В категории:Свят

Две десетилетия след смъртоносните бомбардировки на НАТО в Сърбия, чакането на справедливост за цивилните жертви продължава

Военният кореспондент Робърт Фиск се връща в село Варварин 19 години, след като натовски бомби убиха десет цивилни, включително младата математическа надежда Саня Миленекович

Разрушеният мост във Варварин. Снимка: www.dw.com

Робърт Фиск, Independent

Мостът е нов, разбира се. И не са останали следи от шрапнелите и кръвта, които видяхме тук преди 19 години – нито от колелото, покрито с човешки останки, или от обезглавения свещеник. Саня Миленкович, 15-годишно момиче и потенциален математически гений, която загива, когато натовски самолет се връща да бомбардира тесния, оживен мост за втори път, е погребана в селското гробище. В близост до новия мост има мемориал с нейното име и имената на деветимата други жители на селото, загинали заедно с нея при натовската атака на 30 май 1999 г.

По-малкият брат на Саня – Саша, висок, носещ тъмни очила, за да се пази от обедното слънце, стои сам на моста днес. Ако неговите 33 години са отмили гнева му, те не са облекчили неговата мъка.

„Нормално дори не бих спрял на моста – дори ако полицията ме накара”, казва той. „Държа снимка на Саня в стаята си, по-голямата ми дъщеря е кръстена на нея. Посещавам гробището всеки ден. Ще станат 20 години догодина. Мисля си как децата ни щяха да си играят заедно и как Саня щеше да е станала професор по математика. Бяхме много близки. Тя беше добра с математиката, а aз мразех математика. Тогава бях твърде малък, за да реагирам като голям мъж. Когато идвам тук или на гробището, никога не плача. Никой не ме вижда да плача. Но понякога, когато съм сам, плача. Говоря на сестра си и плача”.

Така че явно има въпроси, които трябва да се зададат. Колко време трае скръбта? А гнева? Ние журналистите бяхме вбесени от клането, което видяхме тук преди 19 години. Ние не бяхме лично въвлечени – освен, предполагам, чрез членството на страните ни в НАТО – но смятахме, че трябва да има някаква форма на „справедливост”. Сега се чудя. С течение на годините хората се променят. Или пък не?

Саня и деветима други са убити на 68-я ден от натовските бомбардировки на Сърбия, която беше наказвана – или поне така се твърдеше тогава – за да бъдат защитени мюсюлманите албанци в сръбската провинция Косово. Към онзи момент алиансът ставаше все по-отчаян да постигне победа над Слободан Милошевич. До 3000 мюсюлмани бяха екзекутирани и хвърлени в масови гробове, но повечето обитатели на Косово бяха принудени да напуснат домовете си от сръбските милиции след като започнаха бомбардировките. НАТО започваше да подбира целите си все по-безразборно, колкото и оправдания да намираха за общо над 500-те цивилни жертви на ударите.

Но бомбардировката на село Варварин – изпълнена от германски самолет според данните на група немски адвокати и самите сърби – бе особено ужасна. Оправданията за атаката, извършена при отбелязването на Петдесетница – в неделен ден – пък не бяха никак правдоподобни. НАТО твърдеше, че тесният железен мост „би могъл да се използва от танкове” – фактите обаче бяха, че мостът беше широк само колкото едвам по него да премине кола.

Седалището на НАТО предпочете да не дава обяснения защо самолетът, който е бомбардирал моста около 13 ч., когато селото е било пълно с хора – особено около православната черква в близост до моста – се е върнал да бомбардира и притеклите се да помагат, сред тях и Саня Миленкович.

Много от ранените падат в река Велика Морава, чиито води в този ден са тъмнокафяви и бързотечащи. Саша, който тогава е само на 14 години – 13 месеца по-малък от сестра си – е в къщата си в съседното село, когато чува тътена на експлозии. „Помислих, че са бомбардирали моста Столач, защото този път свързва град Крагуевац с магистралата, а във Варварин нямаше военни обекти”, спомня си той.

„Дядо ми ме закара до моста. Когато стигнахме там ни казаха, че върху него е имало три момичета, и така разбрахме, че това са били Саня и двете ѝ приятелки. Хората казаха, че линейка е отвела някои от момичетата в болницата. Не знаехме, че тя е вече мъртва. По-късно разбрахме, че когато първата бомба ударила моста, Саня е отишла да помогне на приятелите си. Тогава дошла втората бомба, друга част от моста се срутила и паднала заедно с нея във водата. Тялото ѝ все още беше на металната пътека, но главата ѝ бе във водата”.

Саша Миленкович пред мемориала на загиналите при бомбардировката. Снимка: Independent

Саша разказва историята с някаква лекота, епичната болка е била погълната от годините, а може би и от политическите позиции на баща му. Зоран Миленкович е бил горд с дъщеря си – звезда на Математическата гимназия в Белград, възхвалявана и в международните медии (след войната) за своите академични постижения. Зоран обаче е бил и опозиционен политик от партия призоваваща за край на управлението на Милошевич.

„Мисля, че никой не казва това – но смятам, че тогавашното ни правителство също бе виновно”, казва Саша Миленкович. „Но въпросът е – как да кажеш такова нещо? Нищо по въпроса с Косово не е свършило”.

Ужасната ирония е, че родителите на Саня я карат да се махне от Белград след бомбардировката на китайското посолство – друга „грешка” на НАТО – защото смятали, че във Варварин ще е по-безопасно. „Прекарвахме много време в мазето си. Но на този ден, празничен ден, толкова много хора бяха тук, че никой не си и помисляше, че може да се случи подобно нещо. Пилотите са имали заповеди… във филмите пилотът казва, че няма да изпълни такава заповед – но мисля, че в случая са видели всичко и все пак са бомбардирали”, казва Саша, свивайки рамене. „На всяка годишнина тук идват хора, само защото им се казва да го направят. Никой не идва наистина, за да почете жертвите. Така че не харесвам това място. Миналата година стоях тук до президента (Вучич) и той ми каза: „Приличаш на баща си”. „Не”, отговорих му, „Приличам на майка си”.

Цинизъм ли е това? Саша само се усмихва. „Вие сте първият човек, на когото давам интервю. Никога не съм искал да говоря за това. Никога не го правя. Голямата ми дъщеря казва „ще бъда като леля си” – тя също е добра с математиката… Всъщност не си спомням деня, в който Саня беше погребана. Когато я видях положена в гроба припаднах, не разбирах. Можем да обвиняваме хората за това, което направиха тук – имаше някакви германски адвокати, които казаха, че това е било грешно. Мисля, че светът е наясно какво стана тук. Не искам никакви пари, нищо материално. Някои хора тук очакват, че ще получат пари и само плачат тук и… пффф”, изпуфтява Саша.

Да, той вярва в Бог. „Смятам, че има нещо над нас, някаква сила горе”, казва той.

А в справедливостта? Не съм толкова сигурен.

Оставете коментар