„Някой точно е казал, че „истината е първата жертва във войната“; и никога не е била изричана по-голяма неистина от тази, че войната се води за защита на жените и домовете“.
Тези думи принадлежат на Етел Сноудън, британска социалистка, феминистка и защитничка на мира. В своя реч от август 1915 г. тя остро критикува намесата на Великобритания в Първата световна война. Най-често оригинално авторство на фразата погрешно се приписва или на древногръцкия драмагург Есхил, или на китайския стратег Сун Дзъ. И двамата погрешно цитирани автори имат предвид нещо доста различно от Сноудън: за една справедлива война (Есхил) заблудата може да бъде оправдана и дори е необходима за успеха (Сун Дзъ).
Несъмнено в ситуацията на настоящата военна агресия от страната на Путинова Русия се налага да се жертват повече истини, за да бъде оправдана тази война, отколкото това е необходимо на защитаващата се страна. Докато пишем тези редове научаваме, че Международният съд на ООН е разпоредил Русия да прекрати инвазията поради липса на доказателства, които да подкрепят претенциите зад войната. Същевременно тези жертвани истини бързо оживяват наново под възмущението на хората по света и към днешна дата вече значително изтъниха моралните и политически редици на агресора.
Обратно стоят нещата при жертваните истини от защитаващата (се) страна. Наративите на НАТО и техните партньори успяват засега да удържат ролята на паресиаст – казват истина в защита на слабия и черпят силата си от това. Ето защо, независимо кога и как приключи или се проточи войната, истините на либералните демокрации може да живеят дълго в предвещаваната нова „Студена война“. Става дума за борба на терена на идеите: кои истини ще бъдат убити, кои съживени и кои създадени за първи път, за да оформят новия – или донякъде по-силна версия на стария – политически ред. Процесите, които от една страна могат да сложат край на Путиновия режим или да го удължат в екстремно репресивна и крехка форма, от друга страна ще засилят доминиращите политики и дискурси в демокрациите от глобалния Север.
В този контекст ние разбираме, че не остава място за трети разказ, за трети анализ, защото той ще усложни моралните скачени съдове и рискува да покаже, че пробойните и разливанията на истини са може би повече, отколкото би ни се искало. Същевременно не можем да останем равнодушни към определен засилващ се дискурс, функциониращ именно като смазване на „третото“, а така и като лишаване на обществеността от крайно необходим дебат. Визираме все по-честите твърдения, че „лявото“ извинява и защитава войната. Все повече ни се струва, че в мъничката, предимно дигитална българска публичност се създава някакъв „сламен човек„, някакво плашило в лицето на „лявото изобщо“, което в контекста на тази война е длъжно да се обяснява и защитава за несъществуващи грехове. Конкретен и скорошен израз на този дискурс беше анализът на Иво Инджов в Дневник. Отвъд догматиката на Инджов, войната беше катализатор в части на лявото пространство да се започне много сериозен дебат относно хегемонията и империализма в съвременни условия, черпещ от аргументи и опит, невъобразим за дълбоко провинциализираната българската публичност. Страхуваме се, че развиващият се военизиран и деполитизиращ дискурс у нас само ще засили тази провинциализация и на разумните и нужни гласове срещу войната ще бъде все по-трудно да бъдат чути. Този текст е покана това да спре.
По отношение на войната съществуват три значими въпроса:
Чия е вината, как се стигна дотук (понякога удобно сливан с първия) и какво да се прави. Ще започнем с първия въпрос, като ще използваме анализа на Иво Инджов като чудесна илюстрация на редица падащи жертва на войната истини.
„Някои леви все още са останали в плен на стария начин на мислене. Вместо да се дистанцират от Путин, те продължават да обвиняват САЩ и НАТО,“ казва Инджов в своята статия. Според него, въпреки че лявото е много разнородно, “това, което ги обединява в момента, че или не изричат или някак си неглижират две очевадни истини. А именно, че „Путин е агресор“ и „Украйна е жертва“.”
