През 2017 г., избирането на бившия инвестиционен банкер Еманюел Макрон за президент на Франция бе почти единодушно прието от бизнес пресата като сигнал, че вълната на “популизма” може да бъде преобърната. Economist възхвали Макрон като “способен реформатор и достоверно лице на европейския либерализъм”. Подобни оценки се появяваха чак до юни 2018 г., когато Едуард Лус, автор на “Отстъплението на западния либерализъм”, написа във Financial times, че “единствено във Франция, където Еманюел Макрон е стабилно начело, популизмът изглежда сдържан”.
Наистина, красноречивият възпитаник на Sciences Po и École Nationale d’Administration – инкубаторите на френския управляващ елит – предотврати настаняването на крайнодесен демагог в Елисейския дворец. Въпреки това в псевдо-монархическото поведение и претенциозната реторика на Макрон (президентът дори се сравнява с римския върховен бог Юпитер) имаше достатъчно неща, които да подскажат, че той може да предизвика по-дълбок обществен гняв.
Днес това вече е факт. Рейтингът на одобрение на Макрон се срина до 26%. Неговият “ултралиберализъм” е изправен пред все по-насилствен уличен бунт, който е подкрепян от голямото мнозинството от населението и от който ще се облагодетелстват силите на нелиберализма.
През последните две седмици стотици хиляди демонстранти, носещи жълти предпазни жилетки – gilets jaunes, както станаха известни, излязоха по френските пътища, за да изразят гнева си срещу “президента на богатите”. През миналия уикенд те превърнаха Париж във военна зона, изгаряйки автомобили и чупейки витрини на магазини.
Това привидно бе провокирано от планираното от Макрон повишаване на данъците върху горивата – много от протестиращите трябва да се придвижват до работните си места от селските райони и предградията. Техният политически потенциал е толкова голям, че френското правителство се принуди да отложи тези мерки с шест месеца.
Но зад взрива на гняв към това и други неотдавнашни действия на Макрон – орязване на трудовите защити и понижаване на данъците за супербогатите – се крият годините на несигурен живот. Твърде много хора извън големите градове във Франция са убедени, че са “неразбрани, изоставени или дори презряни” от управляващите градски елити, както отбеляза един коментатор на Le Monde през миналата седмица.
За тези, които се чудят как в родината на революционната демокрация е зейнало толкова опасно политическо разделение, е достатъчно да разтворят “Завръщане в Реймс” – наскоро преиздадените мемоари на френския социолог Дидие Ерибон. Когато излезе за пръв път през 2009 г., книгата шокира френските читатели с разказа за прословут интелектуалец, който е прикрил произхода си от работническата класа и се е дистанцирал от родителите и братята си, за да бъде приет в столичните интелектуални кръгове.
Идващият от семейство на чистачи и заводски работници Ерибон става първият в рода си, завършил средно образование. Той брилянтно използва преживяванията на родителите и братята си, за да опише как неравенството се възпроизвежда чрез образователната система на страната. Ерибон продължава с анализ за това как през последните десетилетия френската мейнстрийм политика е станала безразлична към тегобите на обикновените хора, отваряйки пространство за демагогски движения и спонтанни политически избухвания.
Неговият баща, както и повечето хора от работническата класа, някога са били леви и са имали рефлексивни предразсъдъци към партиите и личностите вдясно. Класовата солидарност е това, което е давало на борещите се за хляба си мъже и жени идентичност и достойнство в едни обстоятелства, които заплашват да подкопаят и двете.
Но от началото на 80-те френската левица започва да става все по-малко отзивчива към ситуацията на работниците и заприличва на съперниците си от технократското център-дясно. Тя подменя говоренето за “експлоатация и съпротива” с актуални клишета като “модернизация” и “реформа”. Дискусията за “неравните възможности” отстъпва на меритократската реторика за “индивидуалната отговорност”.
В същото време социалната мобилност си остава илюзия – ограничена до по-добре образованите и вече привилегированите. Един от резултатите от това е, че хора като бащата на Ерибон започват да гледат на крайната десница като на по-истински представител на техните интереси. Колкото и да е расистка, крайната десница изглежда предлага убедително обяснение за горчивите разочарования на обикновените хора: според нейното виждане столичните либерали и левичари глезят чужденци и имигранти за сметка на местните.
“Имащите” са възприемани като благоприятно разположени към имиграцията, докато “нямащите” – като ежедневно страдащи заради същата тази имиграция”, пише Ерибон. По този начин расизмът и ксенофобията сред по-необлагодетелстваните, в какъвто и размер и форма да са съществували, получават интелектуален блясък и политическа насока.
Ерибон обаче предлага състрадателно разбиране към тези, които са тласнати от коравосърдечните елити в ръцете на демагозите. Той е наясно колко е важно постоянните изоставащи (и изоставени) да бъдат третирани като достойни човешки същества. ”Хората – пише той – на първо място имат нужда да не се чувстват третирани като незначителна величина”.
Макрон, горд със своята юпитерска надменност към обикновените смъртни, безразсъдно потъпка това основно желание за достойнство, отхвърляйки обектите на своите реформи като “мързеливци” и “неграмотници”.
Към настоящия момент движението на “жълтите жилетки” няма лидери или структури. Но крайната десница е позиционирана най-добре, за да експлоатира усещането им за нищета, гняв и безсилие. Макрон може би за пореден път ще потвърди, че високомерните лица на либерализма са най-ефективните катализатори за нелибералните изблици.
