Преди две седмици 50 хил. работници от шивашката индустрия в Бангладеш започнаха серия от протести в столицата Дака с искане за по-високо заплащане. Те блокират пътища, горят гуми и блокират работата на фабриките. Работници, предимно жени, се изправят срещу многомилиардната модна индустрия, злоупотребяващите си шефове и подлите търговски сделки, облагодетелстващи западните държави и корпорации за тяхна сметка. Те рискуват работата и живота си, изправяйки се пред полиция, въоръжена с гумени куршуми, водни оръдия, сълзотворен газ и палки. По всякакви мерки това е историческо събитие, а тези хора са герои.
През последните години може да се наблюдава как модните издания започнаха да отразяват по-често социални и политически въпроси. Вече е нещо обичайно да търсиш и да намираш новини и актуални политически коментари в списания за мода. А протестиращите в Бангладеш изглеждат точно като този тип силни жени, който тези списания обичат да възхваляват (особено в все по-популярните броеве, посветени на международния ден на жената). Въпреки това обаче модните издания в САЩ и Европа доста оглушително мълчат за тези протести. Преглеждайки сайтоветe на медии като Marie Claire, Harper’s Bazaar, W, Vogue, и дори Teen Vogue, не открих темата да се споменава.
Подобен политически протест не се вписва лесно в конвенционалността на модните медии. Порядъчното отразяване на тези протести би означавало да се изобличат модните издания и техните рекламодатели заради експлоатацията, която е основна характеристика в тази верига за създаване на стойност. Това би означавало журналистическите стандарти да се поставят над търговските интереси, както и да бъдат задавани въпроси към властта, вместо да се промотират позициите ѝ.
Трябва да се признае, че модните медии не винаги игнорират азиатските шивашки работници. Те отразиха подробно срутването на фабриката Рана Плаза в Бангладеш, при което загинаха поне 1130 работници. Модните издания допринесоха за международния натиск, който доведе до подобряване на безопасността във фабриките за дрехи в азиатската страна. Модните новини също така отразяват Азия като епицентър на глобалната икономика на ментетата. Накратко, азиатските работници в шивашката индустрия обикновено заслужават отразяване, когато могат да бъдат представени като трагични жертви на хлабавото законодателство в собствените си държави или като модни крадци, присвояващи си модели, продажби и печалби от легитимните (западни) марки.
Сега няколко десетки хиляди работници принудиха затъналото в корупция правителство да ги приеме сериозно – но те остават невидими за модните медии, защото са трудни за разчитане. Като класов произход и цвят на кожата, бангладешките шивачки не приличат на предпочитания субект на историите за сила и успех в модните издания. И тъй като протестните им действия не споменават директно западни модни марки, те лесно могат да бъдат отхвърлени като проблем единствено на собствениците на фабрики и местните правителства. В западното въображение просто липсва връзка между върха и дъното на глобалната модна верига на стойността, което прави възможно модните медии и потребителите да считат, че тези протести по никакъв начин не ги засягат.
Западните медии често пропускат цялостната картина за това как са свързани различните части от веригата за производство. След трагедията в Рана Плаза, насочването на вниманието върху условията в шивашката индустрия принуди собствениците на фабрики да въведат подобрения. Но както изтъкват изследователи и активисти, “фокусът върху безопасността на сградите и физическата инфраструктура, към нещата, които могат да бъдат видени и оценени, прикрива редица други фактори, които ежедневно заплашват здравето и благосъстоянието на работниците”.
По време на събитие в памет на Рана Плаза, провело се в Ню Йорк, адвокатът за човешките права Чаумоти Хук обясни, че подобрената безопасност на фабриките не е довела до засилване на други трудови права, като например осигуряване на гаранции срещу физически, вербален или сексуален тормоз. Тя изтъква, че всъщност мерките за безопасност на сградите са били съпроводени “с разрастване на атаките срещу синдикатите и работническите активисти”.
Някои хора с добри намерения се опитват да помогнат на бангладешките шивачи като през социалните мрежи насърчават бойкот на “бързата мода” (пренебрежително название, дадено на “бюджетни” марки, предлагащи стоки според актуалните тенденции). Според тези хора, “само така може да има резултат” от борбите на работниците. Но това е погрешно: потребителите не трябва да говорят през и от името на работниците. Те трябва да се вслушват в тях и да подкрепят техните усилия и стратегии. Призив за международни бойкоти, които не са координирани и ръководени от азиатските работници, намирисват на западна надменност и биха могли да ощетят точно хората, на които уж искат да помогнат. Подобни кампании на потребители могат да направят напрегнатата работна обстановка още по-стресираща, да намалят работните места в тази и без това несигурна индустрия, и да орежат икономически връзки от жизнено значение за много семейства и общности.
Още повече, че подобни първосигнални призиви за бойкот обикновено са насочени към грешна цел. В мейнстрийм дискурса на “етичната мода”, “бързата мода” се е превърнала в удобна изкупителна жертва за свързаните с индустрията трудови и екологични проблеми. Евтините дрехи и неелитните потребители не са причина за експлоатацията. Шивашките фабрики обикновено произвеждат дрехи за различни марки от всички ценови категории. Това се отнася и за десетината фабрики, засегнати от сегашната вълна от протести. Протестиращите шият дрехи за Perry Ellis, Charles Vögele (швейцарска верига магазини), La Redoute, и Nautica (компанията майка на марките Izod, Tommy Hilfiger, Calvin Klein и Polo Ralph Lauren). Никоя от тези марки не попада в категорията “бърза мода”. Бойкотирането на търговците на евтини дрехи не само не е насочено правилно, но освобождава от отговорност “престижните” марки.
Западните модни медии имат огромно влияние върху разбирането и осведомеността на публиката за корпоративната и потребителска отговорност. Изборът им да игнорират тези протести говори много за ограниченията на “елитната мода” – движение, чиято загриженост не се разпростира до политическо овластяване на работниците в индустрията или до събития, засягащи марките от средно и “висше” ниво. Това мълчание е не само безотговорно, но и неетично.
About The Author
