Събитията във и около Венесуела от последните дни са толкова гротескни, че няма как да не подсетят за една емблематична книга на любимия писател на покойния венесуелски водач Уго Чавес – отишлия си преди четири години уругваец Едуардо Галеано. Става дума за излязлата през 1998-ма „С краката нагоре. Училище за света наопаки”.
Съвсем накратко – книгата е за изкривената реалност, за подмяната, която ни натрапват и чрез която ни манипулират господарите на глобалния ред. Тя прави сериозен, стряскащ разрез на системата за доминация. В момента обаче символиката, изведена от книгата, кореспондира с актуалните новини по един по-скоро комичен начин.
В преобърнат до откровена пародия свят ни потапят тези дни интерпретациите на САЩ и Организацията на американските държави (ОАД) относно поемането на втори президентски мандат от държавния глава на Венесуела Николас Мадуро. Той положи клетва на 10 януари т.г., след като бе преизбран на 20 май 2018 г. в рамките на същата законова и изборна система, по която през декември 2015-та бе избрано и доминираното от опозицията Национално събрание (парламентът). Но държавният глава е наричан „диктатор” от вътрешните и чуждестранните си опоненти, които отказват да признаят за легитимен новия му мандат. А опозиционният парламент е сочен пак от тях като стожер на демокрацията и единствена законна институция в страната. Нищо, че поредният му шеф – също като предшествениците си, не спира да зове армията към държавен преврат и дори вече се самообяви за временен президент, като незабавно бе признат от ОАД.
Ако не долавяте крясъка „Горе краката!” от телевизора, докато ви разказват всичко това, повредата не е само в телевизора…
Няма как да минем без ретроспекция, ако искаме да разберем сегашната акробатика. През 2016-та, след разглеждане на всички жалби за нарушения при парламентарните избори от декември 2015-та, Върховният съд в Каракас постанови да бъде суспендиран изборът на трима опозиционни депутати, излъчени от индиански общини в Амазония, тъй като бе доказано незаконно купуване на гласове. Ръководството на парламента отказа да изпълни това решение, защото без тези тримата се губеше абсолютното мнозинство на опозицията. Казусът се проточи половин година, докато накрая Върховният съд суспендира законността на цялото Национално събрание, докато то не се съгласи да реши законосъобразно случая с тримата депутати. Отговорът пак беше негативен, а цялата сага се преекспонира най-вече вън от страната (защото вътре гражданството беше съвсем наясно кой всъщност нарушава закона) като „държавна репресия” срещу опозиционния парламент.
Междувременно единственото, с което се занимаваше този парламент, бе не да изработва закони за икономическото развитие на страната, примерно, а да търси вратички в конституцията, през които да предизвика референдум за сваляне на президента. Организира национална подписка с тази цел, но и в нея бяха открити масови измами, „мъртви души” и други фалшификации. И понеже Националният изборен съвет (венесуелската ЦИК) не призна подписката, това веднага се превърна в нова „държавна репресия”.
Така дойде лятото на 2017-та, когато опозиционни депутати станаха инициатори и организатори на брутални антиправителствени протести, съсредоточили се главно в един от кварталите на Каракас, ръководен от опозиционен кмет. Протестите бяха съпроводени с много насилие и над 120 човешки жертви, приписвани от опозицията само на силите за сигурност. А богат видеоматериал, не намерил обаче място в големите световни медии, сочеше опозиционни активисти като извършители на нападения и убийства, включително подпалвания на живи хора…
Когато човек отиде в Каракас и заговори с местните хора за онзи период, чува как всички, независимо от политическите им пристрастия, го наричат с една дума – „насилието”. И пак всички потръпват от онзи спомен, молят се да не се повтори никога повече. А също не искат и да чуят за онези опозиционери, които надъхаха ужаса.
Краят на насилието бе сложен с решението на президента Николас Мадуро да свика на 30 юли 2017 г. избори за Национално конституционно събрание. Целта беше да се намери мирен изход от ситуацията. Да се премерят отново политическите сили. Да се избере демократично представителен орган, който да действа конструктивно в интерес на цялата нация и да внесе такива промени в конституцията, които биха отговорили на исканията на мнозинството.
Опозицията отказа да участва в тези избори. Обяви ги за незаконни – и оттам тръгна употребата на тази формулировка в атаките срещу президента и до днес. Тезата на опозиционерите беше, че гласуване за Национално конституционно събрание (НКС) може да се свиква само чрез референдум, а не с президентско решение. Мадуро обаче извади три члена от конституцията, които все пак му дават това право. И Конституционният съд го потвърди.
