Ако човек не бе българин и наблюдаваше от дистанция сагата с Пирин, щеше доста да се позабавлява от понеделник насам. Прочутият австрийски скиор Марк Жирардели се самопредстави като собственик на концесионера „Юлен“, а защитниците на планината тръгнаха да ровят той ли наистина притежава дружеството. Евродепутатът Ангел Джамбазки обобщи настроенията на радетелите за инвестиции – каза, че с появата на скиора бизнесмен любимата дъвка на „зелените рекетьори“ (въпросът за собствеността) била отнета. Те пък отговориха, че участието на Жирардели в „Юлен“ е неясно, после насрочиха поредния протест. Човек би останал с впечатление, че има голямо значение кой точно ще строи в Пирин. А то няма.
Нека в груби щрихи си припомним какво точно се случва в планината над Банско. Там има ски писта, дадена на концесия. Концесионерът иска да увеличи капацитета на ски зоната чрез изграждане на втори лифт и друга инфраструктура. Целта му е повече хора да карат ски, да се чувстват по-удобно, той съответно да печели повече. Защитниците на българската природа обаче са категорично против, защото втори лифт и други скиорски прелести означават поредно унищожаване на природата. Освен това собствеността на концесионера е нeясна (Жирардели основателно е считан за нов параван), налице са съмнения за връзки със сенчест капитал, от там с политическата класа. Потвърдиха се и данните за изключително груби нарушения през годините, включително нахдвърлена почти двойно концесионна площ.
Ако обаче поне за миг погледнем от птичи поглед, безпристрастно, коренът на проблема става очевиден. Той е толкова прост за разбиране, че е забележително как многото хора, загрижени за природата, не проумяват кое точно я унищожава.
За липсата на разбиране спомагат популярните гледни точки, които като смог от комин с години замъгляват публичното пространство, опитвайки се да сведат „правилни“ обяснения за проблема в Пирин. Те са две. Първата е либертарианска, втората – да кажем условно, е либерална. Сходни са, с леки разлики.
Либертарианската гледна точка гласи, че в основата на проблема е мафиотското прилагане на пазарната икономика. Политиците са дефинитивно мафия, паризити, те гледат да се облагодетелстват. Всичко, което правят, е порочно. Понеже правото на концесия го предоставят те, самата концесия става порочна – дават евтино земята срещу рушвети. Тази теория ратува за сделки при възможно най-свободен пазар, без политици, регулация и условия. Ключовото при нея е стойността на ресурса – ако пазарът наистина е свободен, казва тя, концесията ще се предложи на адекватна цена (скъпо, защото иде реч за планина), а съответният концесионер ще се грижи за земята като зеницата на окото си – няма да я унищожава, защото е извадил за нея много пари. Гледната точка гласи още, че ползвателят ще се стреми да трупа приходи в хармония с природата, защото другото би означавало да загуби собственото си огромно вложение. Тези теоретично разсъждения обаче пропускат два важни момента. Първият е, че печалбата не винаги изисква опазване на природата, напротив – примерите по света и у нас за свръхпечалбарство чрез унищожаване на околната среда са стотици. Вторият пропуск касае наследниците. Концесиите се предоставят за десетилетия. Никой не може да бъде сигурен, че съответният добродетелно богат концесионер един ден няма да бъде наследен от истински пройдоха.
Втората гледна точка, която е доста по-масово възприемана, също набляга на мафиотизирането. Не се вторачва обаче в отношенията цена – ползване – обществен интерес. Тя също като либертарианската се уповава на свободния пазар, но за разлика от нея се взира с надежда в политиците. Тази гледна точка проповядва, че бедата в Пирин е поради тъмния български преход, мафиотските капитали, властовия чадър над тях, срастването на политическа и съдебна власт с криминалния сектор и т.н. С други думи, проблемът е в конкретните наши политици и бизнесмени. Ако не бяха Цеко, Цацата, Бойко и сие, а бяхме нормална държава, щяхме да имаме нормална икономика и концесионер – това проповядва тази гледна точка. И пак пропуска нещо. То е същото, което и първата – никой никога за нищо на света не бил взел концесия, за да се наслаждава на птички, мечки, тревички и дръвчета. Концесия се взема единствено с цел експлоатиране на съответния ресурс. А експлоатацията винаги води до унищожение, по-малко или повече.
Стигаме до истинската беда, несъзнавания корен на проблема. А той е: планината Пирин е предоставена за частно ползване. На концесия е дадена не просто част от нея, а територия от национален парк! Частният инвеститор защитава своите си интереси, те са ски и втори лифт. Може ли втори лифт да бъде направен без да се секат дървета? Не, няма как. Може ли пистата да бъде разширена чрез засаждане на гора? Напротив, обратното е – може след като се изсече. Името на концесионера няма никакво значение. Който и да е той – българин, чужденец, скиор, боксьор, офшорка или най-откритото дружество – интересът му ще е да печели. А печалба той може да постига чрез развитието на ски и хотели, не чрез опазване на треви, билки, дървета, местообитания и животни. Ето този заложен чрез концесията частен интерес е ядката на проблема. Той повлича сблъсък между бизнес и екология. Държавата е лош стопанин, проповядват горните две гледни точки. Но държавата не прави нови лифтове. Няма бизнес, който да експлоатира природни ресурси и да не ги унищожава. Има ли концесия, ще има концесионер, той ще се стреми към печалба, а печалбата не се постига с опазване на околната среда.
Ето тези базови проблеми не се проумяват или се заобикалят вече дълги години. Нека не забравяме, че пистите в Пирин са в национален парк. Толкова ли е трудно да се поиска забрана на концесии в национални паркове? Та нали в САЩ в национален парк дори фас не може да изхвърлиш, какво остава да експлоатираш гората?… Може ли въобще да бъде решен проблем, след като не е назоваван?
Българското общество обаче чак толкова дълбоко не мисли. И си живее с надеждата да се появи добрия капиталист, който и ските ще развива, и природата ще опази. Особено вярващи в тази утопия са хора, които имат твърде висока вяра в собствения си интелект. Какво ли би си помислил в крайна сметка онзи дистанциран човек от началото на текста? Вероятно би се смял, много.
About The Author
