„Евровизия“ винаги е била упражнение по лош вкус, но тазгодишното издание отвежда нещата до нови крайности. Ако човек иска да се наслаждава на кичозния музикален конкурс, който ще се проведе от 14 до 18 май в Тел Авив, трябва да игнорира кървавия политически контекст, който го обгражда. Всъщност израелските власти са толкова решени да опазят „Евровизия“ от политиката, че забраняват влизане в страната на всеки, за който се смята, че може да попречи на плавното протичане на събитието.
Едно от най-обезсърчаващите неща в това да бъдеш палестинец (аз самата съм наполовина палестинка) е това, че изглежда няма приемлив начин да защитаващ своята човешка същност и да протестираш срещу потисничеството. Призивите за бойкот на „Евровизия“ например биват заклеймявани като разделящи. През миналия месец група знаменитости, сред които Стивън Фрай, Шарън Озбърн и Марина Абрамович, подписаха писмо, в което се заявява, че „духът на заедност“ на „Евровизия“ бива „атакуван от тези, призоваващи за бойкот, защото се провежда в Израел, с което подриват духа на конкурса и го превръщат от инструмент на единството в оръжие на разделението“.
Само погледнете какъв език е използван. Мирна форма на протест е представена като „атака“ и „оръжие“. Палестинците и техните поддръжници са представени като неразумни, сприхави агресори. Същевременно по-широкият контекст е игнориран. Фактът, че повечето палестинци, дори тези, живеещи на няколко километра от Тел Авив, нямат надежда да гледат на живо „Евровизия“ заради строгите ограничения за пътуване, които са им наложени, е игнориран. Фактът, че съществува цяла инфраструктура – от бетонни стени до сегрегирани пътища – предназначена да разделя палестинци и израелци, е игнориран.
Ако човек не е бил в Палестина, той трудно ще разбере ежедневното насилие на окупацията. Трудно е да проумееш факта, че някой като моя баща, който е роден на Западния бряг, няма право да се завърне там. Трудно е да си представиш какво е да видиш дома си и историята си заличени. Трудно е да се разбере унижението от това да минаваш през израелски КПП-та, за да посетиш роднина в съседното село. Трудно е да си представиш какво е постоянно да ти се казва, че не съществуваш.
Палестинците не са дехуманизирани само приживе, но и в смъртта. Погледнете например как някои медии представят скорошното насилие в Газа. Според Washington Post, на 6 май „четирима израелци са убити… а 23 палестинци са загинали“. По подобен начин CNN съобщи, че 23 души „са умрели в Газа“, докато в Израел „четирима са били убити“.
Животът на палестинците няма значение. Американските медии показват ясно това всеки път, когато говорят за смъртта на палестинци – винаги представят новината с пасивен тон, представящ жертвите като резултат от случайни произшествия. Странно как тези палестинци продължават да минават на пътя на куршумите – не може да се каже кой е виновен, наистина.
Всъщност забравете горното. Палестинците винаги са виновните според някои новинарски организации. Многократно ни се казва, че израелското насилие представлява просто самозащита. „Бойци от Газа изстреляха 250 ракети и Израел отговори с въздушни удари„, обяви New York Times миналата неделя. Това повсеместно срещано представяне на случилото се може да заблуди публиката, че Газа е била напълно мирна, преди „Хамас“ да започнат да изстрелват ракети. Не се споменава обаче фактът, че израелските сили простреляха десетки невъоръжени палестински протестиращи в петък, преди да бъдат изстреляни ракетите. Двама от простреляните – включително момче на едва 19 години, загинаха.
Когато палестинци биват убивани по подобен начин това не привлича особено медийно внимание, защото насилието в региона изглежда има значение само когато загиват израелци. Washington Post и the New York Times сякаш сами заявиха това, когато в понеделник обявиха, че насилието от предишните дни „е най-смъртоностното от войната през 2014 г.“. Над 50 палестинци от Газа бяха убити и още над 2400 бяха ранени на 14 май миналата година по време на протестите срещу отварянето на посолството на САЩ в Йерусалим. Последните няколко дни от миналата седмица по никакъв начин не бяха „най-смъртоносните“ за палестинците след 2014 г.
Животът в Газа, намираща се под израелска блокада от 12 години, е непоносим. Безработицата е над 50%, почти няма електричество, по-малко от 4% от водата е годна за пиене. На практика е невъзможно да влезеш или да напуснеш анклава – това място е затвор на открито. Вината за ситуацията в Газа бива хвърляна върху хората, задето са избрали екстремистко правителство в лицето на „Хамас“, но дори израелските военни са признавали, че е нужно Израел да подобри условията на живот в Ивицата Газа, ако иска да избегне повече насилие.
Трудно е човек да си представи какво е да му се казва, че няма правилен начин да протестира срещу такова отношение. Насилствената съпротива очевидно е изключена. Но изглежда това се отнася дори за ненасилствените форми като например движението за бойкот, изтегляне на инвестиции и санкции, което САЩ се опитват да криминализират. Както изглежда, единственото допустимо нещо, което можеш да направиш като палестинец, е просто да млъкнеш и да умреш. И, за Бога, в никакъв случай не протестирай срещу „Евровизия“!
