Президентът на Турция Реджеп Ердоган получи рано новогодишния си подарък си от президента на САЩ Доналд Тръмп, който тази седмица обяви, че започва изтегляне на щатските военни от Сирия. С това Тръмп фактически дава зелена светлина на амбициите на Анкара да разпростре контрола си върху сирийски територии на Изток от река Ефрат.
Информацията първоначално се появи в сряда в щатски медии, позоваващи се на източници от администрацията, след което бе потвърдена официално по станалия обичаен за Тръмп начин – чрез самохвално и неясно изказване в Twitter:
“Ние победихме ИДИЛ в Сирия, моята единствена причина да сме там по време на президентството на Тръмп”
Малко по-късно американският президент публикува и видеообръщение, в което повтори твърдението си, че след “историческите победи” над ИДИЛ е време “страхотните млади хора” да се върнат вкъщи, а после се зае да туитва хвалебствени оценки за себе си, които е чул по Fox News. Последвалите изявления от говорителя на Белия дом Сара Сандърс в сряда не внесоха повече яснота за конкретиката около това решение. По думите ѝ САЩ са победили “териториалния халифат” са започнали изтегляне на войниците “и преход към следващата фаза от кампанията”, а “победите над ИДИЛ в Сирия не са сигнал за разпускане на глобалната коалиция или прекратяване на нейната кампания”.
Според източник на Reuters от президентската администрация, евакуирането на служителите на Държавния департамент от Източна Сирия вече започва, а изтеглянето на военните ще отнеме 60-100 дни. Други запознати са заявили пред агенцията, че това може да се случи и по-бързо. Официално щатският военен контингент в Сирия възлиза на около 2000 души, но според скорошна публикация на Washington Post, броят им може би е двойно по-голям.
От реакциите, а в някои случаи и от липсата на реакция изглежда, че решението за изтегляне не е координирано дори с Пентагона и международната коалиция за борба с ИДИЛ, и със сигурност не със “Сирийските демократични сили” (СДС) и ядрото им от кюрдски отряди, които без гаранции и подкрепа от САЩ са заплашени от неминуема турска атака от Север, докато все още воюват с остатъците от ИДИЛ в източните пустинни райони на Сирия.
Британското правителство се разграничи от оценките на Тръмп, че Ислямска държава вече е победена, заявявайки, че “остава да се свърши още много и не трябва да изпускаме от поглед заплахата”. Френският министър по европейските въпроси също коментира, че “засега, разбира се, оставаме в Сирия” и че “борбата срещу тероризма не е свършила”. Разбира се Лондон и Париж могат да продължат да отчитат дейност като хвърлят по някоя бомба над сирийска територия, но оставането на малобройните им контингенти на терен след изтеглянето на САЩ изглежда съмнително – особено относно френските войски, които биха се оказали на пътя на планираната турска инвазия.
Сирийските демократични сили излязоха с изявление, в което подчертават, че присъствието на коалицията е нужно, за да се финализира разгрома на ИДИЛ и изтеглянето на САЩ ще създаде политически и военен вакуум и нестабилност, които ще са в полза само на тероризма.
Заявленията на Тръмп идват само дни, след като СДС изтласкаха ИДИЛ от Хаджин – последния градски център, контролиран от групировката в Източна Сирия. По-рано тази година сирийската армия и съюзниците ѝ също успяха да изтласкат ИДИЛ от някои от последните им опорни пунктове в Югоизточна Сирия. Джихадистите обаче запазват силно военно присъствие в пустинните райони, като според някои оценки все още разполагат с няколко десетки хиляди бойци. ИДИЛ остава активна и в Ирак, макар вече да действа като по-”класическа” терористична мрежа. Смята се, че групировката разполага и с много “спящи клетки” в Рака и в други сирийски територии, които контролираше в продължение на години.
