“Тази война не свършва с Украйна”. Заглавието на новата книга на Раул Санчес Седильо със сигурност звучи като мрачна перспектива за международните последици от войната на Русия.
В книгата, която излезе на испански и немски език и предстои да бъде преведена на английски, философът и активист обсъжда възхода на една нова политическа логика, която той нарича „режим на война“. Санчес Седильо открива паралели между кървавата баня в Украйна и междуимпериалистическата конкуренция, довела до Първата световна война, включително и нейния ефект върху зараждането на фашизма.
Но авторът също така предупреждава, че не бива да се изпада в апокалиптично мислене, а настоява, че се нуждаем от колективни, глобални действия за постигане на мир.
Съоснователят на „Подемос“ Пабло Иглесиас, който нарича Санчес Седильо „един от най-важните политически анализатори в Испания“, го интервюира за книгата, за значението на „военния режим“ и защо левицата трудно реагира на този исторически момент.
Пабло Иглесиас: Какво Ви накара да напишете тази книга?
Раул Санчес Седильо: Пишех статии за руската инвазия в Украйна и някои редактори от испанското издателство Katakrak ми предложиха да ги превърна в книга. За мен беше изключително важно да пиша за конфликт, който по всяка вероятност ще определи останалата част от века, макар все още да не знаем как точно. Но можем да бъдем сигурни в едно: без мащабно политическо и социално раздвижване в Европа, той ще се развие към по-лошо.
Голяма част от проблема е, че нищо не може да бъде изключено. Налице е военна ескалация между блокове, които разполагат не само с ядрени оръжия, но и с огромни запаси от конвенционални и биологични средства за поразяване, способни да унищожават в невъобразим мащаб. Колкото по-дълго продължава тази война, толкова повече тя ще благоприятства по-нататъшното развитие на авторитаризма и/или фашизма. И сякаш това не е достатъчно, всичко това се случва в разгара на продължаваща енергийна криза, в момент на все по-голяма миграция на хора в отговор на екстремните климатични условия, причинени от глобалното затопляне, и докато хората бягат от войната, глада, настъплението на пустините и недостига на питейна вода.
Може да ви се стори, че изпадам в катастрофична паника, предизвикана от европоцентристки предубеждения. След като десетилетия наред наблюдаваха развоя на войните от безопасно разстояние, сега европейците трябва бързо да се примирят с война, която избухна в средата на нашия континент – и то не просто конвенционална война, а хибридна, включваща информационна война, инфраструктурни саботажи и, около 60 години след Кубинската ракетна криза, завръщането на ядрената реторика. Но тази катастрофична позиция не е моята позиция. Съвсем не.
Вече мина известно време, откакто капиталистическата световна система навлезе в това, което Джовани Ариги и Бевърли Силвър нарекоха етап на системен хаос. От тяхна гледна точка тази трансформация е задвижена от постепенния упадък на хегемонията на САЩ след 1945 г. – упадък, който в никакъв случай не означава действителна загуба на хегемонистичната позиция. Съединените щати имат най-големия дефицит по текущата сметка в света. От 80-те години на миналия век насам САЩ претърпяват срив не само на индустриалното си производство (преработвателната промишленост), но и на човешкото развитие, измерено чрез глобални показатели.
В същото време САЩ остават най-голямата военна сила в света без конкуренция. Съединените щати разполагат със 750 военни бази в около 80 държави. Те определят развитието на човечеството чрез господството на долара като най-важната търговска и резервна валута в света и чрез ролята, която Федералният резерв на САЩ и Уолстрийт могат да играят като най-големите получатели на излишъци по текущата сметка от големите страни износителки. Когато разгледаме тези реалности, става ясно, че съществуването на Съединените щати като национална държава в крайна сметка зависи от запазването на тази хегемония на всяка цена.
И сякаш това не е достатъчно, за да предизвика системен хаос, но трябва да вземем предвид и сътресенията, свързани с „пика на петрола“ и спадащата рентабилност на добива на енергийни ресурси. От една страна, става все по-очевидно, че критичните ресурси, включително енергията, храната и суровините, са ограничени. От друга страна, духът на съвременния капитализъм се формира от психопатичното отхвърляне на този факт, въплътено в личности като Елон Мъск, Марк Зукърбърг и Джеф Безос.
