Четиридесет и девет души бяха убити и още много бяха ранени при координирани атаки срещу две джамии в Нова Зеландия, което е най-кървавият терористичен атентат в историята на страната.
След атаката изникват много въпроси – но защо или как се е случило това не е сред тях.
Демонизацията на исляма и увеличените нива на миграция са основен инструмент на крайнодесните политически популисти и тинк-танкове и от двете страни на Атлантика.
Представянето на мюсюлманите като “нашественици” е стратегия, която служи както за мобилизиране на избирателите срещу “общия враг”, така и за оправдаване на прокси войните за интереси в Близкия Изток. Тази стратегия се е доказала като изключително надеждна и ефективна (включително за сегашния обитател на Белия дом). Активисти и общностни лидери от години подчертават рисковете от тези съгласувани кампании.
Това също така е много рентабилен бизнес. Човек трябва само да погледне успеха на различни активисти от сорта на Томи Робинсън и многобройните им имитатори, за да осъзнае, че обрисуването на картини на едно общество под обсада от мюсюлманско нашествие осигурява стабилни приходи от дарения.
Дори в сравнение само с преди две години, днес има несравнимо повече личности, опитващи се да се утвърдят като „казващи истината” за исляма. Скорошно изследване на Hope Not Hate показва, че пет от десетте най-влиятелни личности в социалните мрежи в света са яхнали точно тази вълна.
Беше неизбежно подстрекателските декларации за ислямската заплаха, повтаряни отново и отново от цяла върволица хора по целия свят, да доведат до насилие. Умниците, които днес ще се засилят да коментират, е добре да не забравят това.
За да разберем как е станал възможен този ужас, е нужно само да погледнем токсичните онлайн пространства. Години наред интернет общности като 8chan действат като инкубатор за екстремни расистки идеи, вкарвани между много слоеве гаден хумор и ирония. Използването на мемета с цел хем да разсмееш, хем да разпалваш омраза вече е добре документирано от изследователите, занимаващи се с онлайн дискурсите.
Тези пространства, в които екстремистките идеи се смесват с баналните разговори за видео игри и други елементи на интернет културата, служат и за дехуманизиране на определени общности и омаловажаване на действията срещу тях. Преди да започне да убива хора, стрелецът от Нова Зеландия призовава гледащите прекия му стрийм да се абонират за ютюбъра PewDiePie, което е популярна в последно време онлайн кампания. В известен смисъл убиецът представя атаката като нещо почти несвързано с реалния свят.
Точно като джихадистките мрежи, за които твърдят, че презират, тези онлайн общности използват изолацията и отчуждението, изпитвани от много млади мъже, като средство за радикализация. Възникналата през последните няколко години “инцел” култура се превръща в портал към екстремистките идеи.
Ако в тези сайтове се влизаше основно от Сирия, а не например от Сиатъл или Стоук Нюингтън, те щяха да са обект на сериозно внимание от службите за сигурност. Но тъй като тези пространства са населявани основно от млади бели мъже, те биват до голяма степен пренебрегвани.
След като някой вече се е радикализирал, социалните мрежи му предоставят удобна сцена за реализация. Убиецът от Нова Зеландия е излъчвал директно атаката във Facebook. Манифестът му е публикуван в Twitter и след атаката масово се коментира – често позитивно – в десни форуми и ютюб канали.
Социалните медии са използвани с изричната цел да превърнат убийствата в спектакъл, който да бъде гледан отново и отново. Макар неговите профили да са изтрити часове след атаката, характерът на тези платформи означава, че видеото ще продължи да бъде качвано отново и отново. Ужасяващите кадри ще останат достъпни завинаги.
Защо и как се стигна до тази атака не е мистерия. Подстрекателските изказвания, пространствата, в които убиецът се е радикализирал и оръжията, които е използвал са били напълно видни за всички. Всякакви спекулации изглеждат излишни на фона на наличните доказателства.
Въпросът, който се нуждае от отговор е какво следва. След като подстрекателите и радикализиращите са сред нас, част от нашите общности, ще продължим ли да ги игнорираме? Ще омаловажаваме ли влиянията върху убиеца, като се опитваме да го представяме като психично болен, или като “вълк-единак”? Или можем най-после да започнем трудния разговор как селективната слепота ни пречи да се справим с тази нарастваща заплаха? Не можем да продължаваме да си търсим извинения.
About The Author