#Hajin pocket on 21.12.18
The fight against the #IS continues – despite what #Trump believes. #SDF are still on their offensive pic.twitter.com/7L2im0jXvO— Rojava News (@Rojava_News_) December 21, 2018
Във вътрешнополитически план решението на Тръмп също бе остро разкритикувано, както от опозиционната Демократическа партия, така и от представители на републиканците. Тези критики минават основно по линия на обичайните мантри на вашингтонската външнополитическа ортодоксия и типичните политически клишета на мейнстрийм “съпротивата” – че от изтеглянето печелят Русия, Иран и Асад, и че заявлението на Тръмп за победа над ИДИЛ е сравнимо с пословичното “мисията изпълнена” на Джордж Буш-младши.
За много от превъзбудените коментатори е станало въпрос на принцип просто да обявяват всяко действие на Тръмп за лошо и продиктувано от зависимостта му от Путин, което често води до това, че дори да са прави, че нещо по принцип е неправилно, напълно пропускат реалните причини и следствия. Макар от време на време да се споменава и това, че подобен ход ще накара кюрдските и арабски съюзници на САЩ в Сирия да се почувстват предадени, повечето критици гледат да заобиколят проблема с най-очевидното последствие – че изтеглянето дава зелена светлина на натовския съюзник Турция да разшири политиката си на геноцид срещу кюрдите и в Североизточна Сирия (наричана от кюрдите Рожава). Както обикновено, един от малкото разумни гласове бе на конгресмен Тулси Габард, която от години настоява САЩ да променят политиката си в Близкия Изток:
“Трябва да изведем войските си от Сирия възможно най-скоро, но това трябва да се направи отговорно. Турция ще види това като покана за нахлуване в Северна Сирия, за унищожаване на нашите кюрдски съюзници и за укрепване на джихадистите като „Ал Кайда“, ИДИЛ и т.н., подкопавайки нашата национална сигурност и причинявайки повече страдания”
Решението изглежда стана повод и за поредното напускане на високопоставена личност от кабинета на Тръмп заради несъгласие с президента – в случая това е министърът на отбраната Джим (“бясното куче”) Матис. Подобно на другите консерватори и ястреби, обърнали се срещу Тръмп през последните две години, той вероятно ще започне да бъде превъзнасян от опозиционните среди, макар нищо в кървавата му биография да не сочи, че решението му е продиктувано от някакъв особен хуманизъм или защита на възвишени принципи. Както и с мнозина от критикуващите изтеглянето от Сирия, по-скоро става въпрос за привързаност към конкретно разбиране за щатския интервенционизъм.
След като се събуди в четвъртък и видя негативните реакции, Доналд Тръмп отговори с поредната несвързана туитър тирада, която звучи така, сякаш е забравил, че вече е обявил разгрома на ИДИЛ:
“Русия, Иран, Сирия и много други не са щастливи, че САЩ си тръгват, въпреки Фалшивите новини, защото сега те ще трябва да се бият с ИДИЛ и други, които мразят, без нас. Аз изграждам най-мощната армия на света. (ако) ИДИЛ ни ударят, са обречени!”
Това, че Тръмп не помни какво е приказвал преди няколко часа не е нищо ново, нито пък е нова тъжната констатация, че съдбите на милиони хора често зависят от прищявките на самозабравили се властници. Това развитие на събитията обаче не би могло да се обясни изцяло с особеностите на личността на Тръмп, включително пословичните му непоследователност, импулсивност и честолюбие. (Още по-малко може да се обясни с любимата конспиративна теория на част от опонентите му, че е контролиран от руснаците. Най-малкото защото той вече е направил всичко по силите си, за да влоши драстично отношенията с Москва – включително като назначава в администрацията си антируски “ястреби”, налага санкции, гони дипломати, засилва военното присъствие в Източна Европа, доставя оръжия на Украйна, изтегля се от стратегически споразумения и бомбардира сирийските съюзници на Русия. Това, че Тръмп е предприел част от тези стъпки само и само да докаже, че не цепи басма на Путин, би трябвало да притеснява дори тези, които ги аплодират – но изглежда много от тях дори не си дават сметка, че в крайна сметка става въпрос за отношенията между двете най-големи ядрени държави).
Закономерност в отклонението
Съвременната външна политика на САЩ в Близкия Изток може да се разглежда като функция на някои перманентни стратегически приоритети (като контрол над залежите и трасета на енергийни ресурси), и не по-малко на интересите на няколко ключови лобита на близкоизточни съюзници – най вече Израел и Саудитска Арабия, но също така и блока Турция/Катар.