Според мен уязвимостта на системата на здравеопазването, която стана очевидна по време на пандемията от COVID-19, заедно с нарастващите климатични крайности, налагат днес да се отиде отвъд термина на Ариги и Силвър и да се говори за фаза на екосистемен хаос. Какъв идеален момент за избухване на война между ядрени сили, която да засегне не само европейските държави, но и цялата планета! Ето защо в заглавието на книгата е посочено, че тази война не свършва в Украйна.
Бруталният факт на руската империалистическа инвазия не може да бъде отделен от по-широкия контекст. Ето защо е абсурдно, ако не и безотговорно, да се смята, че всичко това може да се разбира като нарушение на Хартата на ООН и Женевската конвенция. Ако вземем предвид участващите актьори и съответните им съюзници, както и историята на самата Украйна, трябва да приемем, че това, което се развива, е началото на световна война от центъра на Европа, в разгара на екологична и капиталистическа системна криза. Така че, според мен, има повече от достатъчно спешни причини за написването на подобна книга.
В книгата си говорите за „военен режим“. Какво означава това?
Това се отнася по много фундаментален начин до използването на разделението „приятел-враг“ в правителствените операции, както вътрешни, така и международни. С други думи, режимът на война се прилага в отношенията между партиите и политическите сили, между правителствата и политическите и социалните борби – в медиите и социалните мрежи, както и в областта на свободата на изразяване, правото на събрания и политическите демонстрации.
В правителствените и политическите дейности това разделение на приятели и врагове предполага разработването и разпространението на разкази, които обвиняват конструирания враг, че е отговорен за задълбочаването на социалната криза и нейните последици. Този „враг“ дори се обявява за отговорен за тежки политически мерки, които засягат цели групи от населението, като се започне от бюджетни съкращения и намаляване на заплатите и се стигне до спиране на изпълнението на климатичните цели, увеличаване на военното финансиране и дори военна интервенция.
В случая с Русия има по-малко смисъл да се говори за военен режим по този начин. След разпадането на Съветския съюз и държавния преврат на Борис Елцин, дългата война в Чечения послужи за укрепване на властта на олигарсите и силоваците (бивши служители на съветските служби и въоръжени сили). След анексирането на Крим и подкрепата за „народните републики“ в Донбас е по-точно да се говори за модификации на съществуващия авторитарен и милитаризиран режим, който набира сила.
От друга страна, по отношение на страните от ЕС установяването на военен режим прекъсва периода на несигурност по отношение на управляващия ред. Това възникна в хода на пандемията и пред лицето на неизбежната климатична криза, но също така и във връзка с някои политически движения в САЩ, включително „Животът на чернокожите има значение“, феминистката вълна, започнала през 2018 г., и синдикалните движения сред многорасови коалиции от работници в търговията на дребно, услугите и платформените логистични компании. В известен смисъл тази неотдавнашна конюнктура може да се сравни с годините след кризата от 2008 г. Неолиберализмът и неговият режим на финансиализация и създаване на печалби от нарастващата задлъжнялост на средната и работническата класа вече не изглеждаха неизбежни.
Но в сравнение с годините след 2008 г. ситуацията днес е по-остра. Икономическите, социалните и психологическите последици от пандемията; престъпното забавяне на декарбонизацията; и, което е не по-малко важно, нарастването на расистката и националистическата десница в държавите – членки на ЕС, застрашават не само институциите на ЕС, но и цялото съществуване на ЕС. И всичко това даде тласък на политики, ориентирани към социалното благосъстояние, като европейската Зелена сделка, Механизма за възстановяване и устойчивост и фондовете NextGenerationEU, както и на регламенти на ниво ЕС за временните трудови договори, минималните заплати и фалшивата самостоятелна заетост (регистрирането на статут на свободна професия за хора, които де факто са служители на компании, обичайна практика в логистиката и сектора на услугите).
Съществува връзка между про-военната, про-конфронтационна позиция на държавите от НАТО и новите съобщения за решения „отгоре“ на социалните противоречия. Ако не успеем да разпознаем тази връзка, няма да можем да се противопоставим на новата вълна от строги икономии и авторитаризъм, насърчавани в името на европейския проект, който е завладян от финансови, корпоративни, политически и медийни олигарси. Тези актьори дават приоритет на войната и постоянното извънредно положение пред един Нов курс за настоящето, пред всеки опит за реформистка диалектика между синдикалните, феминистките, мигрантските, екологичните и ЛГБТК движения, която би изисквала отказ от натрупването на финансов капитал.