Все пак опозицията се заинати и не участва във вота за НКС. Най-вероятно поради простия разчет, че след тъй тежко понесеното от обществото улично насилие изборният шамар за причинителите му ще е неизбежен. И наистина – дори редовните избиратели на опозицията не се вслушаха в призивите ѝ за бойкот, а масово гласуваха за НКС с единственото желание страната да се успокои и омиротвори. Което и започна да се случва.
Последваха избори за губернатори, в които опозицията все пак се включи, но се представи повече от скромно, и местни избори, които пак бойкотира.
Междувременно се съживи и започна да напредва диалогът за търсене на компромис между правителството и опозицията, воден в Доминиканската република с посредничеството на бившия испански премиер Хосе Луис Родригес Сапатеро. Беше договорено подробно споразумение, съдържащо гаранции за спазване на законността и демокрацията и конкретни условия за участието на опозицията в президентските избори през 2018-та. Но в последния момент, когато споразумението вече беше на масата за подписване в Санто Доминго, дойде телефонно обаждане до ръководителя на опозиционната делегация от тогавашния държавен секретар на САЩ Рекс Тилерсън. И след разговора опозицията отказа да подпише споразумението. Отказа и изобщо да участва в президентските избори, които щели априори да бъдат антидемократични…
Впрочем, тази откровено деструктивна роля на САЩ във венесуелските вътрешни работи не секва още от началото на мирната Боливарска революция, стартирана от Чавес след поемането му на президентския пост преди 20 години. Може да се припомни и вдъхновеният от Вашингтон опит за преврат срещу Чавес през 2002-ра, когато в САЩ управляваше Джордж Буш-младши. И обявяването на Венесуела за „извънредна заплаха за националната сигурност” на САЩ, съчетано с широк спектър антивенесуелски санкции през 2015-та, по времето на Барак Обама. И новите серии санкции, въведени вече от Доналд Тръмп и все по-болезнено удрящи по икономиката, финансите и външната търговия на венесуелската държава, докато ръководството ѝ неспирно е обвинявано именно заради икономическите проблеми пред населението, предизвиквани от санкциите…
Цялата история на това противопоставяне е породена даже не толкова от яда на Вашингтон, че щедрите природни богатства на Венесуела му се изплъзват, колкото от алергията му към „подривния” пример на Чавес. Все пак в най-добрите си години Боливарската революция наистина доказа, че „един друг свят е възможен” и осигури достоен живот на милиони хора, тънели преди това в безпросветност и нищета, каквито из нашите географски ширини трудно някой може да си представи…
Неспирната икономическа война на Вашингтон срещу тази „зараза” вече дава своите плодове – също както в Чили в началото на 70-те, когато там с усилията на ЦРУ бе предизвикан преврат срещу президента социалист Салвадор Алиенде по рецептата, спусната от обитавалия по онова време Белия дом Ричард Никсън: „Накарайте икономиката да пропищи”. Минали са повече от 45 години, но Вашингтон не е сменил инструментите си. Те продължават да действат и във Венесуела. И перманентният план за преврат срещу Мадуро е на почетно място сред тях. А за да го преглътне световната публика, президентът, разбира се, трябва да бъде представен като „нелегитимен”.
Ето така още преди провеждането на президентските избори на 20 май 2018-та бе запята песента, че те няма да са демократични и прозрачни, защото в тях нямало да участва опозицията. Да, ама някои сектори от опозицията все пак участваха. Издигнати бяха цели трима опозиционни кандидати. Те, разбира се, веднага бяха заклеймени от противниците на Мадуро у дома и по света като „марионетки”.
Същевременно самото свикване на президентските избори също бе обявено за „незаконно” – защото бе осъществено от Националното конституционно събрание, чието избиране през 2017-та, нали помните, бе бойкотирано от опозицията и бе заклеймено от външните ѝ покровители като „нелегитимна паралелна структура”, дублираща „законното” Национално събрание от 2015-та. Е, това, че самото Национално събрание е суспендирано от Върховния съд, не го взимайте предвид, че пак ще чуете от телевизора „Горе краката!” – щом губите правилната стойка…
Така… Ако още сте тук, макар и в преобърната поза, да продължим. Изборите за президент на 20 май 2018-та все пак се състояха. Венесуелските власти поканиха всички държави, международни обединения и институции да изпратят свои обективни наблюдатели на тях. Но нито САЩ, нито ЕС, нито ОАД се отзоваха, а априори осъдиха вота като недемократичен още преди да се състои.
