Вече знаем как стават нещата. Решението за война е взето предварително. Тя се превръща в крайната цел и доказателствата трябва да бъдат подредени така, че да бъде постигната тази цел.
Съществуващ отдавна режим изведнъж се превръща в непосредствена заплаха. Изгнаници с минимални връзки със страната, от която произхождат, но с тлъсти банкови сметки, както и с дълбоки връзки с десни тинктанкове, мултинационални компании и западни служби за сигурност, биват изкарвани пред обществеността, за да декларират тържествено, че срещу родината им трябва да се поведе война. Започва се безконечно изтъкване на всякакви нарушения на човешките права от страна на нарочената държава. Същият тип нарушения, които биват игнорирани, когато се вършат от наши съюзници – например Саудитска Арабия, която тласна Йемен към най-тежката хуманитарна криза в света. Критиците на войната биват демонизирани като маши или полезни идиоти на врага, които застрашават националната ни сигурност и собствения си народ, както и като мразещи собствената си държава.
Това се случи в Ирак, това се случи и в Либия: и двете държави бяха бързо удавени в кръв и хаос. В един справедлив свят би могло да се очаква мажоретките на тези катастрофи, които доведоха до изтреблението на стотици хиляди, осакатяването и травматизирането на безброй други, създадоха милиони бежанци и превърнаха двете страни в игрална площадка за агресивни екстремисти, да бъдат прокудени позорно от обществения живот. Вместо това обаче те поддържат влиянието си – сред администрацията в САЩ (най-фрапиращият пример е Джон Болтън, съветник по националната сигурност на Тръмп), сред водещите ешелони на Консервативната партия във Великобритания, както и сред професионалния коментариат. И всички те – без срам, но с много кръвожадност – са се заели да изграждат аргументите за нова война с Иран.
След като лидерът на Лейбъристката партия Джереми Корбин посмя да каже, че трябва да се гледа критично на заявлението на администрацията на Тръмп, че Иран е отговорен за атаките срещу танкери, и че „Великобритания трябва да действа с цел да успокои напрежението в Залива“, върху него се изсипа бент от обвинения. Виждате ли, по-вероятно е да бъдете считан за уважаван политик, ако небрежно призовавате за войни, които ще изпепеляват спящи бебета и ще изтребват сватбени тържества, отколкото ако призовавате за деескалация и мир. Няма значение, че външният министър на ЕС излезе с подобна на Корбин позиция и призова за повече доказателства и независимо разследване на ООН.
Корбин е „жалък и предвидим“, провъзгласи запътилият се към провала кандидат за лидер на консерваторите Джереми Хънт и попита дали лидерът на лейбъристите „някога изобщо би подкрепил британските съюзници, британското разузнаване и британските интереси“. Това е доста странно заявление като се има предвид, че Корбин каза същото като европейските съюзници на Лондон и само страдащ от делюзии или зъл човек би могъл да си представи подпалването на нов пожар в Близкия изток като „защита на британските интереси“.
Но най-назидателен беше друг провалящ се кандидат-лидер на консерваторите – Майкъл Гоув. Коментарите на Корбин за Иран „показаха за пореден път, че на него не може да се повери нашата национална сигурност“, заяви той. Това са думи на човек, който призова за инвазия в Ирак два дни след 11 септември и до ден днешен безсрамно подкрепя тази война. Според един от собствените му съпартийци Кен Кларк, ако Гоув стане министър-председател „ще се окажем във война с поне три държави наведнъж“.
Тази страст към войната трябва да ни плаши, защото макар че човек като Гоув няма да стане премиер, консенсусът сред консервативния елит е явен. За Борис Джонсън – вече ръкоположен от Тръмп като предпочитан кандидат за лидер на Великобритания – „връщането на контрола“ означава Лондон да се превърне във вярно кученце на тръмповия Вашингтон. Ако САЩ наистина получат своята война (през 2012 г. самият Тръмп предположи, че Барак Обама „може да изиграе иранската карта и да започне война, за да бъде преизбран“, така че явно е запознат с тази стратегия), то някой съмнява ли се, че тръмпизираното британско правителство ще се ангажира с нея?
Но макар желанието на управляващите във Великобритания консерватори да се захванат с поредната катастрофална военна авантюра да е напълно предвидимо, „коалицията на желаещите“ на Тръмп със сигурност ще е по-широка. Има един определен тип самоопределили се като „центристи“, „умерени“ или „либерали“ и т.н., които хем осъждат Тръмп като авторитарна напаст за човечеството и потенциален фашистки диктатор, хем започват да му ръкопляскат в момента, в който започне да изстрелва ракети. Те реагираха точно по този начин, когато Тръмп насочи огневата мощ на САЩ срещу Сирия, ще направят същото и ако ракетите завалят върху Иран.
Във Великобритания водачът на това стадо е Тони Блеър, който се реабилитира в очите на някои хора около Брекзит. Този финансиран от Саудитска Арабия войнолюбец многократно настоява за смяна на режима в Иран, включително чрез директни военни действия. По-рано тази година неговият институт нападна западните правителства понеже били твърде незаинтересовани от „иранската заплаха“.
Ето я и заплахата. Ако Тръмп – след като скъса ядреното споразумение – получи войната, за която съветниците му копнеят, ще се появят влиятелни „умерени“ фигури, които ще казват: да, президентът на САЩ е много реална заплаха; да, той е напаст за демокрацията и световния мир; и да, той е наистина ужасно вулгарен, но за съжаление ние трябва да го подкрепим, защото Иран представлява такава непосредствена заплаха, каквато някога твърдяхме, че е Ирак. Тези хора не страдат от липса на връзки и влияние и ще използват и двете в опит да маргинализират опонентите на поредната катастрофална агресия, предвождана от САЩ. Знаем как свършва този филм – вече сме го гледали – поради което гражданското движение за предотвратяване на нов Ирак или Либия трябва да действа бързо и решително.
Случаят с Иран подчертава абсурдността на претекстите, които ни се дават за тези войни. Ако заплахите за националната сигурност или нарушенията на човешките права наистина бяха основа за военна интервенция, ние отдавна щяхме да сме изстреляли ракети към Саудитска Арабия – дали защото изнасят международен тероризъм или защото хвърлят бомби върху автобуси, пълни с йеменски деца, тръгнали на пикник.
Но е ясно накъде сме се запътили. На хоризонта се очертава война, макар това още да не е осъзнато от широката публика. Ако мажоретките на войните в Ирак и Либия получат каквото искат, може да се стигне до бедствие, по-страшно от предишните.
About The Author
