Поредната ценна стара сграда беше съборена, този път във Варна. Багерът ,,шета“ активно през последните дни, местните фейсбук групи се потресоха. От реакциите на хората обаче не личи проблемът да се схваща в корен, което поражда ирония – забавна и горчива.
Къщата. Тя се намира се на булевард ,,Сливница“, в центъра на града. Строена е в края наXIX – началото на XX век, носи тогавашната атмосфера. Била е частна, през социализма е одържавена, после отново преминава в частни ръце. Макар да е пристроявана няколко пъти, разполага с характерните за XIX век архитектурни елементи. Всъщност, разполагаШЕ. Защото какво ще стане от нея решава собственикът, а той сега не сметна за нужно да я опази. През социализма къщата се ползваше за детска градина, през демокрацията бе превърната в ресторант (най-елитният по едно време – ,,Римски терми“), днес притежателят очевидно е решил да вдигне върху терена жилищен блок. Важна подробност – сградата не е паметник на културата. И това е напълно нормално, защото не може всяка стара и красива сграда да бъде паметник на културата. А щом не е, не ползва защитен статут. Следователно – собственикът има всички юридически основания да прави с нея каквото си иска. Не е ирония – има. И е нормално – негова си е.
Реакциите. Варненското обществено мнение е на 99% негативно настроено към случилото се, ако се съди по коментарите в групите във Фейсбук. Събарянето предизвика гняв. И се заредиха традиционните статуси – ,,Защо“, ,,Докога“, ,,Как“… Но след като медиите разгласиха информацията, че не иде реч за паметник на културата, гневът някак застина. Не изчезна, но нямаше кого да залее. Кмет, премиер, общински съветници… – нямаше как да бъдат мишена. На едната ,,алчност“ продължиха да се дивят хората, но сами усещат, че с такава безпредметност на недоволството пропадат в нищото.
Големият неосъзнат проблем. Той е в частната собственост. И гърми като мина постоянно. Дали ще е палат край Созопол, къщата на Яворов в София, част от площада в Пловдив или каквото и да е друго, бедата е една и съща – държава (община) са продали собственост, съответният частник прави каквото си иска с имота, в един момент гражданите усещат, че това е ценен обществен ресурс… Искат да го спасят, но не могат. Настават вопли институциите да се намесят, или настъпва ступор като във варненския случай. Но как институциите да защитят съответния обект? Понякога той попада под рестрикции (културен паметник, резерват…), те могат да реагират, но друг път не разполага със статут. Институциите не могат да го защитят. Собственикът е в пълното си юридическо право да се разпорежда. Даже в много случаи има и морално право, защото е купил от друг частник ресурса срещу доста пари.
Голямата бедата е, че с реституция, приватизация и дори концесия на общественно ценни ресурси България сбърка фатално. Гори, води, стари сгради, брегове, паркове… всички те станаха частни, като процесът бе двигателят и свещената крава на българския преход. Българите изгубиха нещо, което преди това бе общо. По едно време усетиха, че са ощетени. И започнаха протести. Но те дойдоха едва в последните 6-7 години. И все още не се осъзнава, че в сърцето на проблема са не конкретни лоши собственици (капиталисти), каквато все още е модната мантра, а самият факт, че с ресурси, които следва да принадлежат на всички, се прави капитализъм. Щом нещо е частно, то възможностите да бъде на всички са минимални. Нонсенс – как ще е общо, след като е на един? Пък след като е на един човек, той е в правата си да се разпорежда.
Държавата (община) не е непременно по-добър стопанин. Но, ето – ако сте недоволни от нови бетонни триъгълници край трамвайната линия, може да протестирате. Ако недоволството е масово, институциите тичат да се поправят. С протест край частен имот, ползван напълно законно, най-много да получите един от пръстите на ръката – третият от ляво на дясно и от дясно на ляво.
About The Author
