След поредицата от повишения на лихвените проценти на централните банки от двете страни на Атлантическия океан, финансовата преса се изпълни със статии, в които се настоява, че макар и да е трудно да се вземе такова решение, задачата на всяка отговорна централна банка е да премахне купата с пунш от партито и да охлади прегрелите икономики на западните страни. Езикът на сдържането и правенето на трудни жертви е станал толкова неразделна част от съвременната политика, че е трудно да си представим алтернатива.
През по-голямата част от миналия век това не беше така. Правителствата, както капиталистическите, така и комунистическите, извличаха своята легитимност от способността си да изпълняват обещанията за постоянно повишаване на жизнения стандарт и сигурността на своите граждани. Този свят вече изглежда категорично зад гърба ни, а на негово място се настанява социален ред, управляван от благоразумни технократи, които предлагат безкраен курс от горчиви хапчета. Това състояние на нещата е резултат от дългосрочни тенденции, които са формирали Съединените щати и останалия свят, както блестящо доказва Фриц Бартел в книгата „Триумфът на неспазените обещания: Краят на Студената война и възходът на неолиберализма„.
Прекратяване на икономическото чудо
В изследването си на последните десетилетия на Студената война, Бартел подробно описва как енергийната политика и частният капитал разрушават както демокрациите на благоденствието в следвоенния Запад, така и социалистическите автокрации на Изток. В този процес той дава най-доброто структурно описание на края на Студената война, възхода на неолиберализма и появата на настоящия световен ред. Елегантна разработка на критичен исторически анализ, книгата е задължително четиво за тези, които инвестират в изграждането на по-добро и по-справедливо бъдеще – въпреки че Бартел до голяма степен оставя на читателя да направи своите собствени политически изводи.
Тезата му е измамно проста: краят на Студената война може да се обясни с преминаването от „политика на даване на обещания“ към „политика на нарушаване на обещания“. Може би най-добрият пример за това е прословутият „кухненски дебат“ през 1959 г. между тогавашния вицепрезидент Ричард Никсън и съветския лидер Никита Хрушчов, показателен за това как началото на Студената война е състезание по „даване на обещания“. Както комунистическият, така и капиталистическият свят обещаваха да предоставят предимствата на индустриалната модерност на все повече свои граждани – Западът чрез управлявания капитализъм на американския Нов курс и европейската християндемокрация, а Изтокът – чрез социалистическата командна икономика. Въпреки различията в методите, всеки от тях обещаваше едно и също нещо: по-добри кухни, по-добри уреди, автомобили, храна и т.н.; накратко, все по-високи стандарти на живот.
И двете системи също така се противопоставяха на моделите на laissez-faire капитализма, които се смятаха за причина за Голямата депресия. Най-критичното е, че и Изтокът, и Западът се възползваха от периода на експлозивен икономически растеж, предизвикан от възстановяването след Втората световна война и широкото разпространение на втората вълна на индустриализация в Глобалния Север.
Известни с много имена – „wirtschaftswunder“ в Западна Германия, „trente gloriesuses“ във Франция, „икономическото чудо“ в Япония – тези години на грандиозен растеж поддържат социалните договори и от двете страни на Желязната завеса. Както казва Бартел, правителствата на Изток и на Запад „бяха в състояние да обещаят поне на своите бели хора по-добър живот и да изпълнят това обещание почти толкова бързо, колкото тези хора можеха да си представят какво е по-добър живот“. Макар че Западът със сигурност е по-богат, на Изток понякога се наблюдава по-бърз растеж и като цяло епохата на обещанията е сравнима в целия период на Студената война. При всичките си недостатъци всеки от моделите бе показал реален успех в осигуряването на нарастващи доходи, пълна заетост и сигурност на работните места за големи групи избиратели.
Също така и двете страни виждат пресъхването на тези източници на успех по едно и също време. В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век икономическият растеж в индустриализирания свят започна да се забавя – вълнуващите темпове от следвоенната епоха така и не бяха възстановени – за да бъде спрян от стремителното покачване на цените на петрола след арабско-израелската война от 1973 г. Появата на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) бележи края на епохата на евтината енергия и, според Бартел, началото на нова епоха – тази на „нарушаването на обещанията“.
Обременени от стагниращи, енергоемки индустриални икономики и социални споразумения, основани на растежа, както Изтокът, така и Западът бяха изправени пред необходимостта от болезнен икономически преход към някаква алтернативна социално-икономическа структура. Беше ясно, че обещанията ще трябва да бъдат нарушени – оставаше въпросът кои от тях и към кого.