Смея да свидетелствам, че гласуването всъщност си беше съвсем демократично, прозрачно и невъзможно за фалшифициране поради отдавна действащата и многократно проверена система за машинно гласуване в страната. Впечатленията ми са преки, тъй като се отзовах на поканата за участие в група на независими международни наблюдатели и имах възможност директно да проследя вота в няколко избирателни секции в Каракас и в крайбрежния град Гуайра, което подробно описах още тогава в репортажа си за „Барикада”, съпроводен и с видеоматериал.
Въпреки всичко тези избори така и не бяха признати от САЩ, ЕС и ОАД, откъдето през изминалите месеци неспирно се повтаряше, че легитимността на Мадуро изтича с края на първия му мандат на 10 януари 2019 г.
Това се чуваше спорадично от венесуелската опозиция – дотолкова, доколкото от нея изобщо нещо остана. Повечето от разпознаваемите ѝ лица се изнесоха в чужбина, където всъщност тя е по-значим фактор, отколкото у дома си. Това, впрочем, се признава вече дори и от напътстващите я чужди политтехнолози и симпатизиращите ѝ чужди медии, които открито започнаха да я наричат „буксуваща”, „затънала”, „некадърна” и т.н.
Преди броени дни в испанския в. „Ел Паис”, обикновено подкрепящ опозицията срещу Мадуро, излезе статия, която започва с припомняне на следната венесуелска пословица: „Каква вина има пръчката, ако жабата скочи и сама се наниже на нея”. Нататък в текста се пояснява: „Става дума за онези, които са жертва на собствените си грешки. Опозицията започва новата година, затънала в стратегията си да свали Мадуро, която от много години се базира върху насилието. Но като се разкараха прахът и димът, се видя, че отзад няма нищо. Нито план за алтернативно правителство, нито програма за преодоляване на кризата, нито каквото и да е, приличащо на оферта за дългосрочна политика. Те просто се придържаха към учебника за организиране на бунтове на американския теоретик Джин Шарп и вярваха, че останалото ще дойде автоматично. А имаха всичко: съветници и финансова помощ, предимно от САЩ, огромна подкрепа от международните медии и благословията на основните десноцентристки правителства по света. Само една малка умерена група заложи на друга стратегия – лансира план за стабилизация, базиран върху рецептите на МВФ. Инициативата се състои в това, да се поиска кредит от 100 милиарда долара и да се наложат на населението брутални орязвания. А трябва да се има предвид, че сегашните условия за живот на венесуелците вече са брутални… Упорстването на опозицията да представя правителството на Мадуро като тирания има успех само вън от страната. Без да влизаме в детайли за причините, народните класи се чувстват обременени от икономическите липси, но не и заплашвани или потискани на политическо ниво. Така че Венесуела навлиза в 2019-та практически без опозиция, с някакви нападащи чавизма хора, които обаче са напълно разпокъсани помежду си, неспособни да се откажат от личните си амбиции и да се обединят срещу общия противник. Зависими са от инструкциите, които получават от Вашингтон, но не ги изпълняват, нямат ясни идеи. Доверието към тях се топи дори сред симпатизантите им. Трудно е да се съзре както в близко, така и в по-далечно бъдеще, възможност да им се отворят вратите към правителството”.
Именно заради това положение с опозицията във втората половина на 2018-та и началото на 2019-та инициативата в действията срещу властта във Венесуела беше изцяло външна. Могат да се припомнят многобройните совалки из съседните ѝ страни на висши американски представители като бившия шеф на Пентагона Джеймс Матис или държавния секретар на САЩ Майк Помпео с нескриваната цел да се координира „хуманитарна интервенция” по повод мигриращите към други латиноамерикански държави венесуелци.
Последната такава мисия бе на Помпео, който след участието си в инагурацията на новия бразилски ултрадесен президент Жаир Болсонаро на 1 януари отскочи и до колумбийския държавен глава Иван Дуке. И на двете места пратеникът на Вашингтон за пореден път получи потвърждение от местните водачи за тяхната твърда готовност да действат за сваляне на Мадуро.
