Г-н Мочаров, каква е връзката между икономическия модел на ЕС и идеала за мир между народите?
Политическият и социален мир е в ДНК-то на ЕС при неговото основаване. Зачатието на съюза става на базата на политическия модел на сътрудничеството и на хармонията. Тогава са доминирали две големи идеи, пленили съзнанието на европейците, олицетворявани от Маркс и Кейнс. Западна Европа избира Кейнс. Предпочита пазарната икономика, но с коренно различна парадигма от тази на свободния пазар от времената на Голямата депресия, защото именно той води до кризата през 30-те. От самото си начало капитализмът се сблъсква с дилема – колко голяма да е държавата и колко голям да е пазарът. Икономическият модел от първите интегристки стъпки на ЕС дава предимство на държавата в името на публичния интерес.
Има обаче голяма разлика между първоначалния модел и това, което имаме като икономически модел днес. Как виждате днешното състояние на този модел?
Днешният икономически модел е обратен на този от времената на основаването на ЕС. Голямата промяна настъпва в края на 70-те и началото на 80-те години. Заради стагфлацията (комбинацията от инфлация и безработица) взема връх монетаристката, антикейнсианска теория на Милтън Фридмън. Тогава в Щатите Федералният резерв под ръководството на Пол Волкър променя основната цел на монетарната политика от осигуряване на пълна заетост към стабилност на цените.
Най-значимата проява на тази нова парадигма е начинът, по който произведеният продукт се поделя между труда и капитала. Ако погледнем съотношението между производителност и заплати ще видим, че те растат заедно до 70-те години, а след това ръстът на заплатите изостава от скока на производителността. В същото време делът на заплатите в БВП спада значително през последните 30 години. ЕС не просто възприе тази икономическа парадигма, дошла по принцип от англосаксонския свят, а и даде своя принос към нея.
Как световната икономическа криза повлия на съвременния икономически модел на ЕС?
Кризата от 2007 г. показа забележителния провал на пазарите. За разлика от шока на Голямата депресия от 30-те и шока на стагфлацията от 70-те, при последната световна икономическа криза парадигмата не се промени. Въпреки че всички признават, че икономическите модели отпреди кризата са били грешни, не настъпват промени в теоретичен план.
Днес икономическият модел се характеризира от три основни елемента: приватизация, дерегулация и гъвкавост на пазара на труда. Държавата се оттегля все повече, възникват нови пазари, съществуващите стават по-големи, а гъвкавостта на трудовия пазар е евфемизъм, зад който се крие нарастване на правата на работодателите и намаляването им за служителите. Капиталът е фаворизиран спрямо труда от повечето политически сили.
В същото време публичният интерес е напълно заменен от интереса на индивида. Но този интерес не е интереса на всеки един от нас поотделно, а на едно абстрактно същество – т.нар. хомо економикус, рационален и ултраефективен обществен субект. В реалността става въпрос за частния интерес на ограничен кръг хора. Императивът е всеки да се спасява сам и да не чака някой друг да му помага. Конкуриращият се индивид триумфира над обществото, защото обществото в своята цялостност не е от значение. Твърди се, че то се състои от много бедняци, които са мързеливи. Това е примитивен, антисоциален модел, който произвежда просперитет за избрани хора, но не за всички. Този модел не е съвместим с политическия и социален мир.
Андрей Мочаров е доктор по икономика. От 1993 г. работи в долната камара на румънския парламент като консултант, експерт и съветник. Бил е ръководител на секретариата на парламентарната Комисия по европейски въпроси, директор на дирекцията по европейски въпроси и шеф на отдел в департамента по политически и парламентарни изследвания на ЕС. От 1998 г. Мочаров е преподавател по икономика и европейски въпроси в Академията по политически науки в Букурещ, в Националната школа по политически и административни науки и в Университета „Спиру Харет”. Бил е съветник на румънската делегация към Конвенцията за бъдеще на ЕС (2002-2003 г.), която редактира първият вариант на Конституцията на ЕС, трансформирана впоследствие в Лисабонския договор. Мочаров е и член на Клуба „Европа” към Постоянното представителство на Европейската комисия в Румъния.
Според икономисти като Джоузеф Стиглиц, проблемите, с които ЕС се сблъсква в последно време произтичат от начина, по който функционира еврото. Вие какво мислите?
Институционалният дизайн на еврозоната и политиките, свързани с нея, са резултат от икономическата парадигма, която засилва пазара спрямо държавата и индивида спрямо обществото. Тази доминация се пренася в целия ЕС и подменя постепенно парадигмата на основателите, която поставяше акцент на европейската солидарност. Днес акцентът е на отговорността на държавите.
