Има една история за ентусиазиран американец, завел свой флегматичен приятел англичанин да види Ниагарския водопад.
– Не е ли удивително? – възкликнал американецът. Погледни всичката тази вода, профучаваща над огромната скала!
– Че какво би могло да я спре? – попитал англичанинът.
Баща ми, Клод Кокбърн, разказваше тази басня като илюстрация какво е било усещането да си репортер в Ню Йорк в първия ден на срива на Уолстрийт през 1929 г. – какво е да наблюдаваш развитието на мащабно и неудържимо бедствие.
Спомних си за това описание на настроението в Черния петък докато слушах как Тереза Мей обявява, че ще се оттегли като министър-председател. Това бе поредният – но наистина важен – крайъгълен камък в имплозията на британската политика в ерата на Брекзит. Всеки що-годе разумен човек има усещане, че се задава неизбежна катастрофа, но няма идея как да я избегне. Най-малко от всички имат идея редичката вероятни наследници на Мей, които развяват кофи със змийско масло и бълват празни приказки за противопоставяне на ЕС и обединяване на нацията.
Би било грешка цялата вина да се хвърля върху политиците. Прекарах последните шест месеца в пътуване из Великобритания. Посетих всякакви места от Довър до Белфаст, където е видно, че парламентът е просто отражение на разломните линии в обществото. Брекзит може да е разширил и озлобил допълнително тези разделения, но не ги е създал. Има десетки милиони хора, чиито мнения се различават драстично – не става въпрос само за некомпетентните и зловредни елити.
Въпреки това, Мей бе възможно най-неподходящата политическа личност, която да се опитва да се справи с кризата на Брекзит. Тя сама по себе си не е глупава, но нейната непоклатима целеустременост я превръща в кон с капаци, което е равнозначно на глупост. Възхваляването на консенсуса в нейната прощална реч бе доста иронично, като се има предвид как в продължение на три години отхвърляше всякакъв компромис, докато не бе изправена пред неминуем разгром.
Да се впускаш с рогата напред независимо от всичко работи само за тези, които са по-силни от всички препятствия – но случаят очевидно не е такъв в Уестминстър и Брюксел. Само ако държиш всички козове можеш да си позволиш да игнорираш другия играч на масата. Това би трябвало да е било очевадно още в деня, в който Мей се нанесе на „Даунинг стрийт“ – след референдума, който демонстрира, че избирателите са разделени точно по средата. Това стана дори още по-очевидно, след като тя изгуби парламентарното си мнозинство през 2017 г. Само че, въпреки всичките ѝ днешни възхвали за добродетелите на компромиса, през мандата си тя разчиташе на депутатите от фанатичната протестантска партия DUP от Северна Ирландия – регион, който иначе гласува убедително за оставане в ЕС.
Тя направи не по-малко груби грешки в преценките си при преговорите с ЕС. Убеждението, че Лондон може да подбира само каквото иска в отношенията си с Европа, винаги е представлявало самозалъгване. Винаги е от интерес на членовете на един клуб да подсигурят, че напускащите ще са по-зле отвън, отколкото са били вътре.
Балансът на силите бе в ущърб на Великобритания и това няма да се промени, макар че хора като Борис Джонсън сигурно ще се правят, че просто е била нужна повече воля или вяра в Брекзит като в някакво религиозно провидение. Това са опасни делюзии, позволяващи на Найджъл Фараж да пробутва идеи, че сме били „предадени“ и са ни „забили нож в гърба“ – подобно на германските десни политици след 1918 г.
Обвиненията в предателство може би са толкова лесни за пробутване във Великобритания заради силно вкоренените митове за самодостатъчност – подхранвани от самохвалните филми и книги за британското мъжество през Втората световна война. По-скорошните британски военни провали в Ирак и Афганистан или никога не са стигнали до челните места в новините, или биват третирани като нерелевантни случки от древната история. Опустошителният доклад Чилкот за ролята на Великобритания в иракската война не получи достатъчно внимание, защото публикуването му съвпадна с референдума през 2016 г.
Брекзитаджиите, които твърдят, че ще изведат Великобритания на глобалната сцена, имат изключително ограничени разбирания за външния свят. Единствената реалистична роля за Великобритания в пост-брекзитовия свят ще е, както винаги, на по-скромно острие на Тръмпова Америка. В този смисъл е доста подходящо, че държавната визита на Тръмп ще съвпадне с напускането на Мей и триумфалната обиколка на любимите му британски политици – Джонсън и Фараж.
Точно колко решаващ ще се окаже сегашният успех на брекзитаджиите? Техните опоненти окуражаващо заявяват, че след като са обещали просперитет, какъвто не могат да осигурят, неминуемо ще се разпаднат. Но вярата в такъв успокояващ сценарий е връх на наивността. Светът е пълен с политици, които са се провалили да изпълнят обещанията, заради които са били избрани, но са открили някаква друга отвратителна схема, за да задържат властта – като например да раздухват външни заплахи (като в Индия) или да хвърлят критиците си в затвора (като в Турция).
Великобритания навлиза в период на перманентна криза, каквато не е виждала от 17 век насам. Брекзит е колкото симптом, толкова и причина за разделенията. Пропастта между богатите и бедните, хазяите и наемателите, образованите и необразованите, старите и младите, се разраства все повече и повече. Брекзит се превърна в огромен вентил, през който излиза парата от оплаквания, нямащи нищо общо с Брюксел. ЕС е обвиняван за всички грехове на деиндустриализацията, приватизацията и глобализацията – и ако не ги е създал сам, то съюзът е виновен, че не е направил достатъчно, за да облекчи последствията от тях.
Настояващите за напускане на ЕС не дават никакви сигнали, че са научили каквото и да било през последните три години – но не им е и нужно, защото могат да твърдят, че ползите от Брекзит лежат в огряното от слънце бъдеще. Подкрепящите оставането се представят по-зле, защото твърдят, че ползите от членството в ЕС са многобройни и вече им се наслаждаваме. „Ако искате да видите паметник на тези постижения, огледайте се около себе си“, сякаш казват те. Това е опасен аргумент: защо бившите миньори от Уелс, бившите работници в автомобилни заводи в Бирмингам, или пък някой, който някога е работел на доковете в Довър, трябва да приемат радушно случилото се с тях след влизането на страната в ЕС? Защо трябва да се вълнуват от ръста или спада на БВП, при положение, че те никога не са го усещали като свой БВП?
Мей получава симпатии за своето финално сълзливо представление, но това е незаслужено. До самия край имаше изумителна пропаст между думите и действията ѝ. Най-очевидното противоречие бе провъзгласеното ѝ убеждение, че „животът зависи от компромисите“. Същевременно обаче тя например твърди, че в сърцето на нейния дългосрочен план за здравеопазването лежи „подходящо финансиране за психиатричната помощ“, докато реално болничните отделения за психично болни продължават да бъдат затваряни, а пациенти в тежко състояние биват пращани в другия край на страната.
Сривът на Уолстрийт през 1929 г. разкри крехкост и гнилост в сърцето на Съединените щати. Брекзит може да направи същото с Великобритания. В Ню Йорк преди 90 години моят баща е осъзнал точно колко е лоша ситуацията, чак след като шефът му казал тихо: „Запомни, когато пишем за това, не трябва да използваме думата „паника““.
About The Author
