тя ще е минимална – 350 евро”. Стела няма да гласува на 7 юли, защото се смята за „сираче на партиите”.
Не се е разминал с разочарованието и Ламбос Мустакис – бездомникът, на когото Янис Варуфакис, бившият министър на финансите на Ципрас, обеща пред медиите, че няма да го подведе. Ламбос казва: „През първите две години не орязваха чак толкова. Правителството даже увеличи най-ниските пенсии и помощите за безработица. Но после започнаха да поскъпват токът и водата, вдигнаха се данъците. Взеха ми онези 200 евро, които получавах от ЕС, за да продавам едно списание за бедни. А сега възникна и този въпрос с името на Северна Македония. Вместо да направи референдум, Ципрас прие закон, подкрепян от малцинството в парламента. Не, няма да гласувам”.
Споразумението за името на Северна Македония окончателно взриви търпението на гърците. В края на януари, насред голямото недоволство по улиците, беше подписано споразумението, съгласно което Република Македония, откъснала се през 1991 г. от бившата Югославия, вече ще се нарича Северна Македония, дразнейки най-тънките фибри на милиони гърци.
В Атина се свечерява. Площад „Омония” е ограден за ремонт. Гърци и мигранти се прибират по къщите или приютите си. Туристите слизат от Акропола, минават през Монастеракис към терасите, които предлагат най-добрата гледка към Партенона, за да си направят селфи. Това е единственият образ, останал същият, както и преди четири години.
About The Author