Единната валута бе създадена без публични инструменти на европейско ниво за защита от асиметрични шокове, без инструменти за постигане на конвергенция и за корекция на дисбалансите между отделните страни. Смяташе се, че системата от само себе си ще постигне конвергенция. Оказа се, че пазарите трябва да играят ролята на защитни механизми срещу икономическите шокове. Кризата показа обаче, че те дори влошиха състоянието на еврозоната.
Тъжно е, че в момента се извършва реформа на еврозоната дискретно, далеч от светлините на прожекторите. Институционалната архитектура на еврозоната би трябвало да предвижда възможността за намаляване на икономическите и финансовите рискове и предпазване от тях. Днес има спор между южните държави, които искат тези рискове да се споделят, и северните държави, които поставят акцент на намаляването им.
Кой е прав в този спор?
Има нещо сбъркано в самия дебат. Когато се говори за намаляване на рисковете, се имат предвид рисковете, възникващи от фискалната недисциплинираност на държавите, а не от липсата на дисциплина на пазарите. Освен това се говори твърде много за „дисциплина на пазарите“ в смисъл на контрол от страна на пазарите над държавите.
Когато става въпрос за споделяне на рисковете, първото ниво на защита е споделянето им чрез пазарите. Сегашната философия на реформата в еврозоната поставя именно тях на първо място. Смята се, че либерализираните, дерегулирани и гъвкави пазари биха направили икономиките по-устойчиви на шокове. Европейският механизъм за стабилност заедно със слабо дефиниран общ бюджет на еврозоната биха били едва втора линия на защита, когато се появят нови икономически кризи и пазарите не могат да им отговорят. Общият бюджет на еврозоната, срещу който съществува голяма съпротива, зависи най-напред от реализирането на структурните реформи, които да създадат жизнени икономики чрез по-свободни и гъвкави пазари. Северните държави, начело с Холандия, отхвърлят всякакъв общ бюджет на еврозоната, а последните френско-германски документи и декларации на Еврогрупата изразяват предпочитание по-скоро за подкрепа на структурните реформи в държавите членки, отколкото за общ бюджет, който да дава стабилност.
В обобщение, сегашната реформа предполага пазарите, които знаем, че по природа са проциклични (т.е. засилват актуалната тенденцията за възход или срив на икономиката), трябва да изпълняват антициклична функция. Те трябва да правят това вместо фискалните и монетарни антициклични политики на държавата, за които се предвижда вторична роля. Тази реформа всъщност е контрареформа.
Основната причина за лошите неща днес е, че общественият модел е наложен от мейнстрийм елитите в политиката, бизнеса и администрацията. Те създадоха свят на големи социални и икономически неравенства, в които големи части от населението губят своя социален статут. Откъсването на елитите от реалността е поразително. Търсенето на убежище в популизма и в идентичността е следствие от този модел, а не причина за него.
Майкъл Блайт е много популярен с неговата книга за „историята на една опасна идея – остеритетът“. Той смята, че икономиите не са „горчиво лекарство“, предписвано от умни икономисти, а израз на факта, че представителите на доминиращата класа си защитават интересите.
Какво мислите вие по този въпрос?
Рецесията е най-лошият момент да се прибегне към икономии, казва Кейнс през 1935 г. Така е.
Движението на икономиката зависи от нивото на разходите. Когато частният сектор намали разходите, единственото, което може да спре поставянето на спирачка прд икономиката е държавата, която може да харчи повече. Ако и тя харчи по-малко по време на едно забавяне на икономиката, няма да направи друго, освен още повече да я забави.
Голямата част от икономистите знаят много добре това и препоръчват фискална и монетарна експанзия, а не намаляване на разходите.
Отвъд икономическия теория, сега имаме вече и примера в реалния живот на ЕС по време на последната криза. Политиката на жестоки икономии, приложена едновременно към всички държави, влоши ситуацията и доведе до удължаване на рецесията, до забавяне на възстановяването и до страдания за голяма част от населението.
Остеритетът бе избран по политически причини. Той не се стремеше да разреши кризата и да възстанови икономиката, а да намали държавата и обществените блага. Кризата бе използвана, за да консолидира икономическия модел, лансиран в началото на 80-те. Блайт има право. Икономиите служат на интересите на доминиращата класа, на едрия капитал.
Разбира се, не сте експерт в тази област, но в румънския публичен дикурс има една обърканост от много години. Твърди се, че Путин е комунист. Можем ли да наречем комунистически икономическия модел на Руската федерация?
Русия се помества в един относително разпространен модел днес в света, който комбинира социален консерватизъм с жесток неолиберализъм. Освен това тази страна е в капана на огромните суровинни ресурси, които дават достатъчно пари, за да се осигурят на хората поредица от базови публични блага без да да има натиск за структурна модернизация на икономиката.