Според Бартел ключови за отговора са двата пазара, трансформирани и овластени от енергийната криза през 70-те години на миналия век: петролът и капиталът. В случая с последния, приходите от петрол от Близкия изток разрастват слабо регулираните офшорни капиталови борси, известни като „европазари“, които привличат все по-големи количества от излишното частно богатство в света (нарастващо от малко под двеста милиарда долара през 1973 г. до над деветстотин милиарда долара през 1984 г.), като предлагат по-високи норми на възвръщаемост от по-регулираните местни авоари.
За да получи достъп до това богатство обаче, човек трябва да покаже на своите мениджъри, че може да очаква редовна възвръщаемост на инвестициите си, т.е. че може да очаква износ на капитали от страните длъжници. Това изискваше налагането на това, което Бартел нарича „икономическа дисциплина“, или както е по-известно днес: остеритет. Капиталът, изразходван за повишаване на заплатите, публични инвестиции и поддържане на работни места, е капитал, който не е на разположение за редовен износ с фиксирана ставка.
Надпревара за нарушаване на обществения договор
Първоначално изглеждаше, че Изтокът се справя много по-добре с тези предизвикателства. Съветският съюз успяваше да се възползва от десетилетията инвестиции в петролната си индустрия, за да осигури на източноевропейските си съюзници субсидирани доставки на гориво, като същевременно печелеше твърда валута от продажбата на петрол на световния пазар. Междувременно комунистическият блок изглеждаше доста привлекателен за западните банкери: авторитарните правителства изглеждаха в по-добра позиция да налагат икономическа дисциплина, отколкото техните демократични опоненти.
Кое демократично правителство – гласеше аргументът – доброволно би наложило икономическа болка на собствените си избиратели? „Нашето положение – самодоволно заявява съветският министър-председател Алексей Косигин на източногерманския си колега през 1976 г. – е хиляди пъти по-добро“. Първоначално не желаещи да наложат строги икономии нито на труда, нито на капитала, западните правителства наблюдават как „стагфлацията“ разкъсва основите на техните общества, а капиталът се влива в източноевропейските каси – „финансирайки реално съществуващия социализъм“, пише Бартел, с уточнението, че това финансиране е „на кредит“.
В дългосрочен план обаче демократичните режими са по-подходящи за налагане на икономическата дисциплина, от която се нуждаят капиталовите пазари. Макар че следвоенният Запад беше дал много от същите обещания като в съветския блок, изпълнението на тези обещания не беше в основата на легитимността на некомунистическите правителства. Напротив, западните политици – като се започне от Маргарет Тачър – успяха да използват една пресилена версия на съществуващата вече либерална идеология, да продават строгите икономии като подновяване на „свободата“ и по този начин да запазят легитимността на своята система.
Докато Тачър отвори вратата за завръщане на икономическата ортодоксалност, председателят на Федералния резерв на САЩ Пол Волкър я изрита. Като повиши лихвените проценти до астрономически нива, той реши битката между труда и капитала за това кой ще понесе основната тежест на икономическия преход. „Капиталът“, както описва Бартел, „напълно си възвърна надмощието над труда, заплатите трайно изостанаха от ръста на производителността, а неравенството драматично се върна“. Икономическият растеж се завръща в Западна Европа и Съединените щати, но за сметка на средната и работническата класа.
И, както се оказа, за сметка на съветския блок. Тъй като високите лихвени проценти и огромният бюджетен дефицит на президента Роналд Рейгън, насочен към отбраната, привлякоха зашеметяващи количества капитал към Съединените щати, останаха малко пари за други кредитополучатели. Неспособен да наложи строги икономии, без да подкопае идеологическите основи на комунистическия проект, все по-често лишен от достъп до западните капиталови пазари и изправен пред намаляващите доставки на съветски петрол, Източният блок се изправи пред перспективата за фалит и рязко понижаване на и без това мизерния (в сравнение със Запада) стандарт на живот на своите граждани.
Някои от тях се обърнаха за помощ към западноевропейските правителства, други – към доминирания от САЩ Международен валутен фонд, като всяка стъпка засилваше влиянието на капиталистическата страна на Студената война. В крайна сметка Източният блок се разпадна под натиска. По-богатият, но не и по-добре позициониран СССР скоро го последва.
