Мохамед Салеми и Патрик Шабус участваха в поредното издание на София куиър форум, който се проведе в края на 2018 г. под надслов „Родина за вагабонта“. Форумът се фокусира върху въпросите как понятията за „куиър“ и „куиър идентичност“ се променят във време на нарастващи остеритет, дерегулации, бедност, усилващ се расизъм, национализми (включително “хомонационализъм”), социална сегрегация и дискриминация? В разговор с Юлия Владимирова двамата представят една по-различна от доминиращата перспектива, която схваща темата за идентичностите и като неизменна част от икономическия дневен ред.
Разговорът започва с това какво трябва да се разбира под думата куиър. Как биха я обяснили например на един консервативен човек, клонящ към крайната десница? “За мен куиър е нещо много индивидуално. Това означава пънк-рок политикa на секса. Но също и как ти сам се виждаш и по какъв начин искаш да бъдеш виждан. Как се отнасяш към себе си в личното и в публичното. Не съм съгласен с хегемонното значение на думата куиър, което реално е това на висшата класа, най-общо в смисъла на: „О, вижте ме, толкова съм различен, мога да си позволя да съм такъв!“, което всъщност развяване флага на капитала”, казва Патрик Шабус. Според него това не е концепция, която може да проработи дългосрочно – или изобщо. “Вижте гей малцинството, вижте малцинството на лесбийките, те не съществуват. Не са съществували исторически в никое общество, винаги са били „част от“, включително и в митичните гръцки времена, защото тогава също е имало хомофобия. Въпреки мита за „разцвета“ им, в крайна сметка това се свежда до маргинална практика. Идеята да скачаме и да прокламираме създаването на нови гей движения, които ще променят обществото просто не е перспективна, тъй като в случая няма основа, на която да се построи нещо. Хетеросексуалността винаги ще представя мнозинството”.
Затова трябва да погледнем примерно към малкия мъж и малката жена, които просто обичат други мъже и съответно други жени, но в същото време са обвинявани от своите приятели, че си позволяват да излизат и с противоположния пол, тоест не са достатъчно „хомо“, казва Патрик. “Защото, ако погледнем фактите, ще видим, че и при лесбийките, и при гейовете, се клони към крайности. Куиър политиките по принцип не изключват и хетеросексуални намерения към собствената ти идентичност. В този смисъл до голяма степен много гейове и лесбийки, в желанието си да направят историческата си формулировка и да „променят света“, копират хомофобите.
Демонстрацията на това, че си куиър, гей или лесбийка с пари пък винаги ще предизвиква въпроса: а какво се случва с момчето, което работи в стоманената фабрика, или с шофьора на такси?”, пита Патрик. Те не могат да си позволят да се идентифицират като куър или гей, отбелязва Мохамед Салеми
“Геят учител в училище или лесбийката, която обработва метали – всички те са изхвърлени от консервативното ляво, от радикалното ляво, естествено и от крайното дясно, чийто дневен ред по въпроса е да обяви всички за педофили. И накрая кой е изританият? Не е богатият куратор, не е културният капиталист, не е този, който идва на гей приключение някъде за 4-5 дни. Изхвърлени са именно малките хора. И това няма общо с онези, които вече са стъпили на такова поведение и се разхождат по гей клубовете на Амстердам. Те нямат нужда от припознаване, на тях вече не им пука и не се нуждаят от това да търсят „колега“ таксиметров шофьор, с който да правят секс докато чакат на пиацата”, продължава Патрик.
Мохамед казва, че хората, идващи като икономически и класови мигранти от общества, в които да бъдеш куиър или хомосесксуален е все още стигматизирано, са в двойно неизгодно положение. Защото те са принудени да се държат като своите хетеро братя и сестри, да не посмяват да практикуват своята сексуалност и да декларират публично идентичността си. “Ако си богат човек от Близкия Изток, ако си богат българин, отиваш за няколко месеца в Берлин или Ню Йорк. Ето защо универсална категория за това какво е куиър е грешна. Тя е прекалено абстрактна, тя е идеал, а не е реалия. Саудитска Арабия е най-лошото място за куиър хората, но в материалния свят богатите саудитски гей момчета остават зад стените на тоалетната, защото тя охранява класовите им стандарти. Дори и да им се предложи статут на бежанци, те няма да го поискат, те винаги могат да отидат в някой 5-звезден хотел в Саудитска Арабия или в Ню Йорк, където да правят каквото си искат. Този тип оплаквания и искания са на ниските класи, защото те нямат нищо друго и това им тежи. Често хората с произход от места с ниски образователни стандарти икономически вървят все по-зле. В подобна несигурна среда даден човек с различна от традиционната идентичност би бил двойно застрашен. Ето какво наричаме куиър мигрант. И ето защо мисля, че културата на сексуалността и пола също са класово обвързани”, заявява той.