Веднага след това Помпео се изяви с даване на преки директиви по видеовръзка от Вашингтон към участниците в заседанието на така наречената Група от Лима (Аржентна, Бразилия, Гватемала, Гвиана, Канада, Колумбия, Коста Рика, Мексико, Панама, Парагвай, Перу, Санта Лусия, Хондурас, Чили), състояло се в перуанската столица на 4 ноември. Именно на това заседание бе приета крайно остра декларация, пълна с бъркащи се във вътрешните работи на Венесуела искания и оценки. Тя апелира за непризнаване на новия мандат на Мадуро, за прекъсване на дипломатическите отношения с Каракас, за налагане на нови санкции и т.н. В нея се настоява президентът да се оттегли и да прехвърли властта на Националното събрание, което да свика нови избори.
Трябва да се отбележи, че Мексико отказа да подпише тази декларация, аргументирайки се с принципа за ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави и с разбирането си, че диалогът, а не конфронтацията е единственият път за решаване на проблемите.
Духът на декларацията от Лима обаче се пренесе на спешното заседание на Постоянния съвет на 35-членната Организация на американските държави (ОАД), събрал се във Вашингтон навръх клетвата на Мадуро на 10 януари и взел решение да обяви венесуелския президент за нелегитимен. Решението бе подкрепено от 19 държави, против гласуваха 6, въздържаха се 8, една отсъстваше.
То бе разгласено, още докато в Каракас Мадуро продължаваше речта си след своята президентска клетва пред Върховния съд. Впрочем, самият факт, че той се закле там, също бе посочен от противниците му като доказателство за нелегитимност. Размахан бе текстът на конституцията, според който държавният глава трябва да положи клетвата си пред Националното събрание.
Но Мадуро не пропусна също да се аргументира с конституцията. Той прочете публично нейния член, в който е посочено, че ако поради някакви обстоятелства е невъзможно президентът да се закълне пред парламента, то това става пред Върховния съд. А въпросните възпрепятстващи обстоятелства са ясни от 2016-та – същият този Върховен съд още оттогава е суспендирал Националното събрание, докато то не се подчини на съдебното решение за отстраняването на тримата незаконно избрани депутати.
Тези аргументи обаче не се зачитат нито от ОАД, нито от излезлия веднага след нея с подобно становище Държавен департамент на САЩ, който също обяви, че не признава Мадуро за законен държавен глава и го заклейми като „нелегитимен узурпатор”. В същото време провъзгласи Националното събрание за „единствена законова рамка, подобаващо избрана от народа”, и увери, че Щатите ще продължат да използват своята „икономическа и дипломатическа тежест за оказване на натиск с цел възстановяване на венесуелската демокрация”, че ще поддържат и занапред наложените санкции, най-пресните от които бяха въведени на 8 януари от Тръмп. Нещо повече – Държавният департамент настоя всички, които поддържат Мадуро вътре и вън от Венесуела, да спрат да го правят и „да работят с Националното събрание и с неговия подобаващо избран председател Хуан Гуайдо”.
Какво може да се очаква след такова директно посочване и въздигане от Вашингтон на довчера никому неизвестния Хуан Гуайдо? Првилно – на този 35-годишен младеж от опозиционната партия „Народна воля” му поникнаха криле и той повярва, че е настъпил звездният му час.
И така, докато Мадуро още говореше след клетвата си пред Върховния съд как ще работи за мир и диалог в страната, за конструктивно решаване на проблемите ѝ, за отстояване на суверенитета ѝ, за недопускане на външни намеси, получилият височайшо американско потупване демократ Хуан Гуайдо за втори път в рамките на пет дни призова армията да се намеси и да смени властта в държавата.
Първия път той го направи на 5 януари, когато беше официално излъчен да заеме ротационния председателски пост в отказващото да се подчинява на съда Национално събрание. Изгря там като компромисна фигура – защото останалите популярни в чужбина опозиционери просто са изпокарани помежду си. И на импровизираната инагурация на 5 януари Гуайдо веднага побърза да блесне с въпросния си екзалтиран апел за военен преврат, очевидно вдъхновен от споменатата вече декларация на Групата от Лима, оповестена ден по-рано.
