Всеки януари в САЩ официално се отбелязва изключителния житейски път на преподобния Мартин Лутър Кинг-младши. Но едва ли има друга личност в скорошната история на страната, чиято памет да е по-изопачена, чието послание да е по-окастрено и чиито силни думи да са по-изпразнени от съдържание.
Преди няколко години, докато подготвях публична лекция за 1968 г., прочетох най-важната книга за Кинг и неговите позиции, публикувана през последното десетилетие: “От граждански права към човешки права: Мартин Лутър Кинг и борбата за икономическа справедливост”. Авторът Томас Ф. Джаксън, бивш изследовател в King Papers project към университета Санфорд, е прочел всяка проповед, реч, книга, статия и писмо на Кинг. Джаксън открива, че от самото начало на свещеническата си служба, Кинг е далеч по-радикален, особено по теми като труд, бедност и икономическа несправедливост, отколкото си спомняме днес.
В медийното представяне Кинг бързо е етикетиран като “апостол на ненасилието” и към средата на 60-те вече е изобразяван като антитеза на Малкълм Екс. Макар Кинг да се е придържал към ненасилието през цялата си кариера, втренчването на медиите в измисленото състезание между него и Малкълм Екс игнорира по-радикалните му изявления. Те просто не се са се вписвали в историята, която са искали да разказват.
Други борци за овластяване на чернокожите също изопачават Кинг, фокусирайки се върху неговия проповеднически стил и арогантност. Те го клеймосват като безнадеждно буржоазен, считат го за вредна, а не позитивна сила в борбите за права на чернокожите. Белите либерали, страхуващи се от размирици на малцинствата, приветстват Кинг като глас на умереността, надявайки се че той може да укроти надигащата се вълна на черно недоволство в дългите горещи лета през 60-те.
Заради представянето на Кинг като мейнстрийм фигура наблюдателите от периода не можеха да проумеят опозицията му към Виетнамската война, призивите му за междурасово Движение на бедните и все по-гласовитото му изобличаване на класовото неравенство в Америка. Кинг, настояваха те, трябва да се е радикализирал, или пък калкулирано измества реториката си вляво, за да остане легитимен лидер в очите на по-младите и по-гневни чернокожи. Но както показва Джаксън, Кинг съвсем не е бил плах правозащитник и либерал либерал, нито пък се е радикализирал късно.
При внимателното изчитане на останалото от Кинг, Джаксън открива в неговото мислене дълбоко заложен антиимпериализъм, простиращ се до дните му като студент. Изследователят също така открива в речите на Кинг последователна нишка на антикапитализъм. Става ясно и че Кинг е изграждал съюзи с лявото крило на работническото движение, както и с активисти, призоваващи за структурна промяна на икономиката. С други думи, Кинг е бил радикал далеч преди пророчески да отхвърли Виетнамската война през 1967 г. или да се присъедини към стачката на хигиенистите в Мемфис през 1968 г.
Този радикализъм на Кинг се е загубил в гъстата мъгла на паметта. В днешната американска култура съществуват няколко образа на Мартин Лутър Кинг: Възпоменателният Кинг, Терапевтичният Кинг, Консервативният Кинг и Комодифицираният Кинг. Всички тези образи се конкурират за вниманието на публиката, но всеки от тях представлява виждане за Кинг, в каквото самият той не би се разпознал.
На първо място безспорно е официално почитаният Кинг. Само 15 години след смъртта си той спечелва необикновено признание – превръща се в единствения индивид със собствен национален празник (освен ако не броим президентите Вашингтон и Линкълн, чиито рождени дни са безцеремонно обединени в “деня на президента”). Това, че е признат по такъв начин човек, който приживе е оплюван като “неамерикански”, тормозен е от ФБР и е арестуван безброй пъти, наистина е невероятно.
Разбира се, създаването на национален празник, посветен на Кинг, среща значителна съпротива, особено от политици от южните щати като Джеси Хелмс, който твърди, че Кинг е бил инструмент на Комунистическата партия, както и от страна на Джон МакКейн, Ейвън Мехам и други консерватори от Аризона. Законът за празника на Кинг обаче е прокаран с огромно одобрение в Конгреса. Освен това е подписан не от друг, а от президента Роналд Рейгън, който започва политическата си кариера като опонент на Закона за гражданските права от 1964 г. През 1980 г. Рейгън дава началото на предизборната си кампания в малък град в Мисисипи, който е известен само с това, че преди години там са убити трима млади борци за равни граждански права.
Но ако изобщо е имало нещо подривно в живота на Кинг, то това е изгубено в празненствата в посветения му ден, които се свеждат до кампании за събиране на боклук и боядисване на класни стаи. Не че в подобни дейности има нещо лошо – но това е твърде, твърде далеч от визията на Кинг за социална промяна.