Милитаристкият отговор на ЕС на руското нахлуване в Украйна сведе вероятността за истински реформаторски път в ЕС почти до нула. Напротив, в ЕС се наблюдава процес на фискална, икономическа, военна и дипломатическа федерализация [т.е. затягане на интеграцията]. Това не променя структурата на финансовата и корпоративната власт. По-скоро използва Европейската комисия, за да координира тази власт по централизиран начин срещу центробежните тенденции, отприщени от новата вълна на строги икономии, която сама по себе си е следствие от повишаването на лихвените проценти от Федералния резерв и Европейската централна банка. Последното може да бъде разбрано единствено като олигархичен ход, целящ да сложи край на всички постнеолиберални и социалистически залитания, които набраха сила в следпандемичната депресия и с необходимостта от декарбонизация.
В този смисъл не можем да подценяваме дългосрочната стратегия на Кремъл. Съществува очевидна близост между реакционните империалисти от Кремъл и част от расистката и супремасистка десница в Европа и САЩ. Това подсказва, че десницата ще се възползва от протичащата експлозия на противоречията и това няма да бъде възпрепятствано от лицемерните ценности, поддържани от ЕС. Както знаем, ЕС няма проблем да си сътрудничи с полската десница – чиято позиция по отношение на джендър и ЛГБТК правата не се различава от тази на руските ѝ аналози, въпреки историческата ѝ роля на опозиция на Кремъл – или с такива като турския президент Реджеп Тайип Ердоган.
Първата част на книгата е посветена на изследването на произхода на настоящата война в постсъветския контекст. И там пишете за дискурсите, които нормализират динамиката на войната както във военен, така и в граждански контекст. Можете ли да кажете повече за това?
В руския и беларуския дискурс, но също и в това, което в книгата си наричам „зомбиран неосталинизъм“ (на испански rojipardo, или червено-кафяво, отнасящо се до левите авторитарни формации), руската инвазия се смята за неизбежен резултат от нарастващата агресия от страна на НАТО от 2004 г. насам. Според това представяне речта на Владимир Путин на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари 2007 г. служи като доказателство, че руското правителство винаги е имало мирни намерения и че е отправило достатъчно предупреждения за това какво може да се случи, ако НАТО не прекрати разширяването си и ако не бъде постигнато ново споразумение за сигурност, което да гарантира неутралитета на всички държави, граничещи с Руската федерация.
В тези дискурси всичко следва стратегическия план на Съединените щати да задушат и без това минималната дипломатическа и икономическа автономия на ЕС, да отслабят сериозния претендент на световната геополитическа сцена и да разчистят пътя за стратегическа конфронтация с Китай. Разбира се, този дискурс има различни изражения. Например халюцинаторната подкрепа на [бившия боливийски президент] Ево Моралес за Путин като „антиимпериалистически лидер“, която в известен смисъл отговаря на един вид класическа реалполитика, трябва да се разграничи от постоянната хамелеонщина на „червено-кафявите“ позиции – които, за да бъдем ясни, въплъщават един „ляв“ фашизъм.
Последните представляват конвергенция на най-възмутителните, реакционни, расистки и патриархални афекти от остатъчния сталинизъм сред поколенията стари и млади, от една страна, и, от друга, националреволюционните и неокомунистически позиции на хора като френския представител на алтернативната десница Ален дьо Беноа, идентифициращия се като „марксист“ италиански крайно десен мислител Диего Фузаро и руския антикомунист Александър Дугин, който бива наричан „мозъкът на Путин“.
Това сливане се характеризира с цивилизационна идея, която представлява симетричен аналог на ценностите, изповядвани от ЕС и САЩ: защита на нацията, на традицията, на бялата работническа класа и нейните предполагаеми езикови и културни корени, на буржоазното семейство и патриархалните представи за пол и сексуалност, както и идеята, че мигрантите са „маси“, манипулирани от „глобалистични елити“, които целят да унищожат нацията и нейната въображаема национална работническа класа. Съществува ужасяваща връзка между неприкрития антикомунизъм на Путин, неговите олигарси и силоваци и прополицейския, милитаристичен, патриархален и параноичен сталинизъм на самоопределилия се като „антиимпериалистически“ лагер.
Що се отнася до това, което Путин нарича „западен колектив“, виждаме обратната страна на това, което току-що описах. Както написа Бил Клинтън в „Атлантик“ малко след началото на войната: ние направихме всичко възможно да интегрираме Русия в клуба на демократичните нации, но това се оказа невъзможно. НАТО е военна организация за защита на либералните демокрации в Европа и само една тоталитарна сила би могла да бъде против нейното разширяване.
