Най-динамичната и интересна политически страна в ЕС в момента е Испания. Ако другаде обществата още предъвкват националния рикошет на евроизборите, испанците са четири пъти по-напред с материала. Защото почти накуп им се падна да гласуват не в един, а в четири вида избори.
Първо на 28 април те масово отидоха до урните заради предсрочния вот за нов състав на парламента. Той се наложи, защото срещу социалистическото правителство на малцинството начело с премиера Педро Санчес, управляващо с подкрепата на „Подемос”, се изправи обединилата се по улични прояви „тройна десница” – консервативната Народната партия (НП), либералната „Сюдаданос” и ултрадясната „Вокс”. НП и „Сюдаданос” обрекоха на провал изработения от социалистите и „Подемос” социален бюджет и Санчес форсира изборите като начин да се сдобие с по-широка обществена подкрепа. И я получи – социалистите победиха убедително във вота на 28 април с 29% от гласовете, дръпвайки с 12% пред класиралата се втора НП.
Изборният маратон в Испания продължи с вота на 26 май. В един и същи ден избирателите бяха призовани да дадат своя глас в три различни вида избори. Освен за Европейски парламент, те трябваше да решават и за състава на общинските съвети, и за местните парламенти в повечето от 19-те автономии.
Трябва да се има предвид, че с автономен статут е включително община Мадрид. Тоест там се гласуваше едновременно и за градски съвет, и за автономен парламент. Тепърва предстои те да излъчат съответно кмет и ръководител на автономното правителство.
Евровотът даде на испанските социалисти още по-голяма преднина в сравнение с парламентарните избори месец по-рано. На 26 май Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) на Педро Санчес победи вече с 33%.
Местните и автономните избори дадоха по-пъстра картина. Като цяло социалистите пак взеха убедителна преднина, но парцелирано, в зависимост от това, къде са по-силни или по-слаби. Освен това навсякъде ще трябва да се правят пактове за управление с други партии, защото никъде и никой не получи абсолютно мнозинство. Да не говорим, че в автономни области като Каталуня и Страната на баските местните националистически партии винаги са с доминиращи позиции. Впрочем, интересното специално в „болната” Каталуня е, че напред излезе ERC (Каталунска републиканска левица), измествайки водещата досега в сепаратисткия лагер Junts per Catalunya на бившия каталунски премер Карлес Пучдемон, чиято формация пък се представи по-добре на евровота.
Драматична се оказа ситуацията в Мадрид, където и на общинско, и на автономно ниво левицата (социалистите, обединението „Повече Мадрид” на досегашната кметица Мануела Кармена и „Подемос”) не можаха да достигнат мнозинство и с мъничко, но изостанаха от „тройната десница” – сборните гласове за НП, „Сюдаданос” и „Вокс”. За пораждането на тази ситуация всички наблюдатели единодушно сочат към разцеплението в „Подемос”, което свали чувствително гласовете за алтернативната левичарска формация. А подкопа и доверието към „Повече Мадрид”, накъдето избяга бившият „втори” от „Подемос” Иниго Ерехон след тектоничен разрив с Пабло Иглесиас.
Въпреки това обаче левицата дълго таеше надежди, че все пак ще може да управлява и Мадрид, и други общини с подобни резултати. Защото в „тройната десница” положението никак не е хомогенно и изобщо не е сигурно, че сборът на гласовете ѝ е равен на възможността подобен хибрид реално да управлява. Ако НП не показва притеснения от съюзяване с „Вокс” и дори вече подготвя такива пактове по места, то при „Сюдаданос” има големи сложности. От една страна, лидерът ѝ Алберт Ривера мечтае партията му да обере всички разочаровани от НП и да заеме мястото ѝ на доскорошен мастодонт в център-дясно на испанската политическа сцена. На лично ниво Ривера очевидно е готов да играе в „трио” и с НП, докато ѝ изсмуче електората, и с „Вокс”, чиито гласове са му от полза – само и само да се създаде достатъчно силна противотежест на социалистите. Водачът на „Сюдаданос” отказва всякакво сътрудничество с ИСРП, докато начело ѝ е Санчес, към когото не спира да декларира персоналната си непоносимост – клейми го като „предател” по каталунския казус, само защото премиерът социалист избра диалога вместо конфронтацията с Барселона.
От друга страна обаче Ривера е под силния натиск на своето политическо семейство на европейско ниво – либералите (АЛДЕ). Оттам постоянно му се натяква, че съюз с ултраясната „Вокс” под каквато и да е форма е неприемлив. Ривера вече си спечели голяма черна точка по тази линя, когато в началото на годината влезе именно в такава схема, за да може съвместно с НП и „Вокс” да изстръгне властта от социалистите в Андалусия. Това му се натяква от АЛДЕ и досега. Несъмнено много проблеми ще му създаде и продължаването по същия път в сложните комбинации, които тепърва ще трябва да се сглобяват по общини и автономии. Явно инатът на Ривера обаче е по-силен от стремежа му към „проевропейски” имидж. Ето, че в крайна сметка той все пак предпочете в Мадрид да влезе в договорка с НП и „Вокс”, за да препъне левицата и да сложи свой човек начело на автономния парламент.