Мохамед изтъква нуждата да се води диалог с консервативните общности. В София са се опитали да направят това чрез плакати, разказващи измислена история на момче, бежанец от Афганистан. “Идеята за акцията дойде от това, което новите масови, социални медии предлагат и което позволява да се заобиколи традиционната роля на мейнстрийм медиите и на политиците, за да се обърнем директно към масите. Развихме история с образи, които целят да комуникират пряко с тях, с тези така наречени „консервативни“ хора. И то по такъв начин, че и радикалният куиър активист да се почувства малко неудобно, тъй като съдържанието на историята е прекалено нестереотипно дори за него. А и по-далеч – играта с някои опасни стереотипи и превръщането им в лост за влиянието върху консервативният обществен разум. Например ислямът”.
Лошият в проекта с плаката не е белият расист, а друг бежанец мюсюлманин в същия бежански център, който злоупотребява сексуално с това момче. “Проектът е дори една стъпка по-напред от филма на Брус ЛаБрус „Refugees welcome”. Той показва нацисти, които искат да изнасилят момче бежанец, и чешки пънкар, който му помага. В нашата история става дума за друг по-възрастен бежанец, който иска да се възползва от младото момче. Това са същите условия, заради които той е избягал от Афганистан. При развиването на историята наистина си играехме с огъня на стереотипите и по отношение на ислямската култура, за да накараме консервативния човек да свърже комплексността на пътуването и житейската история на това дете. Това въображаемо дете”, казва Мохамед.
Убеждението, че всички гей мъже се стичат като партизани в левите и радикални сили трябва да бъде изкоренено, изтъква от своя страна Патрик. “Някое фермерско момче, което просто харесва момчета и чува от партията си – кое е правилно и кое не е, кое е консервативно и кое не е, едва ли осъзнава някаква политическа връзка със своята хомосексуалност. Сексуалната ориентация бива вкарвана в дневния ред от политически сили. Но тя е лична. Проблемът с куиър мигрантите обаче е едновременно и личен, и икономически”.
Попитан за новата вълна политизиране на идеята за родината, Патрик казва, че той чувства идеята за родина като за нещо сигурно, като за място, където си защитен. “Всеки е приятел, имам любвеобилно семейство, усещам топлота. Но какво се случва, ако се окаже, че брат ми е гей? Или виждам снимки на сестра си, която целува момичета на 15? Някои от семейството започват да се срамуват, приятелите също. Можеш да бъдеш прогонен. Това е загуба на родината. И еднакво засяга и лявото, и дясното. Аз съм излязъл от утробата на майка си някъде, но това не е непременно моята родина. Тя може да бъде много романтизирана и фикционална. Най-добре това се вижда при бежанците. Конкретно в нашата измислена история бежанецът не може да се върне при семейството си, защото то иска да го продаде. И накрая разбира, че да бъде продаден е може би по-добрият избор, отколкото да бъде в страна, която двойно го отхвърля като човек. Какво да кажем за момчето, което си губи работата в стоманената фабрика или човекът, който живее на улицата? Те имат ли усещане за родина? Ако нямам дом, това значи ли, че имам родина? И изобщо може ли да има идея за родина в общество, в което не можеш да си избереш къде да живееш и постоянно се местиш от апартамент на апартамент. Бих препоръчал на всеки консервативен бял десен човек, загрижил се за родината си, да се разходи и да преброи бежанците, мигрантите, гейовете, лесбийките и да направи друг списък с транснационалните корпорации, които са се внедрили в родината му. Това е, което ще има значение след 30 години, не другото. Виж Берлин, толкова джентрифициран, с право наричан „новият Ню Йорк“. Прекрасно, и сега какво?”.
Тук изниква въпросът за слабостта, фрагментираността и вътрешните противоречия на съвременното политическо ляво. Според Мохамед, епистемологичната теория на лявото позволява да се разбере какво точно се случва днес, но той счита за основен проблем на левите сили комуникацията. “Те не успяват да се свържат с електората си. Също така за мен е много важно да успеем да надскочим 1968 година. Трябва да го направим. Лявото трябва да спре да се опитва да повтаря ’68-ма и да я идеализира, защото тя може и да не се окаже чак толкова чудновата дори за времето си”.