Третият му призив пак към армията да се намеси и да смени властта дойде на 11 януари на свикан в центъра на Каракас опозиционен митинг, на който се събраха около 1000 души. Мястото на проявата не бе случайно – пред представителството на ООН във венеуелската столица. Просто от ООН вече бяха заявили, че нямат намерение да променят взаимоотношенията си с Венесуела заради мненията на няколко държави относно ръководството ѝ… Явно Гуайдо беше напътстван да покаже на това инатливо ООН колко греши, че не слуша гласа на истинските венесуелски демократи. И не намери нищо по-убедително от това, да зове за държавен преврат… А за да демонстрира как и цялата законност на света е на негова страна, реши на същия митинг да се провъзгласи и за временен президент на Венесуела. Аргументира се с член на конституцията, според който всеки гражданин на страната може да поеме президентския пост, ако това се налага, за да се защити конституционния ред… И, разбира се, не пропусна да заклейми Мадуро като „нелегитимен узурпатор”, надничайки постоянно в телефона си, явно за да спази дословно формулировките на благодетелите от Държавния департамент…
Както се изрази венесуелската посланичка у нас Ориета Капони на състоялата се в София точно на 10 януари среща-дискусия „Венесуела и фалшивите новини” – „тази опозиция прави такива неща, че изглежда така, сякаш нарочно работи за правителството”.
Същото, впрочем, важи и за опозиционните ментори отвън. Шефът на ОАД например Луис Алмагро буквално на секундата след самопровъзгласяването на Гуайдо за временен президент обяви в Туитър, че го признава за единствено легитимен държавен глава. Също броени минути по-късно се появи статия за Гуайдо в английската версия на „Уикипедия”, в която той вече беше посочен като временен президент. Вярно, с уточнението, че е оспорван. В испанската версия обаче засега си остава само като председател на парламента. По-късно се разбра, че негови фенове и противници са се надпреварвали дълго с противоположни редакции в испанската версия, докато накрая самата „Уикипедия” е блокирала поправките.
Всеки, който познава нрава на венесуелците, е наясно, че след всички тези изпълнения опозицията и покровителите ѝ още повече се отдалечават от шанса да увлекат масите след себе си. А Мадуро сигурно е сериозно затруднен кого първи да почерпи за услугата така да го циментират във властта – дали Хуан Гуайдо, дали Луис Алмагро, дали съветника по националната сигурност на САЩ Джон Болтън, който също се постара да го атакува в Туитър.
Медиите не пропуснаха да питат Мадуро какво мисли за присвоения от Гуайдо нов пост. И чуха в отговор: „Такива шоута не ни правят впечатление. Нека те си се подиграват там, сред своите. Хайде да сме сериозни. Призовавам народа към работа, мобилизиране на силите. Ако десницата иска да влезе във венесуелската политическа власт, да участва в следващите избори. Ако не, ще гледат нас. Останалото е шоу. Изглежда някаква група момченца е поела контрола над опозицията и сега пак искат да си играят на дестабилизация. Същата група, която вече го е правила. Май всяка вечер се събират, за да измислят шоуто за следващия ден. Ние не се хващаме. Хайде стига.”
Не е ясно дали Мадуро ще реши да приложи закона спрямо Гуайдо, който буквално си проси да бъде съден заради призиви за държавен преврат. Или и този път, както и при много предишни случаи с други опозиционери, отправяли същите апели, това ще отмине без последствия, за да не се предизвиква нова вълна от медийни и международни обвинения за „репресии”. На фона на сегашните външни атаки на Мадуро очевидно не му трябват още поводи за конфронтация.
Този текст беше вече написан и публикуван, когато на 13 януари вечерта европейско време дойде новината, че Гуайдо бил арестуван. Тя бе разпространена първо през Туитър, после я повториха и големи световни медии. Почти веднага обаче дойде и опровержение от официалните венесуелски власти. Вицепрезидентът по комуникациите Хорхе Родригес заяви по държавната телевизия VTV, че Гуайдо, който за кратко е бил задържан на шосето между Каракас и Гуайра, столицата на родния му щат Варгас, вече е на свобода. А арестът е бил извършен произволно от полицейски служители, без те да са получавали такава заповед. Въпросните служители вече са уволнени за своеволие. Родригес подчерта, че извършеното е било с цел да се обслужи опозицията и нейния стремеж към медийно злепоставяне на властите.
Много бързат явно пиарите най Гуайдо да сътворят от него и мъченик, но засега поне не стана. Едва ли обаче шоуто на опозиционните „момченца“, споменато от Мадуро, ще спре дотук.
