Когато крайнодесният масов убиец Андеш Брайвик се позова на „културния марксизъм“ като причина да избие 77 души през 2011 г. в Норвегия, много наблюдатели причислиха това понятие към същата категория като убиеца – екстремна и маргинална. Но след избирането на Доналд Тръмп, Брекзит и електоралния възход на други крайнодесни партии и правителства по целия свят, „културния марксизъм“ се превърна в познато националистическо клише, редом с „глобализъм“. Бразилският президент Жаир Болсонаро осъди публично „културния марксизъм“, а медийната империя на бившия съветник на Тръмп Стив Банън се върти около „борбата“ срещу него.
Тази фраза вече не е просто екстремистки призив – тя прониква в езика на мейнстрийм медиите, което създава опасна ситуация със зловещ исторически контекст.
През есента на миналата година колумнистът на New York Times Дейвид Брукс се жалваше, че днешната младеж „е повлияна от културния марксизъм, който се е превърнал в lingua franca (общоприет език) на елитните академични среди“, поради което те развиват светоглед „на сблъсък между групите на потиснатите и потисниците“. В същия вестник друг автор цитира фразата „културен макрсизъм“ без никакво обяснение за какво става въпрос, а само като пример за това от какво се оплакват „консерваторите“. В по-стара статия от 2017 г. изданието цитира бивш сътрудник на Белия дом, който вярва, че „глобалистите“ ще „наложат културен марксизъм върху Съединените щати“ – отново без да се дефинира за обикновения читател какво може да означава това.
Washington Post, подобно на много други медии, използва фразата в отразяването за идването на власт на Болсонаро през миналата година и дори в материали за хипстърските тенденции сред новата вълна бели националисти в САЩ. В статия от 2016 г. например WP отбелязва, че стилът на обръсната отстрани и дълга отгоре коса се завръща като мода сред „тези мъже, които смятат, че тяхната белота бива притискана от културния марксизъм“. Колумнистът на New York magazine Андрю Съливън пък се накара на „културните марксисти“ задето инспирират движения за социална справедливост в университетските кампуси.
Какво означава културният марссизъм за крайната десница? В модерното му прераждане на места като Breitbart или Infowars става въпрос за вярата, че провалът на комунистите да свалят капитализма чрез работнически бунт е довел до „План Б“ за разрушаване на западното общество отвътре. Чрез разрушаване на половата бинарност, изместване на християнските ценности от централното им място, защита на слабите спрямо привилегированите и създаване на мултикултурно общество, тези революционери са подрили основите на традиционния западен ред. Всичко от правата на гейовете до имиграцията на мюсюлмани е, според езика на крайната десница, част от заговор да се довърши работата, която радикалните работнически организации не са успели.
Достатъчно е да се каже, че това е една твърде параноична фантазия. Повечето марксисти не говорят в тези категории, а хората, които защитават имиграцията, мултикултурализма или секуларизма го правят заради определено зачитане на човешките и граждански права. Крайната десница обаче си остава обсебена от идеята, че става въпрос за някакъв исторически културен сблъсък.
Подобно на мнозина в дясното пространство, списание National Review вижда доказателство за заговора във Франкфуртската школа, която:
„…е родена от психологическата нужда да се обясни защо комунизмът не хваща корени в Германия и Запада като цяло. Отговорът, до който стигат Херберт Маркузе, Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер и другите – след като заемат някои идеи от Фройд и Ницше – е че структурата на капиталистическото общество (което те по извратен и налуден начин приравняват с фашизма), е дори по-тоталитарна, отколкото са си давали сметка. С други думи, комунизмът не е прихванал там, защото фашизмът го е изпреварил“.
Това далеч не представлява някакъв културен сблъсък с истинските идеи на Франкфуртската школа, които почти нямат живот извън академичните среди. Както отбелязва Спенсър Съншайн, сътрудник в изследователската организация Political Research Associates, фокусът на десницата върху Франкфуртската школа служи най-вече за да се подчертава нейното „присъщо еврейство“.
