В категории:България

Един смешен ден за българската демокрация

В социалните мрежи се забавляват с новото попълнение в листата на ГЕРБ – Големият Ал, който е оставил незаличими впечатления навсякъде, откъдето е минал

Александър Йорданов. Снимка „Барикада“

С весело оживление и почти празнична превъзбуда социалните мрежи посрещнаха новината, че бившият син политик и експредседател на Народното събрание Александър Йорданов ще заеме шестото място в листата на ГЕРБ за предстоящите европейски избори. Големият Ал, както е известен литературният критик, ще представлява СДС или по-точно – това, което е останало от синята партия, след като бе подписано споразумение за общо явяване с ГЕРБ.

„Днес е един смешен ден за българската демокрация“, възкликна журналистът Владимир Танев, докато мнозина вече споделяха скорошно изказване на Йорданов от 17 октомври 2018 г. В него той разобличава Бойко Борисов относно отношението му към Русия, наричайки го „премиер-мимикрия“, а също така го упреква в нагаждачество и в копиране на „дребни селски хитрини“ от поведението на Тодор Живков.

Във Фейсбук набира сили и инициативата „Сподели своята история с Александър Йорданов“. Публикуваме три от тези истории без редакторска намеса. Един от първите откликнали на призива бе Васил Петев – син на покойния писател Николай Петев:

„По повод кандидатурата на Сашко Йорданов за евродепутат, ето един истински документиран спомен на баща ми.

Николай Петев, председател на Съюза на българските писатели, разказва:

Избират за председател на Народното събрание Александър Йорданов, видния отвсякъде. И става в залата един депутат, от неговите, и вика:

– Сашо Йорданов да каже писал ли е похвални статии за Тодор Живков във вестник „Литературен фронт“.

Сашо излиза на трибуната и казва:

– Да, писах статии за Тодор Живков, но Николай Петев ме накара!

Избраха го за председател и след месец-два го виждам да върви по „Раковска“, с него двама пазванти. Спирам ги и казвам на охраната:

– Разкарайте се, щото първо вас ще ви бия!

И питам Сашо Йорданов:

– Кажи бе, сестро, кога аз съм те карал да пишеш за Тодор Живков или друг, а?

Той ми отговаря:

– Никога не си ме карал! Ама ако не бях казал това, нямаше да ме изберат за председател на парламента!…“

Ето и историята на Христо Христов, известен старозагорски журналист и кореспондент на няколко централни издания от града:

„Чета, че ГЕРБ по искане на СДС курдисали на 6-о (уж избираемо) място в евролистата си Александър Йорданов (някога литературен критик, после политик, добутан до председател на парламента, а отпосле и дипломат – посланик май в Македония). И се връщам във времето, когато бях студент и сътрудник на тогавашния вестник „Студентска трибуна“.

Сашо току-що се е завъртял из София, беше завършил Шуменския педгиз (Педагогическият университет в Шумен – бел. ред.) и се чудеше как да стане столичанин. Един ден го чувам как моли тогавашния главен редактор на трибуната Атанас Теодоров да му подпишел едно удостоверение, че е изключително ценен за редакцията кадър и че без него вестникът ще се затрие за нула време. Трябвало му, за да се сдобие с толкова ценното по онова време жителство.

За благодарност пък щял да похвали бъдещата нова книга на Теодоров тук и там.

Наско Теодоров благо отклонява сашовите щения и му предлага да се хване на работа в Кремиковци. Там търсели хора със свещ и давали жителство.

Последва минута на… окаменяване. Бъдещият радетел за добруването народно стана по-червен и от доматите, заекна, пое въздух и изригна: „Как Кремиковци, бе? Че затуй ли харчих парите на тати да уча в Шумен?!“. След което буквално се разтвори във въздуха.

Теодоров така и не дочака похвална рецензия за книгата си. Ама Сашо стигна до Скопие, а сега вече и за Брюксел стяга куфарите…

Впрочем в историята остана онзи лаф на Йорданов: „Днес е един хубав ден за българската демокрация!“.

 

Във Фейсбук се завъртя и откъс от книгата „Третият светилник” на живеещият в Париж български писател и журналист Божидар Чеков:

„Беше някъде в началото на лятото през 1990 година. Почти всеки ден ми звъняха от София. През пролуката на тоталитарната система все повече хора се заглеждаха към нас българите от Запада, които не бяха „с посолството“. Една вечер ми се обади „дясната ръка“ на господин Кюркчиев – Стефан Савов: „Утре заминава за Париж един наш „голям“ демократ. Канен е от американските републиканци на конгрес в Калифорния. Много ви моля да го посрещнете и упътите“.