Цитираните по-горе оценки на президента бяха споделени пред репортерите на 11 януари, когато те го пресрещнаха с въпросите си при излизането му от серията делови срещи, провеждани от него с присъствали на клетвата му официални пратеници от 94 държави. Освен делегации на чужди правителствени и държавни институции, в тържествената зала на Върховния съд имаше също и много представители на „народната дипломация” от десетки страни. ООН, ОПЕК (Организацията на държавите производителки на петрол), както и още редица международни и регионални организации също бяха представени на церемонията.
Това е важен показател с оглед усилията на противниците на Мадуро да действат за международна изолация и непризнаване на неговата легитимност. Впрочем, този стремеж влиза в сериозно противоречие с международното право. Както през последните месеци са напомняли много професионални дипломати, включително външният министър на Испания Жозеп Борел, който е бил и председател на Европарламента, в международното право липсва опция да не бъде признавано дадено правителство в суверенна държава. И това е съвсем логично, защото подобно нещо не може да се тълкува другояче, освен като намеса във вътрешните работи. Международното право приема варианти за признаване или непризнаване, само когато това се отнася за цели държави – било обявили независимост, било разцепили се, било предприели други действия по статута си.
Вероятно тази международноправна тънкост играе роля и за доста въздържаната реакция спрямо случващото се сега от страна на Европейския съюз. Вярно, председателят на Европарламента Антонио Таяни обяви в телефонен разговор с Гуайдо, че продължава да смята Националното събрание за единствена легитимна институция във Венесуела – нещо, което вече е казвал много пъти през годините и на други опозиционери.
Но по-показателна, а и по-съществена е позицията по темата на висшата представителка за външната политика на ЕС Федерика Могерини. Тя, естествено, няма как да се отметне от свои предишни становища – като онова, с което през май м.г. обяви президентските избори във Венесуела за нелегетимни. Сега в позицията ѝ се изразява съжаление, че Каракас не се е вслушал в дадения му от ЕС тогава съвет да проведе нови избори. Но нататък в текста, въпреки че Мадуро е призован да зачита Националното събрание, липсват заклеймявания и квалификации от сорта на „диктатор” или „узурпатор”. Тонът е съвсем друг, коренно различен от тона на САЩ и ОАД. Ето такъв: „ЕС продължава да е убеден, че единственият дълготраен изход от кризата във Венесуела минава през политическо, демократично и мирно решение. Затова си сътрудничи с международните и регионалните партньори в търсенето на възможности за създаване на условия за задействане на будещ доверие политически процес между значимите венесуелски играчи. В този контекст ЕС потвърждава своята воля да поддържа отворени каналите за комуникация”.
Становището е от 10 януари, оповестено е след полагането на клетвата от Мадуро. На церемонията ЕС не е бил представен – нито колективно, нито от отделни негови страни членки. Но до последно е бил обсъждан вариант все пак да се изпратят представители, макар и на ниско ниво. Предложението на Испания, Португалия и Гърция е било всяка страна членка по своя преценка да прати евентуално по един дипломат от съответното си посолство в Каракас. Това отпаднало, когато се разбрало, че Мадуро ще полага клетва пред Върховния съд, а не пред Националното събрание. Поне така съобщават медиите. Което поражда въпроса дали дипломатите в ЕС са толкова зле информирани, че изобщо са могли да допуснат и за миг дори версията Мадуро да ходи да се кълне пред суспендирания парламент, който зове за преврат срещу него, или пък просто е някакъв хитроумен ход, който хем да не скара Брюксел с Вашингтон, хем да остави отворена вратата към Каракас…
Впрочем, споменатият вече Жозеп Борел в свое интервю от октомври м.г. по венесуелската тема споменава мнението на испански предприемачи, работещи в Каракас, че „това правителство (на Мадуро – б.р.) няма да падне, няма да бъде съборено”. Тоест – очевидно Европа разполага с доста реалистичен и трезв поглед към венесуелската реалност и има въз основа на какво да си прави сметката…
Така или иначе, дипломатическата изолация на Мадуро засега не се получава. Освен естествените му регионални съюзници от Куба, Боливия, Никарагуа, Салвадор и т.н., на клетвата му бяха представени с пратеници на доста високо равнище също и Русия, Китай, Турция, Иран и т.н.