Влиянието на Тел Авив и Рияд е един от основните фактори за това “сдържането” на Иран да се приема като централен императив в близкоизточната политика на Вашингтон. Този императив до голяма степен обяснява и стремежа на САЩ да контролират директно или чрез проксита Източна Сирия и така да предотвратяват пряката сухопътна връзка между Иран и ливанската организация Хизбула. Преди по-малко от месец съветникът по националната сигурност на Тръмп Джон Болтън заяви, че “няма да си тръгнем, докато има ирански войски извън иранските граници” като това включва и “ирански проксита и милиции”, воюващи на страната на правителството в Сирия. В началото на седмицата специалният емисар на Държавния департамент за Сирия Джеймс Джефри коментира пред Атлантическия съвет, че САЩ ще останат в Сирия “докато ИДИЛ бъдат победени, иранското влияние бъде обуздано и е налице политическо решение за сирийската гражданска война“. Допреди дни Пентагонът продължаваше да изгражда нови бази на сирийска територия, с което демонстрираше намерение за дълготрайно присъствие.
След като програмата максимум (сваляне на Асад, превръщане на страната във втора Либия?) очевидно се провали, контролът над стратегически важните територии в Източна Сирия (които освен пряка връзка между Техеран и съюзниците му са и потенциален енергиен маршрут) се превърна в програма минимум, която с оглед на обичайните стратегически императиви трябваше да се поддържа на всяка цена.
The Kurdish forces who faced ISIS rapists and enslavers and defeated them mustn’t now be left to face fascist Turkish invasion #DoNotAbandonRojava pic.twitter.com/wWreiCTCZQ
— Kurdistan Solidarity Campaign (@KurdsCampaign) December 19, 2018
Интересите на гореспоменатите ключови съюзници на Вашингтон в региона обаче не винаги съвпадат, а в някои случаи директно си противоречат. Решението за изтегляне на САЩ от Сирия изглежда като противоречащо на интересите на Израел и донякъде на Саудитска Арабия, но е очевиден реверанс към Реджеп Ердоган.
Преди малко повече от седмица Турция обяви, че “до дни” ще започне военна операция срещу кюрдските отряди YPG в Манбидж и на Изток от Ефрат. Тези заплахи не представляваха някаква новост, но звучаха по-уверено и агресивно от обикновено. След завземането на кюрдския анклав Африн и договорката с Русия, която гарантира турското влияние в Идлиб, бе ясно, че Ердоган ще насочи натиска си срещу кюрдите на Изток. Там обаче плановете му срещаха очевидна пречка – кюрдите в Рожава се ползваха от защитата на Съедините щати, защото са ядро на сухопътните сили, действащи срещу ИДИЛ. Без хилядите бойци от YPG и СДС, дали живота си в битките, САЩ можеха пак да сринат Рака с бомбардировки, но териториите щяха все още да са под контрола на ИДИЛ (или още по-неудобно за Вашигтон и регионалните му съюзници – на сирийското правителство и проиранските милиции).
САЩ направиха някои отстъпки, включително съвместни патрули с турските сили около град Манбидж, но същевременно предупреждаваха Анкара да не предприема необмислени действия и дори изграждаха нови наблюдателни пунктове по границата. Рязката промяна на посоката дойде няколко дни след телефонен разговор между Тръмп и Ердоган, но засега можем само да гадаем какво конкретно е било обсъждано и изтъргувано в замяна на изтеглянето на щатските войски.