Не става въпрос за някое от онези неща, които биха могли да бъдат просто интерпретирани като антисемитски – тезата за „културния марксизъм“ е взета директно от нацистката идеология, само с леки козметични промени, които да я направят приемлива за модерната десница. „Културен болшевизъм“ е термин, използван от нацистките критици на модернистичното изкуство, според които то се е кореняло в еврейското декаденстство – поради което, според нацистката логика, то е свързано с духа на комунизма.
По-рано тази година Доминик Грийн публикува в Spectator консервативна критика на оплакванията на консерваторите от „културния марксизъм“, в която отбелязва, че „за нацистите Франкфуртската школа и нейните предполагаемо еврейски привърженици попадат под рубриката Kulturbolshewismus, „културен болшевизъм“.
Навлизането на тези теории в американското пространство стана чрез палеоконсервативните автори Уилям С. Линд и Пол Уайрих, които в серия от статии пресъздадоха нацистката идея за „културен марксизъм“ като тактика за сплашване на местната десница. „Всички тези типове са евреи“, заяви Линд по време на конференция на отрицатели на Холокоста през 2002 г., визирайки група хора, които според него са отровили американската култура. По-късно Линд оказа силно влияние върху националистическия дневен ред на Тръмп.
„Дълбоко смущаващо е, че мейнстрийм консерваторите започнаха да използват нещо, което е явно антисемитско… те го приписват на всичко – от Черния блок до Хилари Клинтън, на всякакъв вид социален либерализъм“, отбелязва Съншайн.
Не е твърде изненадващо, че националистическата десница все още се вкопчва в подобни фашистки анахронизми, което очевидно им помага в кабините за гласуване от Съединените щати през Европа до Бразилия. Това е важен мобилизационен призив за крайната десница, представящ неща като имиграцията и секуларизма не просто като либерални ценности, а като революционни инструменти на крайната левица.
Това, което би трябвало да е шокиращо, е нехайният начин, по който традиционните медии като цитираните по-горе позволяват на подобни теории да живеят по страниците им. Дейвид Брукс ребрандира „културния марксизъм“ като обикновена политическа коректност, давайки на вдъхновената от нацистите фраза легитимност сред американските десни. Тя бива подхвърляна и цитирана в редица материали – някои от тях лековати, като например статии за модните тенденции сред алтрайтърите, без да се обяснява колко е екстремистко това понятие. Това е също толкова безотговорно, колкото да се осигурява на конспиративните теории за „химически следи“ и ваксини незаслужено място в мейнстрийм медиите.
И не е като редакциите на големите издания да не са наясно с това. През 2018 г. историкът от Колумбийския университет Самюел Мойн публикува следния коментар в New York Times:
„Културен марксизъм“ е груба клевета, отнасяща се до нещо, което не съществува. За съжаление, това подготвя почвата съвсем реални хора да платят цената, да бъдат превърнати в изкупителна жертва за успокояване на нарастващото чувство на гняв и тревога. Поради тази причина „културният марксизъм“ не е просто тъжно отклоняване на вниманието от формулиране на легитимни недоволства, но също така и опасна примамка в един все по-умопомрачен исторически момент.
Медиите би трябвало да са отговорни за използването на подобни фрази, което изобщо не е трудно за постигане. Една обичайна добра практика сред журналистите в САЩ е да избягват използването на манипулативни фрази като „про-живот“ и вместо това да наричат тази позиция „анти-аборт“. Агенция Reuters има строги правила за използването на думата „терорист“, защото този етикет твърде често бива подхвърлян под път и над път. За хората със силно отношение относно тероризма това може да изглежда твърде безчувствено, но е нужно в името на коректното отразяване. Брукс не е трябвало да използва израза „културен марксизъм“ в статията си – и не защото е трябвало да бъде цензуриран, а защото е имал предвид „политическа коректност“ а не (да се надяваме) антисемитско клише отпреди век.
Би било разумно, когато крайнодесни екстремисти се позоват на този термин, медиите да предоставят на читателите си определение на фразата и да обясняват произхода ѝ. И освен ако не става въпрос за цитат, те би трябвал да окуражават авторите и колумнистите си като Брукс да не я използват. „Редакторите на мейнстрйим издания би трябвало да я определят като антисемитска конспиративна теория, която не се основава на никакви факти. В противен случай те само ще легитимират използването ѝ“, смята Съншайн.