Дори на ниво ОАД ястребите от Групата от Лима и САЩ не успяват да наложат мнозинство от две трети, което да позволи общи наказателни действия срещу Каракас. Да не говорим, че влиятелна държава като Мексико вече де факто се отцепи от тази агресивна линия и дори пряко настоя пред партньорите си от ОАД да завият към диалог с Каракас. Запитан от журналист по време на пресконференция за причините Мексико да не даде подкрепата си нито за декларацията на Групата от Лима, нито за позицията на ОАД за Мадуро, мексиканският президент Андрес Мануел Лопес Обрадор накара самия журналист да прочете на глас онзи параграф в мексиканската конституция, който не допуска намеса във вътрешните работи на суверенни държави. Без повече коментари. Можем да напомним също, че Мексико е единствената латиноамериканска държава, която никога не е късала дипломатическите си отношения с Куба, въпреки общото решение на ОАД за такава мярка през 1962 г.
Впрочем, фактът, че Куба си е Куба и до днес, може би трябва да говори нещо на любителите на санкции, блокади и силови мерки. И да ги подсеща за паралели с Венесуела. Е, ако стоят с краката нагоре, явно и изводите им ще са обратни на логичните.
Но очевидно това е естественото поведение за създателите на „света наопаки”. Онези, за които Едуардо Галеано пише така в книгата си, с която започнахме: „Световната икономика е най-точното въплъщение на организираната престъпност. Международните институции, които контролират валутите, търговията и кредитите, практикуват тероризъм срещу бедните страни и срещу бедните хора от всички страни с такъв хладен професионализъм и с такава безнаказаност, които засенчват който и да е бомбаджия (…). Наемните убийци в един много по-малък мащаб изпълняват същата задача, която в много по-големи размери реализират генералите, награждавани за престъпления, въздигани в категорията на военни подвизи (…). Онези, които най-жестоко насилват природата и човешките права, никога не отиват зад решетките. Те държат ключовете от затворите. В света такъв, какъвто е – в света наопаки, страните, които стоят на стража на всеобщия мир, са същите, които произвеждат най-много оръжия. Най-престижните банки са онези, които изпират най-много наркодолари и които пазят най-много откраднати пари. Най-успешните индустрии тровят планетата най-много. А спасяването на околната среда е най-бляскавият бизнес на компаниите, които я унищожават. Безнаказани и щастливи са онези, които убиват най-много хора за най-кратко време, които печелят най-много пари с най-малко труд и които съсипват най-много природа с най-малко разходи”.
И още от Галеано: „Светът наопаки ни приучва да страдаме от реалността вместо да я променяме, да забравяме миналото вместо да се вслушваме в него и да се примиряваме с бъдещето вместо да мечтаем как да го градим. В това училище са задължителни часовете по импотентност, амнезия и отказ от участие. Но в същото време е ясно, че няма беда без радост, няма лице без друго насреща му, няма разочарование, което да не търси очарованието. Както и няма училище, което да не намери своето контраучилище…”
…………………………………………………………………………………………………………………………………
Тежки щети след голям пожар в складове за медицинска апаратура и консумативи
В деня след клетвата на Николас Мадуро беше оповестено, че точно по време на церемонията във Върховния съд в Каракас умишлено е бил извършен палеж в складове за медицинска апаратура и консумативи в град Гуаренас в северния щат Миранда. Става дума за общо 6 склада, разположени на територия от 22 000 квадратни метра. Два от складовете са изгорели напълно, останалите четири са пострадали само частично, благодарение на намесата на пожарникарите и на силите за сигурност.
Пожарът е нанесъл много сериозни, „неизчислими” щети, обяви пред медиите Аристобуло Истурис, вицепрезидент на Венесуела, отговарящ за социалното и териториалното развитие. Палежът бе определен като терористичен акт.
В склада от около една година се е съхранявало оборудването за три нови болници, чийто строеж вече е почти завършен и е било предвидено да бъдат открити през 2019 г. Освен това там са били необходимите материали за диализа за период от два месеца. Всичко това е унищожено. Истурис посочи, че материалите за диализа за първите 15 дни на януари са били раздадени по болниците в деня преди пожара.
Унищожени са и много високотехнологични медицински апарати – рентгенови, офталмологични, одонтологични, ултразвукови, анестезиологични, за диализа, инкубатори за недоносени бебета и т.н.
Вицепрезидентът определи палежа като „най-голямото престъпление, терористично, фашистко посегателство срещу здравеопазването в историята на Венесуела”.
About The Author