“Докато лявото продължава да се занимава с конференции и изложби и не се интересува от това как да привлича директно масите, десниците из Европа успяват все повече и повече да създават медиа между себе си и народа. Левицата на практика е изхвърлила работническата класа от своя периметър. Тя си живее в собствения си свят, а хората в техния, който е твърде различен. Често левите се занимават основно с грантове от ЕС, с разни проекти, изложби, изследвания, конференции, писане. Всичко това е хубаво, но е само една част от онова, от което се нуждаем”, подчертава той.
Патрик цитира Жил Дельоз, който казва, че всички демонстрации на лявост и дясност нямат никакви реални влияния, защото истинскoто влияние и промяна на политиката са възможни само на нивото на законодателството. “Мисля, че трябва да се научим да разговаряме и да водим диалог дори с консервативните политици. Ако знаем как да лобираме и да убеждаваме може би те биха били по-малко склонни да гласуват срещу разумни предложения от ляво. Диалогът просто е по-добър начин да се спечелят хора. Това е позицията на Дельоз и моята, която развих по-късно”, казва той.
Мохамед изтъква, че не трябва да спираме да протестираме. Но протестите трябва да бъдат последвани от лобиране и участие в електоралната политика и изборите – включително виртуално и онлайн, което е много важно, за придвижването напред в днешния свят. Попитан защо според него пролетариатът одеснява, той посочва като основен виновник лявото, което се занимава с конференции и изложби, вместо с работническата класа. “Лявото не се интересува от това да привлича директно масите. Десниците из Европа успяват все повече и повече да създават медиа между себе си и народа. Левицата е изхвърлила работническата класа от своя периметър, чисто практически. Тя живее в собствения си свят, а хората в техния, който е различен. Често левите се занимават основно с грантове от ЕС, пари от разни проекти, изложби, изследвания, конференции, писане. Това всичко е хубаво, но е само една част от онова, от което се нуждаем”.
В дискусиите на София куиър форум бе засегната и темата за национализма и хомонационализма. Особен пример в това отношение е държавата Израел, която се представя като гей рая на Близкия Изток, с което сякаш си измива ръцете пред света за това, което прави с Палестина. Патрик изтъква, че има много страни, подхождащи по същия начин. “Всъщност в почти всяка страна, която претендира за западни ценности, има „добри хомосексуални“. Но ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че има много структурни и хуманитарни проблеми на икономическо ниво”, казва той.
Мохамед посочва странния случай на либералната медия „Ал Джазира“, действаща в абсолютистка монархия без никакви свободи за нейните граждани, но претендираща, че е по-обективна от CNN. “Но какви са корените на хомонационализма? Аз мисля, че това е излишното натрупване на хомосексуална идентичностна политика. Това води до подобни ситуации. Глобалната хомосексуалност е мит, защото дори по класа, тези хора са напълно разделени. И върхът на всичко това е да си куиър бежанец. Това означава, че си напълно отхвърлен. Знаеш ли, за да участваш в гей прайда на Тел Авив, трябва да можеш да си позволиш бира за 20 евро, а Тел Авив е много скъп град. Така че кой се предполага да ходи на прайда? Само тези, които имат пари. И кой всъщност може да си позволи хомосексуален живот?”.
Китайският работник, който прави Айфони със сигурност не може да си позволи привилегията да ходи по всеки гей прайд в света, допълва го Патрик. “Саркастично е да има хора, които пишат книга за гей парадите, които са посетили по света, и да задължават с това четиво всички гейове, в противен случай, видите ли, те са хомофоби. Но наистина, много хора са либерално социализирани и ние трябва да се чувстваме длъжни да ги поздравяваме с Маркс и Ленин, за да знаят, че не всеки мъж или жена посещават либерални събития по света. Време е да се запитаме дали някой се опитва да включва обикновените работници в електоралната си политика и да им покаже, че е възможна и друга икономика”.
Мохамед Салеми е художник, художествен критик и куратор. През повечето време живее в Ню Йорк. Завършил е магистратура по критически кураторски изследвания в Университета на Британска Колумбия, Канада. Организирал е изложби и негови работи са показвани в редица световни центрове. Кураторският експеримент на Салеми “For Machine Use Only” е включен в 11-тото издание на Биеналето в Гуангджу, Южна Корея (2016). Понастоящем е съорганизатор на образователните програми на The New Centre for Research & Practice
.Патрик Шабус е художник, режисьор и куратор. Живее в Берлин, Магистър по визуални изкуства. Филмите на Шабус са участвали в международни фестивали като Anifilm, Animex и Animateka, Viennale, както и Vienna Independent Film Festival. През 2017 г. получава почетната награда на Академията за изящни изкуства във Виена.
About The Author
