В 19.45 ч. на 24 март 1999 г. силите на НАТО започват първата си бомбардировка над тогавашна Съюзна Република Югославия. Без да има резолюция на Съвета да сигурност на ООН, заповед за началото на ударите издава генералният секретар на Североатлантическия алианс Хавер Солана, който разпорежда на командващия силите на пакта в Европа ген. Уесл Кларк да започне осъществяването на военната операция.
Бомбардировките продължават 78 денонощия – до 10 юни 1999 г., като оставят около 2000 жертви и над 12 000 ранени. Разрушени са пътища и мостове, жилищни сгради, болници, промишлени обекти. Поводът за ударите е, че на предшествалите преговори в парижкото предградие Рамбуйе президентът Слободан Милошевич отказва да допусне на сръбска територия сили на НАТО, които да контролират политиката му в автономната област Косово. Западните сили винят Милошевич за репресии и етническо прочистване там.
Две десетилетия по-късно, отново точно в 19.45 ч. на 24 март 2019 г. с вой на въздушни сирени в град Ниш започна официалната държавна церемония на Република Сърбия в памет на жертвите на натовските бомбардировки отпреди 20 години. В нея участваха президентът Александър Вучич, премиерката Ана Бърнабич, сръбскиат партиарх Ириней, председателят на Президиума на Босна и Херцеговина Милорад Додик, президентката на Република Сръбска Желка Цвиянович, посланиците на Русия и Китай Александър Чепурин и Чен Бо.
„Народът на Сърбия не иска членство в НАТО. Военният неутралитет е нашият естествен избор”, заяви Вучич на церемонията. Най-вълнуващият момент в нея бе, когато ученици с бели рози изредиха едно по едно имената на всички убити от натовските бомби деца – общо около 90 на брой.
През целия неделен ден възпоменания имаше в столицата Белград и в други сръбски градове. Медиите припомняха правени по-рано изявления на Вучич, че Сърбия не може да забрави причиненото ѝ от НАТО, но трябва да прости и да върви напред. Междувременно президентът продължава да е във фокуса на нестихващи антиправителствени протести, които навръх годишнината от бомбардировките започнаха с минута мълчание в памет на жертвите.
Броени дни преди мрачния юбилей в София гостува известната сръбска журналистка Негослава Станоевич, която е родом тъкмо от избрания за главен център на вечерното възпоминание град Ниш. Разговаряхме с нея за болезнените ѝ спомени от онази война и за днешното им ехо.
Негослава, или Негица, както я наричат приятелите ѝ, е работила 25 години като репортерка в популярния вестник „Народни новини”. Но след като изданието е продадено, тя решава, че няма да остане да работи в него. Започва да пише за портала „Домът на добрите новини” и поддържа два свои много четени блога, като става особено известна с интервютата си с известни личности, допринесли за развитието на обществото.
Питам Негица къде са я сварили бомбардировките на НАТО. Отговорът е неочакван: „В Китай”. Била там на работно пътуване. Китайците отменили полета, щом се разбрало, че в Белград падат бомби. Така в Пекин увиснали около стотина жители на тогавашна Югославия, които трябвало да летят със спрения самолет. Бил им осигурен хотел, докато се реши как и откъде да бъдат превозени.
„Част от хората се прибраха в хотела да плачат. Аз обаче обикалях неспирно навън. Стигнах и до посолството на САЩ. Плюх към сградата и пожелах да им се случи същото, което причиняват на нас”, разказва Негица.
Накрая ги превозили с прекачване – първо с руски самолет до Москва, после през София до Белград. Било е още в първите дни след началото на бомбардировките, още преди в края на април България официално да даде въздушното си пространство на НАТО. Официално – за прелитане на вече изпразнени натовски самолети, при завръщането им от смъртоносните им за сърбите полети… Неофициално – кой знае, като се има предвид и ударената от натовска ракета къща в Горна баня…
Питам събеседничката ми как са коментирали сърбите този български ход тогава. „Знаехме, че това не е България, че това е НАТО”, казва Негица. Знаели са също, че у нас има протести, че 80% от българите са били против натовските бомбардировки. През всичките 78 дни на въздушните удари в градинката между Народното събрание и Софийския университет имаше палатков антивоенен лагер, в който се събираха подписи за незабавно спиране на агресията срещу Югославия.