Изявлението на Тръмп излезе почти едновременно с новината, че САЩ са одобрили продажбата на Турция на ПВО системи “Пейтриът” на стойност 3.5 млрд долара – и това съвпадение едва ли е случайно. Сделката за стратегически ракетни системи е ябълка на раздора между Вашингтон и Анкара от години. Драмата започна с турското решение да закупи китайски ПВО системи, но след натиск от страна на САЩ се ориентира към “Пейтриът”. Последвалото влошаване на отношенията със САЩ и сближаването с Русия обаче доведоха до нов завой и Турция сключи сделка за закупуване на руски системи С-400. Сега Ердоган се оказва в положение да избира между “Пейтриът” и С-400 със свързаните стратегически ангажименти и съответно си осигурява още един коз при преговорите с Москва и Вашингтон. Има дори опция да се сдобие и с двете системи, което пък ще го постави в положение да търгува с техническите характеристики на едни от най-усъвършенстваните оръжейни продукти на геополитическите съперници. И доколкото подобни стратегически сделки често са кредитирани от продавача, дори няма да е нужно Турция да вади милиарди за това удоволствие.
Може би не е случайно и че този завой във външната политика на Вашингтон идва след безпрецедентното приемане на антисаудитски резолюции в Сената. От януари демократите ще имат мнозинство в Камарата на представителите и макар Рияд да има достатъчно приятели и сред тях, това създава голяма вероятност и двете камари на Конгреса да се обявят за прекратяване на щатското участие във войната в Йемен и да обявят саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман за директно отговорен за убийството на Джамал Хашоги. Това развитие поставя под риск не толкова интимните отношения между САЩ и Саудитска Арабия, колкото бъдещето на Салман, чийто международен образ на “реформатор” и позиция на върха на вътрешнополитическата пирамида в кралството са застрашени заради скандала.
Турция имаше ключова роля за превръщането на доскорошния любимец на медиите и политиците в САЩ Салман в лош герой, тъй като публикуваше малко по малко изобличаващи подробности за бруталната разправа със саудитския дисидент и колумнист на Washington Post. Възможно е Ердоган все още да държи в ръкава си козове, които да досъсипят имиджа на саудитския престолонаследник. Тук вероятно идва ролята на личностните особености на Тръмп, който се превърна във водещ (макар и далеч не единствен) глас за запазване на близките отношения със Саудитска Арабия, олицетворявана от Салман. (Да не говорим, че цялото ровене за топла връзка между Тръмп и приближените му с руснаците засега е осветило най-вече специални отношения с турците, израелците и саудитците – не че въпросните отношения са били особено прикрити, или пък са уникални за семейството и бизнеса на Тръмп).
В последно време изказвания от турски и щатски официални лица подклаждат също и спекулации, че Вашингтон обмисля екстрадиране на Фетулах Гюлен по искане на Турция. Подобно развитие обаче изглежда по-малко вероятно – случаят Хашоги демонстрира, че щатските политически и медийни елити не се трогват, ако съюзниците им избиват с бомби и глад десетки хиляди хора в Близкия Изток, но жертването на изявена личност, живееща в САЩ, се приема като напълно неприемливо.
Основният мейнстрийм аргумент срещу изтеглянето на САЩ от Сирия е сдържането на “иранската заплаха” срещу Израел. Тел Авив обаче засега не е излязъл с особено остра реакция – правителството заявява, че САЩ са го уверили, че имат и “други лостове за влияние в региона”, а премиерът Нетаняху обяви, че ще продължи “агресивните действия против Иран” с пълната подкрепа на САЩ. Като цяло Тръмп е като манна небесна за управляващата в Израел десница – администрацията му изостави всякакви претенции за баланс по израело-палестинския въпрос и застана стопроцентово на страната на израелците, премести посолството си в Йерусалим, и наблюдава безучастно разширяването на незаконните еврейски селища в окупираните територии и бруталната обсада на Газа. Поради това изглежда малко вероятно Тръмп да предприеме ход, който не е консултиран с Нетаняху и не е съобразен поне донякъде с израелските интереси.
В контекста на по-горните разсъждения трябва да се отбележи, че Нетаняху цени особено специалните отношения със Саудитска Арабия, основаващи се антииранската политика, които станаха още по-специални с възхода на Мохамед бин Салман. Под негово управление Рияд открито се отказа от защитата на палестинците, освен това кралството има ключова роля в подготвяният от зетя на Тръмп “окончателен” мирен план за Палестина, който по всичко изглежда ще е изцяло в полза на Израел. Това са неща, които могат да се променят, ако Салман бъде изтласкан от реалната власт в Саудитска Арабия.