Най-големият проблем на Ривера е, че личната му неприязън към Санчес и съответно отказ от какъвто и да е допир със социалистите в момента влиза в пълен дисонанс с актуалната европейска генерална линия, лансирана от гуруто на новия либерализъм и „прогресизъм” – френския президент Еманюел Макрон. Неговата представа за „обновена Европа” е срещу възхода на „популизма” (като под този общ знаменател механично се вкарват и по-радикалната от социалистите левица, и крайната десница – които всъщност са антиподи) да се противопостави „прогресивния алианс” на една нова широка, четворна коалиция в Европейския парламент. А именно – под диригентството на наистина доста разширилите представителството си в ЕП либерали да се сберат заедно и социалисти, и консерватори, и зелени.
Обсъждането именно на тази конструкция бе и целта на срещата, за която Макрон повика Санчес в Париж още в понеделника след вота на 26 май. Испанският премиер социалист, който излезе с много силна позиция след убедителната победа на своята партия в евроизборите, стана ключова фигура в договарянето на прокарваната от Макрон нова широка европейска коалиция. Санчес бе ухажван и от Ангела Меркел, която също побърза да го приеме. Той всъщност е в непрестанни совалки между Мадрид и Брюксел, откакто се видя, че най-голямата „социалистическа” страна след 26 май е Испания. А Санчес е очевидно най-виртуозният сред континенталните соцлидери, успял след пълен срив през 2016-та (когато дори бе принуден от „бароните” в ИСРП да подаде оставка от лидерския пост в партията си) да се възкачи убедително на върха – и то най-демократично, с гласовете от урните.
Има една съществена особеност в този феноменален успех на социалистите под водачеството на Санчес и той доста често остава встрани от бързите коментари. Испанските избиратели му дадоха толкова категорично доверието си заради отчетливата политика на възраждане на социалната държава, която водеше досега неговото правителство на малцинството. Най-пълно въплъщение на тази линия, доразвито и в много конкретни политики и мерки, беше проваленият от десницата държавен бюджет. Ако и на 28 април, и на 26 май мнозинството от испанците предпочете да заложи на Санчес и ИСРП, това бе заради надеждата, че получавайки повече власт, те решително ще приложат именно този бюджет и именно тази социална политика, които прокарваха досега.
Още един детайл обаче е много важен – и за бюджета, и за всичките социални политики на соцправителството всъщност голяма роля изигра „Подемос”, обвързвайки парламентарната си подкрепа именно с тази социалноангажирана линия. Но няма ненаказано добро. Серията избори на 28 април и на 26 май показа срив на доверието в тази предвождана от Пабло Иглесиас партия. Тя загуби около 1 милион гласа сред избирателите. Електоратът не се повлия от ролята ѝ за олевяването в ръководенето на страната, а бе разочарован от дълбокото вътрешно разцепление, което настъпи в „Подемос” особено след разрива между Иглесиас и вече бившия „втори” Иниго Ерехон, прехвърлил се във формацията „Повече Мадрид” на Мануела Кармена. Още преди случая с Ерехон други емблематични фигури от „Подемос” също си бяха тръгнали след разногласия с Иглесиас. Но след този случай тенденцията се засили. В навечерието на толкова ключови избори това беше саморазрушително не само за „Подемос”, която се яви на гласуванията в съюз с Обединена левица (Izquierda Unida) под общата шапка „Унидас Подемос”, но и въобще за цялата левица.
Слабите резултати на „Унидас Подемос”, както и европейските ухажвания за друг тип съюзи, дадоха бърз ефект и върху Санчес. Ако след 28 април той все още беше склонен да обмисля поисканото от Иглесиас коалиционно правителство между ИСРП и „Унидас Подемос”, то след 26 май и след серията „макронизиращи” срещи из Европа соцлидерът започна да подчертава колко резервиран е към подобен вариант. Подсилен от изборните резултати, той взе да набляга върху перспективата за самостоятелно соцправителство, което да разчита на временни пактове с различните политически сили в парламента по всеки отделен закон.
Вярно, подобен начин на управление никога не може да бъде стабилен, а Макрон и другите европейски ухажори искат стабилна власт в Мадрид и в ЕС. Затова, колкото и да е силна неприязънта на Ривера към Санчес, опцията „Сюдаданос” все пак да склони към сътрудничество със социалистите така и не бе затворена напълно. Макар реалистично погледнато тя да е крайно минимална, защото Ривера ясно декларира, че дори с гласуване „въздържал се” партията му няма намерение да улеснява управлението на Санчес и кабинета му. Но соцпремиерът, който вече получи и официален мандат от краля да сформира ново правителство, успя да се утвърди като умел играч, който никога не изключва никоя възможност. Досега тази негова тактика е печеливша, дори не винаги да сработва в бърз времеви отрязък. През 2016-та той все пак постигна пакт със „Сюдаданос”, макар това да не даде тогава очаквания ефект. Впрочем, по онова време Санчес вярваше, че ще събере в своя подкрепа и „Сюдаданос”, и „Подемос” – мисия невъзможна, както беше очевидно с оглед несъвместимите им идеологии и програми.