Тук е невъзможно да се предаде завладяващата дълбочина и всеобхватност на модела на Бартел за последните две десетилетия на Студената война – той не само дава убедително обяснение за края на конфликта и идването на неолиберализма, но и предлага много поучителни идеи в историографските дебати за епохата. Това не означава, че „Триумфът на неспазените обещания“ е изчерпателна; както при много структурни описания на миналото, лесно е да се изгуби представа за непредвидените обстоятелства и за това къде са могли да се появят алтернативни пътища към настоящето.
Бартел признава това и дори мимоходом посочва алтернативи – например как Фолклендската война отслабва опозицията в тачеристка Великобритания – но контрафактите не са в центъра на вниманието му. Американската аудитория например би направила добре, ако съчетае книгата с някоя от отличните и по-наративни скорошни истории на неолибералната ера, като „Възход и падение на неолибералния ред“ на Гари Герстъл или „Рейгънленд“ на Рик Пърлщайн, за да си изгради по-цялостна представа за тези критични десетилетия.
Историзиране на строгите икономии
В тази връзка, макар книгата да описва умело процесите, които промениха света и световната икономика от 1973 до 1991 г., в нея е отделено малко пространство, за да се обясни как се появиха първоначалните структурни условия, които доведоха до края на Студената война. Тази предистория е изчерпана с няколко изречения. В книгата не е разгледано и как бе осигурена неолибералната хегемония през 90-те години на ХХ век .
Като цяло политическото съдържание на книгата е по-скоро подразбиращо се, отколкото ясно изразено – анализът е критичен във всеки смисъл на думата, но се фокусира върху подчертаването на процесите, а не върху предлагането на алтернативи. Това не е недостатък, „Триумфът на неспазените обещания“ е недвусмислено по-силна заради тесния си фокус. И все пак то принуждава читателя да постави книгата в по-широка рамка, отколкото тя самата го прави.
Една от тези рамки е по-дългата икономическа история на все по-интегрираната капиталистическа световна икономика, която до 70-те години на ХХ век определя глобалните условия за вземане на икономически решения дори в социалистическите страни. От тази гледна точка книгата на Бартел разказва за още една глава от дългата битка между капитала и труда, когато финансовите интереси изтръгват обратно придобивките, които работещите хора са постигнали след Голямата депресия.
Определено работниците и организираният труд са тези, които носят тежестта на промените, описани от Бартел, и подхранват експлозивното неравенство в началото на XXI век. За да се изгради един по-справедлив свят, този процес трябва да се обърне и не може да се преувеличи колко важно е възстановяването на организирания труд за това (книгата на Герстъл например върши чудесна работа, като подчертава как най-егалитарните моменти от Новия курс са били предизвикани от конкретни, драматични действия на американските профсъюзи).
Нещо повече, в епоха, в която високата инфлация се завръща, а ръководителите на Bank of America са изобличени, че желаят намаляване на преговорната сила на работниците, антиинфлационните политики, идващи от Вашингтон, трябва да се разглеждат, ако не друго, то с дълбок скептицизъм.
Друг по-голям разказ, в който може да се впише книгата на Бартел, е екологичната и социалната история на последните триста години. Това включва проблемите, породени от индустриалното човечество, което достига границите на това, което може да изтръгне от планетата, за да осигури продължаването на западните, капиталистически модели на потребление – проблем, който се изостря от деколонизацията и нейното приветствано разрушаване на логиката на имперското управление.
Те несправедливо лишаваха страните от глобалния Юг от правото или възможността да достигнат капиталистическата модерност, но премахването им не отвори истински път за глобализирания homo consumptor. Вместо това става все по-ясно, че планетата просто не може да осигури достатъчно за всички, за да се използват ресурсите на това ниво, справедливо разпределени или не. Петролната криза през 70-те години на ХХ в. беше само първото предупреждение, че сметките на човечеството започват да превишават лимита – ще последват битки за други важни, но намаляващи невъзобновяеми суровини.
Поставянето на книгата на Бартел в този по-широк контекст ни подсказва, че дори при по-голяма справедливост и равенство по-доброто бъдеще изисква фундаментална промяна в начина, по който „добрият живот“ се концептуализира в съвременността.
*Шон Т. Бърнс е писател, учител и историк. Автор е на книгата „Разделени нации: САЩ, антиамериканизмът и възходът на новата десница“.