В уречения час се наредих между посрещачите на летище „Орли“. Веднага разпознах „големия“ демократ: нисък, дебел, с брадичка „а ла Ленин“.

„Сашо се казвам, Сашо Йорданов“ – представи се непринудено запъхтелият се и потен председател на една от най-новоизникналите политически формации, миниатюрната Радикал-демократическа партия.

До него, висок рус младеж също ми подаде ръка, без да каже нищо. Седнал до мен в колата, Йорданов се въртеше като пумпал и ме обсипваше с въпроси къде ще ходим, какво ще правим, как да намерим хотела му, да не се загубим някъде… Не можех да си представя просто вземане от южната аерогара „Орли“ на такъв знаен антикомунист и стоварването му на северната „Роаси“, откъдето излиташе самолетът за Америка. Подготвил бях, както му се полага, малка програма.

Първо се отбих вкъщи. Гостите стояха дълго по средата на салона и си шушукаха нещо. После Йорданов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде едно шишенце с ракия, на което половината съдържание липсваше. Благодарих му и прибрах шишенцето в бара на салона. От там извадих бутилка „Шивас“. Над главата ми висеше двуметрово огледало. Когато се изправях, зърнах изкривеното от разочарование лице на Йорданов. Той вероятно беше помислил, че съм си прибрал пиенето и толкоз. Когато видя, че пълня чашите с уиски, маститият депутат се отпусна усмихнат.

„Животът ни мина! Нищо не видяхме, нищо!“ – изпъшка той, като се оглеждаше.

Опитах се да го попитам за бъдещите промени, за новите закони, връщането на земята, за частната собственост. Йорданов продължаваше да пъшка за живота, който си бил минал и да се оглежда настоятелно. Когато чашите се изпразниха, поведох гостите из града. Минахме покрай Айфеловата кула, парижката „Света Богородица“ и спряхме в един ресторант до Елисейските полета.

„Какво се яде тука?“ – попита ме той, а русото момче продължаваше да мълчи.

Избрах за всички ни лангуста. За пиене поръчах бяло вино.

„Какво е това и как се яде?“ – попита Йорданов.

Много лесно казах, това са големи океански раци. Ядат се само опашката и щипките.

Депутатът остана във възторг от ястието, най-вече поради чесновия сос, с който беше полято. По едно време извади пачка вестници и ми ги подаде. По това време, той беше главният редактор на вестник „Век 21“.

„Русото момче с теб, може би е журналист?“ – попитах аз.

„Не бе, той ми е бодигард“, отвърна Йорданов, без да се притеснява от факта, че хранех неговия телохранител с лангуста в името на бъдещата победа на демокрацията.

Късно през нощта ги закарах до хотела, който се намираше на повече от 50 километра от Париж. Валеше като из ведро. Капнал от умора, с голяма мъка намерих хотела. Йорданов ме задърпа:

„Ела да им кажеш, че всичко е платено от американците“ – размахваше той билетите пред носа на служителката на рецепцията.

„Ние много добре го знаем“ – отвърна спокойно жената – „Какъв ви е проблемът?“

На връщане от Калифорния Йорданов ми се обади:

– Много важни неща имам да ти казвам. Идвай да се видиме!

Българският депутат сияеше от невероятния успех на американското си пътешествие.

– Гледай какво става тука – похвали се той и ми показа една снимка, на която позираше в компанията на пенсиониралия се вече Роналд Рейгън.

– Освен с него, се запознах с един арабски принц братовчед на най-големия собственик на петролни извори в Близкия изток. Уредих снабдяването на България с петрол от Персийския залив. Спираме доставките от Русия!

Александър Йорданов с бившия американски президент Роналд Рейгън. Снимка: фейсбук профил на Ал. Йорданов

Слушах го с едно ухо и търсех място за паркиране, понеже гостите искаха да пазаруват.

– А бе, ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът – защо тогава караш Опел, а не Мерцедес?

– Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти като председател на Радикал-демократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?

– Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов, без грам притеснение.

На сбогуване видният политик за сетен път ми предложи услугите си за всичко, от което бих имал нужда в България.

– Само ела и ще видиш кой е Александър Йорданов!

– Това, което ме интересува, е да бъда публикуван – споделих аз.

– Нямаш проблем, пращай материалите на Самуел Леви във „Век 21“ всичко ще излезе!