Като цяло изглежда, че Ердоган е успял да отиграе добре картите си със заплахите за ескалация, информацията по случая Хашоги и оръжейните сделки с геополитически конкуренти, за да получи точно каквото иска.
Желания и реалност
Разбира се, не може да се отрече, че има много потенциални ползи за Русия и Иран, ако САЩ наистина се изтеглят от Сирия – най-малкото едва ли някой в Москва и Техеран ще пусне сълза заради това. Засега официалните руски реакции не се различават от обичайните тези. Президентът Владимир Путин оцени случилото се като добро решение, завявайки че щатските войски се намират в Сирия незаконно, но добави и че има съмнения доколко САЩ наистина ще се изтеглят. Говорителката на МВнР Мария Захарова пък заяви, че изтеглянето може да създаде “реална перспектива за политическо решение”. (Същевременно Москва отбягва да нарича турското присъствие в Сирия “незаконно” или “окупация”, което е показателно за течащият алъш-вериш за влияние и територии).
Реалностите в Сирия обаче съвсем не гарантират, че Русия, Иран и особено сирийското правителство ще успеят да се възползват максимално от разместванията, предизвикани от изтеглянето на САЩ. Този ход бележи края на един кратък период, в който имаше поне теоретична възможност за постигане на някакво политическо споразумение. Двата най-големи играча – САЩ и Русия, имат пряко или косвено влияние над почти всички територии с изключение на окупираните от Турция региони. Ако приоритетът на “великите” сили бе да се намери цялостно решение за Сирия и да се сложи край на войната, а не да използват страната като терен и разменна монета за налагане на собствените си интереси в широкия регион, това би бил идеалният момент да го направят. Ако САЩ се проявят като посредник на политическа сделка, това би им гарантирало и бъдещо политическо влияние в Сирия, въпреки военното изтегляне – но за съжаление приоритетите изглежда са други.
Обявеното бързо изтегляне на САЩ наистина ще остави след себе си военен, а с изключение на кюрдското самоуправление в северните части – и политически вакуум в тези територии, които представляват една трета от общата територия на Сирия. Както при останалите военни авантюри из Близкия Изток, САЩ нямат кохерентен дългосрочен план и не са изградили нищо, което да осигури стабилност. Ако се стигне до военна надпревара за разпределяне на тези територии между Анкара, Дамаск, ИДИЛ и потенциално други играчи, капацитетът на сирийската арабска армия просто не е достатъчен, за да възстанови предвоенните държавни граници. Освен това подобно развитие създава предпоставки за почти сигурна ескалация на конфликта – не на последно място защото “заплютата” от Турция територия в Рожава включва и градските центрове като Камишли и Хасака, където освен кюрдските отряди има разположени и сирийски военни части и проправителствени милиции.
На теория най-добрият вариант за всички е да бъде постигнато политическо споразумение между кюрдското самоуправление и Дамаск. Кюрдите на практика нямат особен избор, и макар че подобна сделка вероятно ще жертва много от достиженията на политическата и културната им революция, поне би спестила (вероятно) етническите прочиствания, погромите, кражбите, убийствата, изнасилванията и насилствената ислямизация, които сполетяха жителите на Африн, след като кантонът бе овладян от Турция и съюзните ѝ джихадистки банди. В Рожава живеят и общности от християни, язиди и други малцинства, които също не могат да очакват нищо добро от страна на Турция и подопечните ѝ ислямистки групировки.
Но дори Дамаск и кюрдите в Рожава да успеят да се договорят, прилагането на евентуалната сделка ще е изправено пред турска военна агресия и потенциална липса на подкрепа от съюзниците им – не само САЩ, но и Русия. В Африн Москва изтегли военните си и отвори въздушното пространство, което отключи вратата за турската инвазия, а САЩ не взеха отношение, за да не накърняват още повече отношенията си с Анкара. Възможно е в Рожава да се разиграе подобен сценарий, но с разменени роли. Русия със сигурност ще избягва директна военна конфронтация с Турция в Рожава и Манбидж, но е възможно освен това да окаже натиск върху сирийските и иранските си съюзници да ограничат действията си. Дори ако Ердоган реши да си купи щатско ПВО, вместо руско, има достатъчно енергийни проекти и други икономически и политически съображения, които да стимулират Москва да продължи да задълбочава добрите си отношения със султана.