С „някои леви“ Инджов всъщност казва „всички леви“, но и така, и иначе истината е друга. Вече само най-преданите поддръжници на Путин или на Русия като предполагаем глобален контрахегемон, както и някои, попаднали в информационното затъмнение на територията на Русия, все още настояват да използват официалните аргументи, с които войната беше започната. Освен това сред апологетите има както леви хора, така и десни, тъй че дори не става въпрос за такова идеологическо разделение. В момента руската агресия бива оправдана както от хора като Петър Волгин, така и от Явор Дачков. Дали лявото е общото тук или както при някои нестихнали морални паники като за „джендър идеологията“ е по-скоро консервативното?
Извън индивидуалните случаи преобладаващата част от лявото е дала категоричен отговор на въпроса за вината: виновен за войната е Путиновият режим. Първата публична колективна позиция в българското публично пространство в осъждане на войната дойде в самата сутрин на инвазията, преди да се изкажат политици, партии и анализатори – петиция за мир и солидарност, публикувана на сайта на списание Диверсия и подписана към момента от 138 субекта, сред които организации и общественици. На сайтовете на Диверсия, на Колектива за обществени интервенции, на феминисткия колектив ЛевФем, както и на портала Барикада съществуват вече много текстове с недвусмислено осъждане на войната и „посочване кой е агресор и кой е жертва“. Шествието на 8 март, организирано от левия колектив „Феминистки мобилизации“, беше изрично фокусирано върху антивоенни послания и от постерите, речите и скандиранията това можеше да бъде чуто и видяно с просто ухо и око. Дори БСП – партия, срещу която извънпартийното ляво е заставало неведнъж – осъжда войната в своята официална позиция от 27 февруари и настоява за незабавно прекратяване на военните действия. В международен план редица значими леви организации заявиха недвусмислена позиция срещу Путиновата война: Партията на европейската левица излезе със серия позиции в осъждане на войната; в специален глобален „Форум на мира“ Прогресивният интернационал осъди инвазията и започна разговор за начини да се спре войната; платформата на Транснационалната социална стачка излезе с недвусмислена позиция още на 25 февруари; пан-европейската лява медия LeftEast също категорично осъди руската агресия. Полската партия Razem излезе с декларация, съвместно с украински, фински и чешки партии, в която застават на още по-категорични против позиции. Към днешна дата вляво и особено сред представителите му в Източна и Централна Европа кипи разгорещен дебат за конструктивните антивоенни действия.
„Пропускането“ на всички тези позиции и действия отдаваме на една интелектуално мързелива херменевтика и несъстоятелна претенция за анализ какво значат изразените позиции. Случаят не е като с целенасочено неизползване на ключова дума, както бившия военен министър Янев отказваше да нарече събитията в Украйна война. Наблюдаваме, че сериозни политически аргументи не биват адресирани, а отхвърляни изначално през настоявания за морална чистота. Така например Инджов може да е недоволен, че от БСП добавят уточнение (което той не адресира съдържателно), че са против двойните стандарти в прилагането на международноправните норми, но нито това, нито искането за недоставяне на оръжия за Украйна анулира недвусмислено изказаното осъждане на войната. Напротив, усложнява разговора, а това, изглежда, е нежелателно. По подобен начин в края на текста си авторът, визирайки позиция на политолозите Антоний Тодоров, Страхил Делийски и Стефан Георгиев, отправя доста генерализирано обвинение, че хуманизмът е добре дошъл, стига да не забулвал истината за жертвата и агресора. За нас е много трудно да видим кой конкретно и как забулва тази истина, но е факт, че Инджов доста недиференцирано поставя в аргумента си „агресивните путинофили“, обичайно с консервативни възгледи, до прогресивните леви, за да внуши, че левите са автоматически полезни идиоти на Русия. Всичко това ни кара да си мислим, че декларирането на безусловна преданост към определен дискурс, разчетима през кодови думи, е условието политическите ти позиции и предложения да не бъдат заличени. Такава яростна деполитизация обаче вреди на всички. Защото в крайна сметка е лесно да осъждаш агресията, но много по-трудно да я спреш, при това без да допринасяш за военизиране на обществеността и държавата.
Как се стигна дотук?
В много десни и либерални среди причините за войната бързо бяха психологизирани и есенциализирани – „лудостта на диктатора“, „руснаците по природа са жестоки“ и т.н. Подобни аргументи пропускат далеч по-определящите системни причини, които левите допълват (въпреки сериозните грешки на някои, които коментираме по-долу).