Друга характеристика на руската икономика е, че основните чуждестранни инвеститори са руските олигарси, които връщат обратно в страната, изсветлените пари от различни данъчни убежище или от банки, затварящи очите си (подобни скорошни случаи на пране на пари имаше с естонския филиал на датската банка Danske Bank или чрез латвийската банка ABLV). В Русия се развива див капитализъм. Там има няколко оазиса на просперитет – големите градски агломерации, и много бедност в останалата част на страната. Не е чудно, че носталгията по социалистическите времена остава на високо ниво сред населението.
Русия е 100% капиталистическа. Руската икономика няма връзка с планираната икономика от комунистическите времена. Фактът, че висшата бюрокрация заедно със силните олигарси планира поделянето на огромните ренти, извлечени от икономиката, не означава връзка със съветската икономика. По-скоро това доближава руската икономика до американската, където едрият капитал от различните сектори – особено Силициевата долина и Уолстрийт, държи в плен Конгреса и администрацията, за да се правят закони в негова полза. Това е отбелязано от Стиглиц в „Цената на неравенството“.
Вярно е, че в Румъния има категория на публичните интелектуалци, журналистите, блогърите и другите радикални инфлуенсъри, които държат, че руснак е синоним на „комунист“ и „болшевик“. Подобни хора не са малко. Но те проявяват невежество или когнитивен дисонанс. И двете са трудни за излекуване.
Може би едно допълнително доказателство за думите ми е, че Путин не се възхищава на болшевишката революция. Той много се стара по време на своето управление да премести вниманието от нея върху Великата отечествена война, като предложи на руснаците националистическия политически избор, а не болшевишкия.
Все повече популистки движения се появяват в ЕС. Може ли днес в една взаимосвързана европейска икономика да се говори за суверенитет? Това не е ли демагогия?
През 2007 г. Дани Родрик дефинира „невъзможната трилема“ на глобалната икономика: демокрацията, националния суверенитет и икономическата интеграция са несъвместими – можем да имаме две от тях, но не и едновременно трите. Още през 1995 г. Ралф Дарендорф – един от големите интелектуалци на ХХ век и бивш член на Европейската комисия, написа: „За да са конкурентоспособни в една глобална икономика в състояние на растеж, страните (той имаше предвид най-вече страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) са задължени да приемат мерки, които могат да причинят непоправими щети на социалната тъкан на обществото и на социалното единство. Ако страните не са готови да вземат тези мерки, трябва да приложат ограничения на гражданските свободи и да прибегнат до политическо участие, носещо знаците на нов авторитаризъм… Задачата на света през следващото десетилетие е да успее да помири едновременно реалности, които изглеждат невъзможни да съжителстват: растежа, социалната кохезия и политическата свобода“ (Ралф Дарендорф, Икономическата възможност, гражданското общество и политическата свобода“, UNRISD Discussion Paper 58).
Днес тези „невъзможни трилеми“, дефинирани от Дарендорф и Родрик са доказали многократно, че са верни. ЕС е особен случай на икономическа и политическа интеграция. Това е най-интегрираната икономическа част от света, която не е държава, но съдържа федерални елементи. В ЕС страните членки отдават компетентности на централно ниво. Можем да кажем, че това е общо упражняване на суверенитета в някои области.
Като цяло глобализацията и политическата и икономическа интеграция в ЕС са от една страна предопределени от обективни причини – например технологическия прогрес, а от друга страна те са субективен политически избор. Само че политическите избори на глобално и европейско ниво са направили тези трилеми невъзможни за постигане. Надигащото се оспорване на елитите от страна на големи категории граждани е убедително доказателство за факта, че същите тези елити не са намерили най-доброто разрешение на „невъзможните трилеми“.
Ето какво казва Марко Бути – директор на дирекция в Европейската комисия: „Институционалните и политически договорености в ЕС са все по-често възприемани като облагодетелстващи пазара, показващи малко или дори никакво внимание към социалното им въздействие и подкопаващи кохезията, солидарността, автономията и управляемостта на национално, регионално и местно ниво“.
За съжаление, ЕС изглежда по-скоро като агент на една лошо извършвана глобализация (в смисъл, че свободното движение на лошите „неща“ е по-наситено, отколкото свободното движение на добрите). Той в по-малка степен изглежда общо усилие за отговор и корекция на тази глобализация. Демокрацията или свободата на политическия избор бе заменена с технократския прагматизъм, дори и в случаите, в които той е дегизиран зад политически партии. Имаме зад себе си десетилетия на избори без истински политически избор на тях.
Резултатите се виждат в социалното напрежение и в появата на антисистемни движения и партии. Може би ситуацията е описана най-добре от френския адвокат и писател Франсоа Сурьо. Той казва за жълтите жилетки следното: „Това е революцията на нашето време. Не е обикновен протест срещу бедността и тежките условия на живот. Това е протест срещу наглостта на едно общество, в което морализаторският дискурс присъства навсякъде, но което изглежда почита само парата, успеха, конкуренцията, организирани от власти, чиито думи не успяват да прикрият невъзможността да действат“.
About The Author