Отделно от това потенциалните договорки между Дамаск и кюрдите едва ли ще бъдат приети от всички арабски компоненти на “Сирийските демократични сили”, чието единство ще е под голям въпрос при изчезване на щатската подкрепа.
12,000 #SDF fighters killed fighting #ISIS to protect their people, #Turkey & the rest of us. More than 500 SDF fighters died liberating #Hajin Sept. 10 – Dec. 14. @realDonaldTrump – your cowardice puts their comrades & communities in danger. #TwitterKurds pic.twitter.com/UEedtUUe2W
— Gina Lennox (@LennoxGina) December 19, 2018
Изтеглянето на САЩ вероятно все пак ще бъде съпроводено с някакъв макар и недообмислен опит за запълване на вакуума, като засега има само косвени сигнали в какво може да се изразява той. Малко преди обявяване на изтеглянето започнаха да се появяват съобщения за активизиране на базираната в Северен Ирак организация “Рожавска Пешмерга”, съставена от сирийски кюрди. Тя е сформирана през 2015 г, като военно крило на Националния съвет на сирийските кюрди (ENKS) – съперник на Партията на демократичния съюз, която е политическото представителство на YPG.
Рожавската пешмерга е обучавана и въоръжавана под шапката на военните сили на управляващия кюрдската автономия в Ирак клан Барзани, който поддържа близки отношения с Турция. По-рано тази седмица се появиха съобщения, че конвой на тази Пешмерга се е опитал да влезе в Северна Сирия, но е бил спрян от рожавските власти. Засега обаче няма яснота каква роля би могла да играе тази идеологически и военно по-приемлива за Турция сила, особено предвид това, че тя не разполага със солидно влияние в Рожава. Предвид действащите в региона сили и идеологическите разделения сред кюрдите, „Рожавска Пешмерга“ би могла да се окаже и от двете страни на предстоящия сблъсък.
Според появили се в някои медии спекулации, САЩ подготвят по-важна роля и за опозиционния деец Ахмед Джарба и контролираните от него арабски военни части. Някакво съчетание между турска окупация и налагане на по-удобни кюрдски политически представители в пограничните райони, и поставяне на Рака и източните територии под контрола на някаква анти-Асад арабска сила, ползваща се с косвена или директна подкрепа от САЩ (а защо не и от Саудитска Арабия), изглежда като начин хем да се утоли жаждата на Ердоган за кръв и земя, хем да се запази анти-иранският буфер. Като допълнителна доза цинизъм САЩ биха могли да не се изтеглят от базата си на йорданската граница Ат-Танф, която не пречи на турските амбиции, но за сметка на това осигурява контрол на най-прекия път между Дамаск и Багдад.
Напразни надежди
Много привърженици на Тръмп или противници на щатския интервенционизъм, невнимаващи в детайлите, приветстват изтеглянето като изпълнение на предизборните му обещания и стъпка към мира. Това обаче не е стъпка към мира. Големи части от Сирия най-после бяха освободени от варварството на ислямистките екстремисти и започнаха да се връщат към нормалния живот. Сега изглежда този ужас се готви да се завърне, като този път джихадистките орди ще върлуват под покровителството на натовска Турция. Светът се подготвя да гледа безучастно поредната кървава баня, която на всичко отгоре може да доведе до унищожението на един уникален политически проект в Рожава – той може и да не е съвършен, но отстоява ценности като демокрация, равноправие и свобода по много по-истински начин, отколкото повечето държави, които ги развяват като свое знаме.
Моментът и обстоятелствата, при които Тръмп обяви решението си, също така хвърлят съмнение върху тезата, че той е решил да изпълни поне едно от предизборните си обещания. Откакто Тръмп е на власт, САЩ харчат рекордни бюджети за “отбрана”, а дроновете, бомбардировките и специалните им части убиват все повече цивилни, което е сериозно постижение като се има предвид колко високо бе поставена летвата по времето на Буш и Обама. “Страхотните млади хора” от армията на САЩ няма да се върнат у дома, а ще бъдат пратени в някоя от десетките военни бази по целия свят, включително във военни зони в Африка и Азия.