Може да се припомни и още нещо от онази година. Санчес тогава беше категорично против партията му да гласува „въздържал се” и така да позволи отново да управлява НП с премиера Мариано Рахой. И понеже „бароните” в ИСРП все пак наложиха такова решение, Санчес не само напусна лидерския пост (и отиде на вътрешнопартийни избори, които гръмко спечели), но се отказа и от депутатския си мандат, само и само да не му се наложи с вота си да пуска Рахой отново във властта.
А сега се случи нещо интересно. Буквално вчера, точно в навечерието на старта на консултациите за сформиране на нов кабинет, не лично Санчес, но организационният секретар на ИСРП Хосе Луис Абалос припомни публично на НП как през 2016-та социалистите са се въздържали, за да може в името на националната стабилност Испания да получи правителство, макар и начело с Рахой. Абалос продължи и по-нататък – редно било НП сега да върне жеста на ИСРП и независимо дали харесва Санчес или не, да се въздържи при вота за правителството му в парламента и да му даде така да управлява за доброто на Испания и на Европа… Разбира се, Абалос не пропусна да подхвърли и към „Сюдаданос”, че испанските либерали ще са в по-добра хармония с европейските си съидейници, ако също поне се въздържат при парламентарното гласуване. За десерт организационният секретар на ИСРП предупреди, че ако партиите решат да блокират Санчес, може да се стигне и до нови избори – възможност, която не се харесва на никого, освен на самия Санчес, за когото сондажите сочат само растяща подкрепа.
Все пак всички тези подкачания към упорито дърпащите се от социалистите НП и „Сюдаданос” очевидно са били само част от предварителните дистанционни сондажи, опипващи почвата преди започването този вторник на преките консултации на Санчес с политическите лидери около сформирането на новия кабинет.
Първият от тези лидери, с когото Санчес се срещна в парламента днес, бе Пабло Иглесиас. И от тази среща, продължила час и 20 минути, незабавно произлезе новина. Колебанията вече отпадат – Санчес и Иглесиас ще правят общо „правителство на сътрудничеството”. Формулировката бе лансирана от Санчес – вместо толкова жадуваното от Иглесиас коалиционно правителство. Но независимо от етикета, очевидно е, че съдържанието е сходно. И двамата лидери се въздържаха да споменават какви конкретни имена се очертават като бъдещи министри. А Иглесиас се измъкна от въпросите на журналистите дали лично той ще влиза в кабинета, отговаряйки с обтекаемото „времената за налагане на вето минаха”. Санчес обаче даде да се разбере, че по-скоро двамата лидери оттук-нататък ще започнат да съгласуват предложенията за министри да бъдат идигнати авторитетни личности и професионалисти, които не са партийни членове, но ще следват социалния курс на развитие, споделян от ИСРП и „Подемос”.
Иглесиас дойде на тази среща, след като в събота закрепи вътрешнопартийните си позиции в „Подемос” на състоялото се заседание на Държавния граждански съвет – висшия партиен орган между конгресите. По-точно – вкара на ключови места в ръководството на формацията си „свои” хора, а несъгласните изолира. Включително влиятелното андалуско крило, което смята, че влизането в каквото и да е сътрудничество със социалистите обезличава „Подемос” и я завлича в неолибералните уклони на ИСРП.
Очевидно е, че Иглесиас не е в някогашната си сила нито вътрешнопартийно, нито сред избирателите на национално ниво. Но е също така очевидно, че Санчес избира сега да заложи на съюза си именно с него. Други възможности явно няма – с оглед на ината на „Сюдаданос“, която дори пред лицето на европейските сръдни предпочита съюз с „Вокс” пред подаване на ръка на социалистите.
Иглесиас също е наясно, че решението за „правителство на сътрудничеството” е взето от Санчес не от чиста любов към социалните политики, за които натиска „Подемос”, а защото очевидно засега това е единственото работещо управленско решение в испанските условия. Макар и да влиза в дисонанс с прокарваната от Макрон широка коалиция под либерално крило. На партийния си форум в събота Иглесиас трезво отчете, че социалистите са готови на съюз с него „от страх пред трите десници”, но в същото време нямат скрупули и „да завият надясно”, ако това ще им осигури „управление с благословията на Макрон”.
Така че „правителството на сътрудничеството”, обявено днес, е просто единственият прагматичен вариант, който ще позволи на Санчес да управлява. Дълго подценяван от мнозина, Санчес доказа, че се оформя като един от най-силните политици в Европа, отворен за всякакви решения, които засега поне винаги го водят нагоре. Дали по този път ще съумее да изгради и социална алтернатива на „макронизацията” на Европа? Подобно очакване изглежда пресилено, но търсещите вдъхновение винаги могат да го намерят в не спиращата да изненадва Испания.
About The Author