Левият прочит се фокусира върху две големи системни развития. Първо, това е вътрешнополитическото – засилващият се авторитаризъм в Русия, достигнал апогея си в последните седмици; второ, външнополитическото – отслабената система на международни отношения след края на Студената война, на която ѝ липсват средствата и възможностите да контролира тесните национални интереси на доминиращите я държави. Докато външнополитическите фактори имат своят принос да се достигне дотук, то централна роля имат вътрешнополитическите динамики в Русия, свързани с възхода на авторитаризма в страната.
Либералната представа, че с развитието на пазарна икономика след края на Студената война и разпада на СССР ще се установи демокрация в Русия, бяха разбити дълго преди „сегашната версия“ на Путин: демократичните институции в Русия бяха отслабени още през 1990-те, а последвалото икономическо възстановяване по-скоро утвърди авторитаризма в страната. Една от основните причини да се стигне до това Путин да нападне Украйна се корени в провала на демократичността, затвърден от пазарните отношения на Русия в световната икономика. И тук ролята на левите беше именно в извеждането на този анализ (при това дълго преди сегашните печални събития). Напр. левите във Великобритания от години сигнализират за комфорта, който Лондон предлага на руските елити в качеството си на офшорна зона, докато видни консервативни лидери като Борис Джонсън си затварят очите за очевидния проблем. В много по-малък мащаб подобен проблем с руските „инвестиции“ има и у нас. Германия системно отместваше поглед от енергийната зависимост, която създава за себе си и за ЕС от Русия.
Можем много да обсъждаме съветското и авторитарно наследство у руското общество и политическа култура, и как то е повлияло върху това да се стигне дотук, но е факт, че днешният „луд диктатор“ е бил винаги захранван от глобализираните пазари и демократични лидери, при това по начини, на фона на които народната подкрепа за него започва да изглежда второстепенна в перспективата на времето. Обратно на доскорошните си партньори, Путин вижда, че демокрацията съвсем не му е нужна нито у дома, нито навън. Ето защо, вместо да говорим за „лудостта на диктатора“ или „народопсихологията“ на руснаците, трябва да се питаме как така доминиращата по света „пазарна демокрация“ ражда авторитарни и полуавторитарни режими – в Русия, но също и в Унгария, Турция, Бразилия, Индия. Без минимален консенсус по този тежък въпрос, появата на диктатори и борбите с поредното „зло“ ще са винаги въпрос на време (освен ако, разбира се, това не се счита за полезно, което може да бъде разбрано от определена перспектива).
Колкото до по-външните причини да се стигне дотук, към момента самото им посочване се интерпретира светкавично като апологетика на Путиновата война. Говорим за провала на настоящата система на международни отношения и сигурност, установена след края на Студената война. ООН остава в плен на правото на вето у петте постоянни членки на Съвета за сигурност, макар нуждата от реформа да е осъзната отдавна. И докато въпросната система работеше по време на (или за целите на) Студената война, възпирайки стремежите на двата големи блока, то след края ѝ виждаме нейното ерозиране и отслабване. В това отношение глобалният хегемон САЩ има сериозен принос: бомбардировките над Югославия и войната в Ирак се случиха в разрез с позициите на международната общност и против ветото, наложено от Съвета за сигурност. Така бе създадена атмосфера, в която една страна може да разпростира своето влияние почти безнаказано и в разрез с международната общност. В тази обстановка Русия успешно разви разказа си за това как не е „чута“, а впоследствие премина към външна политика, копираща безнаказаността на своите геополитически противници. В много отношения мотивите за настоящата война твърде много приличат на познати разкази за войните в Близкия Изток.
Тези развития в международен план спомогнаха за това в самата Русия да се наложи впечатлението за „лицемерието на Запада“, а покрай това и за безполезността на демокрацията изобщо. Както у нас, народ, на когото системно се отказва демократичен живот, лесно може да се откаже от демокрацията. Мотивът за лицемерието вече става движеща сила на многополюсния ред, както показват и текстовете в скорошното споразумение между Руската федерация и Китай. Този мотив допълнително маргинализира онези сили в самата Русия, които желаят развитието на демократичен режим в страната, било то от либерални или от леви позиции, и засилва влиянието на онази част от руския елит, която така и не преживя загубата на имперския статус на страната след разпада на СССР.
Със съжаление трябва да признаем, че определени леви не дават силни причини така описаният прочит да бъде разбран и използван разумно, като правят елементарната грешка да смесват причините с поводите. Например, да се твърди, че Путин нападна Украйна заради НАТО, е като да се каже, че Хитлер нападна Полша заради Франция – размиващо отговорността и също толкова неточно твърдение, колкото тези за „лудостта на диктатора“ или за „манталитета на руснаците“. Тези леви също така, оставайки само в реалполитиката и анализа на самите големи сили, отказват да признават държавния суверенитет и народната деятелност на страните от Централна и Източна Европа.
Какво да се прави: позиции отляво
Отговорът на първия въпрос много ясно показва и какво трябва да се направи: първо, Путиновият режим трябва да бъде спрян, тази война трябва да бъде прекратена, и поне второто е нещо, в което левите са категорични (а за първото също съществува сериозна подкрепа вляво). Разминаванията идват от това как войнствеността трябва или може да бъде спряна. Няма да коментираме цинизма на онези, които казват, че войната ще спре, стига украинците да се предадат. Както казахме, това е недопустимо непризнаване на народната деятелност и държавен суверенитет и трудно може да се счете за искрена лява позиция.
Но още по-трудно ще се намери ляв човек, който да приеме военните решения на ситуацията. Исторически, въпросът за войната и мира е ключов за идентичността на левицата. Още във връзка с възникването на Парижката комуна Международната асоциация на работниците осъжда войната между Франция и Прусия. Преди Октомврийската революция именно подкрепата за участие в Първата световна война от социалдемократическите партии води до разрива, от който впоследствие се появяват комунистическите и социалистически партии. У нас Димитър Благоев, БРСДП и редица общински комуни са яростни противници на войната, особено в контекста на Първата световна война. Както на много места, тъкмо войната е и един от факторите за разцепването на партията и обособяването на комунистите. Днес, в Германия например, социалдемократите са отново тези, които се оказват по-склонни да военизират обществото и да въоръжават държавата, скъсвайки с десетилетната политика на сдържаност. Това са развития, пред които не можем да стоим безучастни и да допускаме да бъдат тълкувани превратно в един, както казахме, тежко провинциализиращ се дискурс, какъвто е българският.
Изправени сме пред позабравен разлом, който някои продължават да прикриват зад своите версии на „реалполитиката“. По-войнствените поддръжници на Путин намират значително по-гласовит отговор от страна на десните и либерални среди, доминиращи публичното пространство и ескалиращи военизирането. Все повече гласове се надигат за това как трябва да има военна намеса от страна на НАТО или от Запада като цяло, или най-малкото да се осигури пряка военна помощ за украинските части срещу руското нападение. Въпросните решения звучат привидно ясно и лесно, но реално показват неосъзнаване на тяхната цена. Дори да приемем, че тези искания бъдат изпълнени, цената ще бъде още невинни жертви и удължаване агонията на войната. Наблюдаваме как всяка военна намеса и помощ бива оправдавана с морални категории за свободата, мира и дори цивилизацията, но се чудим за какво ще ни е една цивилизация, която вместо да демонстрира сътрудничество по спешни и всеобщи заплахи като климатичните промени, пандемиите и какво ли не, се преориентира към (само)унищожение.
Ето тук ролята на левицата е ключова – нейната антивоенна позиция е позиция на разума, напатил предостатъчно през „дългия двайсети век“, който осъзнава, че от настоящата война няма прост изход, но същевременно всяко едно решение трябва да се търси в действия, които ограничават жертвите и щетите.
В дългосрочен план, отвъд подвеждането под наказателна отговорност на преките виновници в лицето на Путин и околните му, е важно уроците от прехода към пазарна демокрация да бъдат научени. А именно, този път именно демократичните устои по целия свят да бъдат засилени, а не просто пазарните такива. Пазар не е еквивалентно на демокрация. В подобен смисъл, освен възстановяването на Украйна, ключов въпрос за следвоенното бъдеще е и възстановяването на Русия и реинтегрирането ѝ в международната общност като демократична страна. А това изисква, редом с вече посоченото, също и стимул Русия да се възстанови не само икономически. Алтернативният сценарий ни е известен от историята: само можем да си спомним как жестоките репарации и ограничения, установени от Версайската система, задълбочиха реваншизма в Германия след Първата световна война. Разбира се, реинтеграцията на Русия е нужно да стане при определени условия, най-важното от които е сигурността на страните от Централна и Източна Европа, започвайки с Украйна.
Такава реформа на международния ред поставя въпроса и за бъдещето на НАТО. Настоящата война помага на НАТО да намери нов смисъл за своето съществуване. Погледнато през призмата на световната история, това е крайно печално развитие на събитията, защото самото съществуване на подобни съюзи е неизчерпаем генератор на конфликти, както и настоящата война показва със своите мотиви и разкази. Неслучайно левите по света от много години призовават за разпускането на военния блок и това няма нищо общо с някаква контрахегемонна позиция на Русия, но всичко общо с пострадалите от военните интервенции по света народи, основно от Глобалния юг.
Някой би казал, че в момента, особено за Централна и Източна Европа, НАТО няма алтернатива и дори самата мисъл за обратното е напълно еретична. Определена колониална и расистка перспектива, против която в България, уви, нямаме имунитет, ни пречи да видим, че алтернативи съществуват, при това от много отдавна. Движението на необвързаните държави, основано в хода на Студената война тъкмо като решение на безкрайните хегемонни и империалистки битки, вече над 70 години предлага ясна програма и политики, включително и на ниво ООН. В пушилката днес забравяме, че една огромна част от света, основно в Глобалния Юг, не принадлежи към военните блокове и поне формално страни от битките на хегемоните. Наясно сме, че за това има повече от една причина, но не можем да не обърнем внимание, че за пореден път „третото“ напълно отсъства от въображението.
Какво можем да предприемем непосредствено?
Тези дни излезе проучване на агенция „Тренд“, показващо, че огромно мнозинство от българското общество осъжда руската агресия; сходни данни по-рано изнесоха и „Галъп Интернешънъл“, както и „Алфа Рисърч“. На този фон истерията за пълзящата путинофилска пета колона се сблъсква с реалността за това, че като общество сме достатъчно обединени от желанието да подкрепим украинците в тяхната борба или поне че със сигурност войната трябва да спре незабавно. Дори русофилските тенденции у нас, при добро желание, може(ха) да се насочат в посока солидарност, мир или изобщо нещо конструктивно, и може би все още не е късно за това – стига тези наши съграждани да спрат да бъдат третирани като вражеско население по подразбиране. Което е по-лошо, дали покрай предполагаемата „завист“ за парите за украинските бежанци (всъщност за хотелиери) или покрай все по-недоказуемата масова симпатия към Путин, върлуващата демофобия няма да постигне друго, освен тотална обществена дезориентация и влошаване на и без това тежката поляризация, от която България страда. Независимо дали иска война или мир, настояващият на демофобски позиции е добре да се замисли дали системно унижаваният от думите му народ ще застане на негова страна, когато му потрябва, или просто го тласка към роден авторитаризъм.
Нуждаем се от силно антивоенно движение, при това незабавно. Силните на света ще пускат бомби, където сметнат за правилно, каквото и да пишем по медии и форуми, но обществените настроения трябват да бъдат разбрани и с тях да се работи за мир. Ние работим в тази посока с всички сили и средства, каквото и да коментират някои. Ако до момента либералните и десни среди избират да виждат в левите анализи някакъв морален релативизъм, работещ в полза на руската пропаганда, то е най-вече защото не желаят да допуснат моралната им и политическа хегемония да бъде поставяна под въпрос, а не защото са действително запознати с левите позиции и решения.
Нуждаем се от съществен дебат за мир. На 26 март до Министерство на отбраната започват ежеседмични антивоенни събрания, които целят именно да задълбочат разговора отвъд протестните демонстрации и да противодействат на милитаризма. Включете се и нека продължим дебата и там.