От началото на войната в Европа се правят опити за създаване на нов властови блок между неолиберализма и неоколониалния европоцентризъм. Това е опит да се обединят буржоазно-консервативните и атлантически ориентирани формации на крайната десница – включително Джорджия Мелони и испанската партия Vox – с традиционните социалдемократи и зелените срещу еманципаторските предизвикателства, идващи от социалистическите, комунистическите и антиколониалните борби, но също и срещу проруската крайна десница. Това не е изненада. Историята показва, че диктаторските крайности винаги побеждават във войната и че между неолиберализма, колониализма и фашизма има очевидна близост. В крайна сметка фашизмите винаги са предпочитаното „временно решение“ за овластените.
Вие пишете, че Първата, а не Втората световна война е историческото сравнение, което ни позволява да разберем политическото настояще и настоящата война. Защо това е така?
Използването на подобни аналогии винаги крие проблеми и капани, затова трябва да бъдем внимателни. Като начало трябва да наострим уши, когато чуем двете страни в настоящата война да се наричат взаимно нацисти и тоталитаристи. Путин е характеризиран като съвременен Хитлер, докато Зеленски предполагаемо оглавява правителство, което е наследило идеологията си от нацистите и е използвано от дегенериралите „глобалистки елити“, за да разкъса и обсади Русия.
Това пропагандно канибализиране на Втората световна война затруднява разпознаването на някои аспекти на настоящето, които стават очевидни, когато разглеждаме Първата световна война като сравнение. Имам предвид конфликта между империалистическите блокове за ключова държава, която сама по себе си е отслабена от гражданска война в контекста на война за независимост, каквато през Първата световна война е Сърбия; фона на един хегемон – Великобритания, който е навлязъл в период на упадък; и наличието на една полупериферна сила, която се бори за място в центъра на световната система – Русия.
Има и други аспекти на Първата световна война, които са полезна отправна точка за разбирането на настоящата война в Украйна: моралната арогантност, с която и двете страни третират войната като цивилизационен кръстоносен поход, и едновременната лекомисленост – или, ако цитираме характеристиката на Кристофър Кларк за политическите елити през 1914 г., “ сомнамбулизъм“ – с която управляващите открито насърчават военната агитация и изискват безусловна победа. Друга прилика може да се види в сегашното представяне на пацифистките позиции като пораженчески и като заставане на страната на противника. Подобна логика е действала и по време на Първата световна война, в повърхностното преустановяване на вътрешнополитическите конфликти в името на националната отбрана. „Гражданските примирия“ на Union sacrée във Франция и на Burgfrieden в Германия се основават на това, че левите партии се отказват от интернационализма и класовата политика, като същевременно се съгласяват да не се противопоставят на правителството и да не призовават към стачка.
От друга страна, аналогията между настоящата война в Украйна и Втората световна война, основана на борбата между демокрацията и фашизма или авторитаризма, не е състоятелна. За съжаление трябва да признаем, че фашистки тенденции се наблюдават и от двете страни, при това в равни части.
Втората част на книгата ви описва връзката между режима на война и новите форми на фашизъм. Бихте ли се спрели на това?
Това не е просто корелация, а вид причинно-следствена връзка. Или най-малкото, вид мултиплициращ или ускоряващ ефект. Това е предпоставката на книгата, която обяснява и нейната неотложност. Първата световна война е първият случай, в който цели икономики и население се превръщат във военни машини, насочени към военна и социална война. Окопите, химическите оръжия, танковете, снарядите и „стоманените бури“ бележат сливането на енергии, възникнали в европейската политическа култура и нейната консервативна, колониална, патриархална и милитаристична субектност.
Травматичният „опит“ от войната и последиците от поражението (в случаите на Германия и Австро-Унгария) са катализатори на смъртоносните страсти и разказите на така наречената „консервативна революция“. Това е мястото, където се раждат фашистките форми. Съществува интимна връзка между войната, модерните военни машини и тяхното въздействие върху телата и субективността. При машините за война, които могат да бъдат както военни, така и социални по природа, винаги съществува риск войната да се превърне в абсолютна. Жил Дельоз и Феликс Гуатари наричат това „черна дупка“. Когато това се случи, тя се превръща в своеобразна морална емблема, в източник на ценности, за да достави и срещне смъртта, да предвиди и да иска катастрофата.