След това идва терапевтичният Кинг. В американската иконография Кинг е представян като велик лечител, който е призовал страната да бъде вярна на своето “верую” за осигуряване на равенство и възможности. Посланието на Кинг, след като бъде лишено от твърдото си политическо съдържание, става толкова безвредно, че всички могат да го подкрепят – както републиканци, така и демократи. Централно място в спомените ни за Кинг е заела представата за живота му като вдъхновяващ пример. Например една популярна училищна програма, целяща да изгражда самоувереност сред учениците, приканва децата да дават израз на мечтите си. Посланието на Кинг е сведено до това да всички да се хванем за ръце и да запеем заедно – абанос и слонова кост в пълна хармония.
Лишен от политическото съдържание, което е било движеща сила в посланието му, Кинг се е превърнал и в икона на расовия консерватизъм. Днес Кинг е развяван като знаме и от хора, които критикуват политиките за разширяване на гражданските права, като например позитивната дискриминация. Те представят Кинг като пророк на меритократичния индивидуализъм. Сред най-гласовитите привърженици на тази версия на Кинг е Уард Конърли, който ръководи национална кампания за премахване на расовите квоти. Една единствена реч на Кинг има значение за консерваторите от този тип – обръщението му към похода във Вашингтон през 1963 г. И едно единствено изречение от тази реч има значение за тях: “Мечтая, че един ден четирите ми малки деца ще живеят в нация, където няма да бъдат съдени по цвета на своята кожа, а по съдържанието на своите характери”.
Речите на Кинг трябва да бъдат съдени според цялото им съдържание. В речта “Имам една мечта” се съдържат изречения, които биха накарали консерватори като Конърли и МакКейн да се гърчат – например възхвалата му за “тази чудесна нова борбеност, обхванала негърската общност”. Говорейки за жестоката спешност на сегашния момент, той окуражава насъбралите се 250 хил. души да предприемат по-настъпателни действия: “В такъв момент не можем да си позволим лукса да охладим страстите или да приемем упояващият наркотик на постепенността”.
В момент, в който консерваторите (както и много либерали) отхвърлят движението му, защото “отива твърде далеч, твърде бързо”, Кинг изпраща ясно послание: отидете още по-далеч, още по-бързо. Кинг подкрепя настъпателно налагане на законите за граждански права, включително позитивната дискриминация. И още повече – той изисква фундаментално пренареждане на американската икономика.
И накрая, вероятно най-американското извъртане, е превръщането на Кинг в стока. През последното десетилетие се наблюдават усилия – често предвождани от самото семейство на Кинг – думите и образът му да бъдат използвани за търговия. По класически американски маниер, Мартин Лутър Кинг се превърна в потребителска стока.
Наследниците му действат доста агресивно, за да продават образа на Преподобния Кинг, включително многомилионна сделка с Time Warner за правата върху неговите речи, ръкописи и записи. Семейството на Кинг завеждаше дела, за да попречи на фирми да използват образа му за магнити за хладилници, сгъваеми ножове и опаковки на сладолед. Но бързо сами създадоха бизнес от този Кинг-кич. В средата на деветдесетте синът на Кинг – Декстър, който управлява наследството му, посещава светилището на друг “крал” – Елвис Пресли, в Мемфис, за да вземе уроци по маркетинг. В следващите години наследниците на Кинг позволяват редица продукти да използват образа му, включително възпоменателни значки за Олимпиадата в Атланта, порцеланови статуетки, както и любимото ми – чекови книжки.
Дали го използват като стока или го представят като консервативна икона, тези визии за Кинг са погрешни. Официално празнуваният Кинг възхвалява героизма и куража, но създава едноизмерен образ, който замазва подривните, предизвикателни и притеснителни за статуквото негови послания. Лекуващият различията Кинг е в рязък контраст с политическата му стратегия, настояваща за унищожаването на апартейда в САЩ и изискваща големи саможертви както от чернокожите, така и от белите. Консервативният Кинг е основан на крайно селективен подход към думите му, в услуга на една кауза, която той би намерил за отблъскваща. А превърнатият в търговска марка Кинг създава успокояващи образи, напълно изпразнени от способността да провокират и предизвикват – и които са в остро противоречие с проникващата критика на Кинг към американския капитализъм, както и с неговия дълбоко вкоренен антиматериализъм.
Приносът на Кинг е най-вече в това как той разтревожваше властта и предизвикваше статуквото – нещо, което никога не би могло да бъде постигнато от порцеланова статуетка или консервативна политическа кампания.