„Когато се върнах в Сърбия, всичко изглеждаше като потънало в сумрак. Не се виждаха птици. Вече бяха започнали да бомбардират и Ниш. В моя град имаше много жертви сред цивилното население. Удариха пазара, бърза помощ, болницата – обекти, които изобщо не бяха военни”, обяснява Негица.
Тя допълва, че плодните дръвчета, които отглеждала на свой извънградски парцел, били като съсечени от бомбите. А година по-късно съседът ѝ по парцел, който и по време на ударите все бил на открито, все прекопавал земята, починал скоропостижно. Негица свързва смъртта му с обеднения уран, с който са били заредени забранените иначе касетъчни бомби, масово използвани от НАТО при бомбардировките. С обеднения уран се свързва и резкият скок на ракови заболявания – онкологията застига сръбските деца средно 2,5 пъти по-често, отколкото връстниците им в Европа, а общо при деца и възрастни случаите в Сърбия са 3 пъти повече, отколкото при другите европейци. Подобни са показателите и в Косово.
Негица продължава: „За първи път над Ниш беше хвърлена и забранена графитна бомба – върху далекопровод. Всички останахме без ток. Беше трудно да се изчисти. Хората мятаха отдолу съчки, дървени парчета – за да падне полепналото. То приличаше на паяжина, така се разпръскваше. Много от хората, които участваха тогава в усилията по това почистване, вече не са сред живите”.
Сръбската журналистка е категорична: „САЩ се упражниха върху нашата страна как да мачкат света. Бяхме първият нагледен пример за всичко, което после се случи и на Ирак, и на Либия… Сега и с Венесуела се опитват. Хвърлят се да „защитават американски интереси” из места, които нямат нищо общо с тяхната територия. И винаги с измислени, режисирани поводи. Мюсюлманите в Босна вече знаят, че Алия Изетбегович ги избиваше, а в Косово също се разбра, че труповете, послужили като мотив за обвиненията в етническо прочистване, бяха докарани отдалеч, изровени от гробища и преоблечени”.
Негица твърди, че по време на бомбардировките жителите на тогавашна Югославия са били много солидарни помежду си, помагали са си. Единни са и в скръбта си за жертвите. Тя изрежда емблематични случаи, известни в цяла Сърбия: „Тригодишната Милица Ракич загива в детската си ваничка – майка ѝ тъкмо я била сложила да я къпе, когато идва натовската бомба… Най-добрата математичка в света сред юношите Саня Миленкович пък била изпратена от своите родителите при баба си и дядо си във Варварин, вярвали, че там ще е на по-сигурно място. Но я застига бомбардировка на моста, пълен с хора насред пазарния ден… На друг мост – в Гърделичка клисура, е ударен пътнически влак, загиват много хора, включително и бременната дъщеря на един гимназиален учител, когото познавам – той я беше изпратил заедно с мъжа ѝ с надеждата, че ще отпътуват по-далеч от бомбите…”
Негица тежко е преживяла всички тези истории, но е стискала зъби, не се е отпускала пред болката, мобилизирала е духа си. Само веднъж не издържала и се разридала – когато на 23 април 1999 г. е ударена сградата на РТС – Радиото и телевизията на Сърбия. Загиват 15 души – журналисти и техници, които са били на работа тогава. „Ръководството също беше виновно за гибелта им. Знаело се е, че могат да ги ударят и не са ги предупредили”, ядосва се и днес Негица.
Тя не пропуска да припомни направения тогава от Съюза на българските журналисти жест на подкрепа – 50 сръбски деца са поканени на почивка за 15 дни в Международния дом на журналистите край Варна и за още 20 дни в Пампорово. С тогавашния главен секретар на СБЖ, а днес вече председател на организацията – Снежана Тодорова, Негица е свързана с искрено лично приятелство.