Колкото и да е одумван от мейнстрийм опонентите си, Тръмп реално следва отколешната традиция външната политика на САЩ да генерира хаос и смърт – включително като понякога се “изтеглят” от някъде по възможно най-лошия начин и си измиват ръцете за последствията от минали действия. Всъщност, постигането на хаос и състояние на перманентно насилие е толкова устойчива черта на щатските имперски авантюри, че цялата външна политика на световния хегемон може да се разбира или като тотален провал, или като безапелационен успех, ако приемем, че действителната цел са хаосът и насилието.
След като окупираха Ирак и разрушиха държавните структури, САЩ създадоха идеални условия за религиозни междуособици и процъфтяване на екстремизма. Представяната за основна цел на “войната срещу терора” „Ал Кайда“ получи възможност да се разширява в преди това недостъпни за нея зони, а поддържаните от Пентагона и ЦРУ затвори се оказаха люпилня за нови чудовища, включително ИДИЛ. Когато Барак Обама най-после реши да изтегли войските от Ирак, създадените от окупацията условия позволиха на ужасяващият “халифат” на ИДИЛ за нула време да се разпростре от Алепо до Багдад – което доведе до “нуждата” САЩ да се върнат и да изравнят със земята няколко големи града.
As the future of #Syria policy is under discussion, sharing a view of the sacrifices the partner force has made in the fight against ISIS. The cemeteries of NE #Syria a testament to the young generation’s sacrifice. pic.twitter.com/cMtjeDcnUc
— Gayle Tzemach Lemmon (@gaylelemmon) December 20, 2018
Вероятно под натиска на критиките и в опит да се изкара принципен, Тръмп обяви, че планира и значително намаляване на контингента в Афганистан. Ако нещо подобно наистина се случи, макар да изглежда по-съмнително от изтеглянето от Сирия, то ще окаже натиск върху другите участници в Афганистанската коалиция (включително България) и в крайна сметка ще демонстрира, че дори най-дългата военна операция на САЩ за “борба с тероризма” и “изграждане на държавност” след световните войни не е оставила след себе си нищо градивно, което да не се разпадне при най-малкия натиск.
Когато излизаш от място, където не е трябвало да бъдеш на първо място, би могъл да подсигуриш, че си изгасил пожарите, които си подпалил, или поне да не връчваш туба с керосин на пословичен пироман. “Изтеглянето” изглежда просто като фалшиво последно действие в една повтаряща се пиеса на разрушението. А в конкретния случай на Сирия – като подписване на смъртна присъда за безброй невинни, като мръсно договаряне в интерес на затънали в кръв сатрапи и като сипване на бензин в огъня на една война, която започваше да угасва. В този ред на мисли критиците на Тръмп, които се опасяват, че той би могъл да сложи край на така скъпата им перманентна война, могат да се успокоят – засега изглежда, че прави точно обратното.
Разбира се, може да се каже, че кюрдите са били прекалено наивни, ако са вярвали, че ще получат нещо по-добро в замяна на жертвите си. Историята предлага достатъчно примери за валидността на кюрдската поговорка, според която единственият приятел на този народ са планините. Липсата на политически ангажимент към кюрдите на международно ниво от страна на САЩ, пасивността към турската инвазия в Африн и отказа да предоставят на кюрдските отряди тежко въоръжение бяха все сигнали, че подобно нещо рано или късно ще се случи. Наивно е обаче и да се смята, че кюрдите са имали особено голям избор за действие и че са можели просто да минат в друг “отбор”, който да им гарантира по-добри резултати. Наивно е впрочем и някой да вярва, че отстъпките, направени към Турция от страна на Русия, биха могли да доведат до цялостно и трайно излизане на Анкара от американската сфера на влияние.
Все още има възможност най-лошия сценарий да бъде избегнат, но политическите реалности, историческите тенденции и характерните особености на хората на решаващи позиции не дават повод за особен оптимизъм.
About The Author