Самуел Леви се държа с уважение към мен. Пратих му 45 неща. Излязоха две. Тогава започна гладната стачка на 39-те срещу Конституцията. С нескрита гордост научих, че моите познати Стефан Савов и Александър Йорданов са между стачкуващите. Закон, който делеше българите на граждани от чужбина и на граждани от България, който държеше сметка за месторождението и местоживеенето, беше антидемократичен и отслабваше българското общество, защото се противопоставяше на обединението му. Стегнах си куфара, купих билет за самолет и полетях към София, за да подкрепя стачкуващите. За Самуел Леви взех една електронносметачна машина, а за Александър Йорданов сложих в рамка 40 на 60 см цветна репродукция на Хартата за правата на човека от 1789 година, основа на всички съвременни демократични конституции.

Намерих лесно редакцията на „Век 21“ на гърба на хотел „Рила“. Атмосферата нямаше нищо общо с моята представа за революционна треска. Журналистките се караха за глупости и никой не ми обърна внимание, въпреки че мъкнех от Франция за тях най-важния документ за Демокрацията. Намерих Леви, който притеснен ми посочи бюрото на главния редактор. Аз подпрях тържествено документа до стената и тръгнах към парламента. От палатка на палатка открих бързо Александър Йорданов.

– Кво прайш тука? Бегай във Варна, там съм ти запазил места в „Ривиерата“ по 50 долара леглото! Само казваш, че аз те пращам и готово.

Говорейки, той се повдигаше на пръсти, за да види нещо през рамото ми. Явно моето присъствие не представляваше особен интерес за „неговата борба“. Йорданов ме избута леко и тръгна иззад мен:

– Айде чао, тая е американска журналистка – каза той, намигайки към една жена с фотоапарат и касетофон. След това след като си пое дълбоко въздух, Йорданов се изпъчи артистично пред нея и интервюто започна.

Бавно се отдалечих от площада „Александър Невски“. Качих се в редакцията на вестник „Век 21“. Журналистките продължаваха да се разправят за глупости. Влязох в кабинета на главния редактор, взех си рамката с Хартата за правата на човека и си я върнах във Франция“.

До тук с премеждията на Божидар Чеков с Александър Йорданов.

И аз исках да допринеса с история за човека, с когото преди 30 години бяхме съседи в блок 333 В на софийския комплекс „Люлин“, но това не е толкова лесно по простата причина, че той просто не общуваше със съседите си.

Колкото и странно да звучи сега, в края на 80-те години бъдещият гръмогласен антикомунист беше най-тихият човек на света. Забележим го правеха единствено физическите му дадености, коженият шлифер и едно дипломатическо куфарче, което вечно стискаше в ръката си. И което в детските ни очи предизвикваше лека насмешка. Отминаваше мълчаливо съседите си като, сигурен съм, че едва ли ги и забелязваше. Тъща му казвала на нашите, че зет ѝ е… писател. Тоест – много важен човек по това време.

Ще кажете, че сигурно е бил в състояние на някаква мълчалива съпротива? Един вид намирал се е във „вътрешна“ емиграция срещу режима. Едва ли. По-скоро имаше вид на човек, когото съдбата крайно незаслужено е обидила да съжителства на края на града с някакви монтьори, шофьори, строители, бачкатори, учители.

За първи път чухме гласа му след промените, в началото на 1990-та година. Блок 333 В беше със статут на общежитие и всички се водеха временно настанени, друг е въпросът, че временното беше продължило твърде дълго. Хората излязоха на протест и поискаха нормални жилища от общината. Тогава отнякъде се появи всяващият ужас в институциите опозиционен лидер д-р Тренчев, водеше го Йорданов. Общинарите се размърдаха и бързо решиха проблема. Всички получиха нови апартаменти в „Люлин“, а после се чу, че „писателят“, който някак се беше вмъкнал на преговорите в общината, веднага успял да смени неговия за друг. Но вече не в „Люлин“. Някъде по това време го избраха за депутат, май от Варна, и оттогава мълчаливият ни съсед вече започна всеки ден да ни говори през… телевизора.

Беше лудо време. И в двата мажоритарни люлински района още на първи тур спечелиха кандидатите на СДС Георги Марков и Александър Джеров, които нямаха нищо общо с панелната спалня на София. По ирония на съдбата бачкаторите от панелките пратиха във Великото народно събрание авторите на… реституцията, новите собственици на градския център, единият от които дори парадираше с това, че не е от простолюдието, а е „отгледан в дантели“. Днес и Марков и Джеров, както и Йорданов, са апологети на ГЕРБ. Един от класиците на социологията казва, че историята първо се повтаряла като трагедия, после като фарс. А дали не е още по-актуална една друга негова мисъл – че „човечеството се разделя с миналото си смеейки се“?

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар