Представете си следната хипотетична ситуация:
Разполагате с 10 тикви. Успявате да ги увеличите на 12. Това означава, че сте осъществили растеж от 20% на своя бизнес с тикви.
Съседът ви има 100 тикви. Успява да ги направи 110 за същия период от време. Това означава, че неговият растеж е 10%.
В задачата се пита:
Първо, кой от двама ви е произвел повече тикви за един и същи период?
Второ, кой от двама ви има повече тикви като цяло?
За съжаление, отговорите и на двата въпроса не са във ваша полза.
Първо, вашият съсед е произвел 10 тикви, докато вие сте произвели само 2 – той е произвел пет пъти повече от вас.
Второ, вашият съсед има чисто 110 тикви, докато вие само 12 – той има девет пъти повече тикви от вас.
Но вие имате двойно по-голям растеж – 20% срещу 10%. Ура!
Въпросът – колко време ще е необходимо, за да достигнете нивото на вашия съсед, оставяме на онези, които се опитват да ви убедят, че всъщност вие сте по-добре от него, въпреки простите отговори на двата прости въпроса.
Както може би сте се досетили, този анекдот цели опростено обяснение на любимата спекулация на проправителствените експерти и медии – България има голям растеж! Изпреварваме над 20 държави! Всичко е прекрасно, не клатете стабилността!
Простичката истина е, че страната ни е на дъното в Европейския съюз и всъщност се нуждае от много по-високи темпове на растеж, за да може да се гордее с каквото и да било. Ако въпросните експерти бяха си направили труда да слушат по-внимателно в часовете по икономика в първи курс, вероятно щяха да са чували термина „конвергенция“.
Конвергенцията, или още сближаване/догонващ ефект в икономиката е хипотезата, че по-бедните икономики по отношение на доходи на глава от населението, ще са склонни да растат с по-бързи темпове от по-богатите икономики. Казано иначе, развиващите се страни имат потенциал да растат с по-бързи темпове от развитите страни, тъй като намаляващата възвръщаемост не е толкова силна, колкото в богатите страни. Освен това по-бедните страни могат да възпроизведат методите на производство, технологиите и институциите на богатите.
(Съвсем отделен въпрос е каква е ползата за обществото от растежа, ако не се коментира неговото разпределение и нивата на икономическо неравенство. Добре известен е анекдот, според който когато чуем за „растеж на БВП на глава от населението, в България знаем дори имената на конкретните глави от населението“; както и онзи виц за свинското със зеле – аз ям зеле, той яде свинско, средно двамата ядем свинско със зеле. Ето защо международните институции отдавна говорят за „инклузивен растеж“ – растеж за всички, а не само за малцина).
Разбира се, фактът, че една страна е бедна, не гарантира задължително, че ще постигне догонващ растеж просто така – налага се управляващите да се потрудят малко повече от това да издържат „институти“, които да залъгват обществото с „позитивни“ новини.
Някой ден вероятно това би могло да се случи и в България, вместо да се „гордеем“, че като най-бедната държава сме пети по растеж. Дотогава – мислете за тиквите.