Настоящата война е хибридна, нелинейна и неограничена. Установяването на режими на война създава обширен екотоп, в който могат да процъфтяват фашизми, свързани с военни, социални и медийни/информационни военни машини. Само това е достатъчна причина да спрем тази война. Парадоксът на военната пропаганда се състои в това, че тя твърди, че се бори с тоталитаризма и фашизма, като същевременно създава условия, в които могат да процъфтяват нови форми на фашизъм.
Твърдите, че пацифизмът трябва да се превърне в ключова сила на едно социално и политическо движение в Европа. Но днес не виждаме нищо, което да се доближава до антивоенните протести, които избухнаха на континента през 2003 г. Смятате ли, че това ще се промени?
Има нещо обезпокоително и ужасяващо в апатията на обществото към настоящата ескалация на войната – както преди, така и след руската инвазия. Тук включвам про-военния ентусиазъм на либералната левица както в Европа, така и в Съединените щати, която с морална арогантност пропагандира цивилизационно подстрекателство към война. Тези явления все още трябва да бъдат анализирани. В Испания пацифисткото движение отдавна е мощна сила в това, което може да се нарече обществена левица, а оттам и политическа левица. Борбата срещу присъединяването към НАТО в началото на 80-те години на ХХ век дава началото на Izquierda Unida, основната коалиция от леви партии в страната.
Още по-важно е, че тази борба привлече по-младите поколения към политиката на социалните движения, които от 1989 г. започнаха кампанията за премахване на задължителната военна служба. И накрая, движението срещу войната в Ирак беше етично трансформиращо за много испански граждани. Това проправи пътя на (лявоцентристкото) правителство на Сапатеро и на радикалното демократично движение, известно като 15-М, което на свой ред доведе, наред с много други неща, до включването на левицата в сегашното коалиционно правителство на Испания. Така че защо не и сега? И защо не в Испания?
Позволете ми да посоча няколко неща, които трябва да бъдат разгледани не поотделно, а в тяхната взаимовръзка: бруталният характер на руското нашествие и неговото медийно представяне; отличната украинско-американска пропагандна машина и нейните пипала в социалните мрежи; и фактът, че нито една лява партия в Испания, с изключение на „Подемос“, не говори открито за протичащата в ЕС милитаризация. ЕС, разбира се, е доставчикът на средствата, които предотвратяват социалния колапс.
Виждам два фактора от първостепенно значение. От една страна, руската инвазия пречупи гръбнака на левицата. Тя раздели левицата и ускори милитаристичната трансформация както на проатлантическите, така и на проруските фракции. И второ, тази уязвимост може да бъде разбрана само ако имаме предвид дълбоката депресия и стрес, които капиталистическото управление на пандемията от COVID-19 предизвика в световната психика, особено по отношение на начина, по който възприемаме стойността на живота. Сега можем да видим произтичащите от това разочарование, отмъщение и параноя, но също така и опитите за възстановяване на връзката, излекуване на тялото и спасяване на любовта към общото благо и сътрудничеството срещу абсолютизма на капиталистическите печалби, собственост и власт.
Фонът на този зараждащ се военен режим е планетарният капитализъм, чиито управници вече гледат към границите на Земята и нейната биосфера – капитализъм, който е готов да продължи да засилва строгите бюджетни икономии, което ще направи живота на повечето хора труден за понасяне. В този контекст войната отново се появява като решение на социалните и политическите противоречия, като средство за налагане на „ред“ както в страната, така и в чужбина. Съпротивата срещу войната е неизбежна и мисля, че тя ще нараства през следващите месеци. Но това не означава, че съпротивата ще се развие като настъпателна контрасила.
Историята ни учи, че без въстание пацифизмът винаги е губил играта. Ето защо предлагам „конституиран мир“ като практическа политическа ориентация: място за среща, където антивоенната съпротива, неподчинението, дезертьорството и саботажът са свързани с работническата, феминистката, ЛГБТК, антиколониалната, антифашистката и екологичната борба, както и с борбата за обществено здраве и образование. Това би могло да бъде едно многобройно, но конвергентно движение към въстание, способно да доведе до нови форми на народна власт. Нашата цел в Испания е да изградим антифашистка и еманципаторска демокрация, като разкъсаме връзките между войната, строгите икономии, концентрацията на богатството и авторитаризма. Стремим се към конфедерална република, нещо, което стана възможно да си представим в хода на движението 15-М – нещо ново и осъществимо, а не носталгично. Нещо, което обществената и политическата левица досега не са успели да създадат.