В същото време сръбската журналистка кипи от негодувание, говорейки за бизнес-печалбите, които след войната са си осигурили много от главните виновници за натовските бомбардировки. Мадлин Олбрайт например, която тогава бе държавен секретар на САЩ, е собственичка на един от големите мобилни оператори в Косово. А генерал Уесли Кларк, който командваше силите на НАТО в Европа и цялата военна операция срещу Югославия, е печеливш инвеститор в разработката на каменовъглени находища пак в Косово, естествено.
„У нас половината население обича Русия, половината обича Америка. Но малцина харесват НАТО, което за мнозинството олицетворява злото”, смята Негица. Тя допълва: „Вучич каза, че не ни трябва НАТО, но искаме ЕС. Обаче според мен много хора виждат, че ЕС винаги слуша САЩ, които командват в НАТО. Когато в САЩ се разразява някой ураган, ние масово казваме, че това е божие възмездие за онова, което сториха на нас”.
Негица продължава: „Разбира се, намират се и желаещи да влизаме не само в ЕС, но и в НАТО. Но това са наемници. Работят за американските интереси. Като „Отпор” и Сържан Попович, който беше и в Украйна. Скоро се разбра, че през школата на „Отпор” е преминал и сегашният американски човек във Венесуела Хуан Гуайдо. Всичко е по един и същи сценарий. Когато „Отпор” поведе смяната на властта у нас през 2000 г., си мислехме, че сами извършваме обрата. Но след като гледахме вече толкова много повторения на все същия сюжет къде ли не по света, вече сме наясно, че зад всичко стоят режисьорите от САЩ. Именно на тях не им харесваше голямата, независима и необвързана Югославия, пречеше им. Вместо нея направиха с кръв и насилие шест нови държави. Сега имаме демокрация, но нямаме промишленост, танковете ни са претопени, зависими сме от САЩ и ЕС, които не дават пари за заводи, а само за удобни на тях медии и НПО-та. Изгодни сме им като колония, където да пласират второкачествената си продукция. Да ни пробутват своя „Макдоналдс” вместо нашите плескавици…”.
В разговора ни с Негица стигнахме до общия извод, че бомбардировките над Югославия преди 20 години са вододелни и за световната политика. Легендарно остава онова обръщане на самолета на тогавашния руски премиер Евгений Примаков, който над Атлантика, на път за посещение в САЩ, научава за началото на натовските военни удари. И заповядва незабавна смяна на курса на полета – назад, към Москва. Един драстичен за онзи период в руско-американските отношения жест, който контрастираше с тогавашната слабата роля на Русия в световните дела. Но след време намери продължение в новата ѝ траектория и в новите геополитически баланси.
Неслучайно сегашната годишнина отново стана повод за официални руски осъдителни позиции относно извършеното от НАТО в някогашна Югославия, а и относно днешния прочит на тогавашните събития от ръководството на Североатлантическия алианс. В навечерието на трагичния юбилей шефът на НАТО Йенс Столтенберг заяви, че целта на бомбардировките била да се сложи край на войната и на хуманитарната катастрофа и да се предотврати смъртта на цивилни… Без ни най-малък намек за извинение или поне сянка от колебание как ли звучи това на близките на онези около 2000 тъкмо цивилни жертви на натовските бомби…
На свой ред външният министър на Германия Хайко Маас също определи действията на НАТО срещу Югославия като „правилни”.
Руският външен министър Сергей Лавров обаче нарече случилото се преди 20 години „едностранна агресия срещу суверенна държава и нарушение на Устава на ООН с разбалансиране на целия световен ред, създаден след Втората световна война”.
Руски медии припомниха и отдавна вече отменено, но съхранено в архивите решение на Белградския окръжен съд от септември 2000 г. Съдът задочно осъжда на по 20 години затвор за извършени престъпления срещу Съюзна република Югославия следните лица: Бил Клинтън, Мадлин Олбрайт, Уилям Коен, Тони Блеър, Робин Кук, Джордж Робъртсън, Жак Ширак, Юбер Ведрин, Ален Ришар, Герхард Шрьодер, Йошка Фишер, Рудолф Шарпинг, Хавиер Солана и Уесли Кларк.
About The Author
