На пръв поглед победата на Еманюел Макрон в президентските избори във Франция беше убедителна, въпреки предварителните явни страхове, че може да има изненади. Рекапитулацията е 66% за Макрон, 34% за Марин льо Пен.
Но… Също така рекорден брой въздържали се – около 25%. Рекорден брой бели и невалидни бюлетини – към 12%. Като съберем точните проценти, получаваме 36.94%, които са и против Макрон, и против Марин льо Пен.
Освен това сред онези, които подкрепиха Макрон на балотажа, имаше една доста внушителна маса от хора, приела това решение само и само за да се попречи на Марин льо Пен да стигне до президентския пост. Някои журналисти „препредадоха“ широко битуващото сред гласоподавателите мнение – че се налагало да се избира между холерата и чумата!
На този фон – колко гласове остават действително за Макрон?
С една дума, управлението му няма да мине гладко. И според сондажите това го казват 61% от хората, които твърдят, че не трябва да му се дава пълно мнозинство в парламента.
Съюзниците, подпрeли Макрон на вота, заявяват, че не са му дали карт-бланш. Повечето от гласовете отляво и отдясно, които предпочетоха Макрон пред Льо Пен, ще се върнат към първоначалните си убеждения.
Сега сме в царството на хипотезите – кой ще бъде министър-председателят на Макрон, какво правителство ще състави, колко депутати ще спечели всяка партия или движение и т.н.
Партиите са в трескаво състояние. Макрон вече напусна председателството на движението си „Напред!”, което отсега-нататък ще се казва „Републиката напред!” (Дали това не е реверанс към консервативната десница, чиято партия вече се казва „Републиканците”?)
Преименуване се задава и крайно вдясно. Марин льо Пен обяви, че Националният фронт ще бъде изцяло преустроен. Племенничката ѝ Mарешал льо Пен, третото поколение от клана, обяви, че напуска политиката. Това предполага нови хора и нова програма, в която може би ще се избегнат конфликтните моменти. Вероятно ще сменят и името, защото Национален фронт е много обвързано с бащата Жан-Мари льо Пен.
Традиционната десница избра за водач на своята предизборна кампания Франсоа Бароен, бивш икономически министър по времето на президента Никола Саркози и човек от поколението на Макрон, следвал същата кариера като него. Бароен се надяваше да стане министър-председател, ако кандидатът на „Републиканците” Франсоа Фийон беше спечелил.
Сега Бароен измества Фийон. Дори заяви, че ще спечели парламента и все пак ще стане министър- председател. Е, вече при Макрон…
Тези двама напористи и прагматични политици – Бароен и Макрон – са си лика-прилика. Минали са през същите университети, присъединявали са се към всеки изгряващ политик и са го напускали, когато е залязвал. Без излишни скрупули.
Бароен има по-дълго досие в това отношение. Бил е буквално до всеки водещ деец отдясно.
От своя страна Макрон бързо обяви, че не е социалист (наистина – той напусна соцпартията) и не е доведен син на президента Франсоа Оланд, въпреки че точно благодарение на него направи политическа кариера.
Всички сега забелязват, че традиционната десница е доста разтърсена и не е обединена.
А отляво крахът на Социалистическата партия е пълен. Тя още няма водач за парламентарните избори. Не иска програмата на състезавалия се за президентския пост Беноа Амон, защото е губеща политически, въпреки че е модерна и прогресивна. Но друга няма.
Сега се събират да решават. Много от водещите социалистически фигури вече са се преориентирали към Макрон – нали сега той ще раздава постовете. А освен това е казал, че ще има избраници от „гражданското общество“ и от други партии.
Това е стратегията на управляващите финанси – обединение на десницата и левицата (става въпрос, разбира се, за „официалната левица“ в лицето на социалистите) в името на стабилността на държавата. Това на практика означава да се неутрализира левицата, а и да се остави много малко пространство за други партии.
Най-мелодраматичен е случаят Манюел Валс. След като изостави Оланд, който го направи министър-председател на социалистическото правителство, и подкрепи Макрон, сега той желае да стане депутат под знамето именно на Макрон. И дори побърза да заяви, че социалистическата партия е мъртва. С една дума – прави услуги и очаква да му ги осребрят.
Но председателят на соцпартията заплаши Валс, че ще бъде изключен. А пълната гротеска е в това, че и Макрон не го желае. Говорителите на „Напред!” обясниха на Валс, че няма значение кой какъв е бил. И че щом иска да става депутат от тяхната партия, той трябва да подаде депутатската си кандидатура като всички останали. Чак после партийната комисия щяла да решава дали да го издигне като техен представител именно в неговия град – там, където Жан-Люк Меланшон вече го победи.
А когато Валс представи кандидатурата си по надлежен ред, му обясниха, че не отговаря на изискванията. Борбата за постове понякога води до големи унижения.
Не е само Валс. Много бързо и други видни политици – и отляво, и отдясно – се ориентираха към печелившия. Заради мащабите на „заразата” ръководителите на двете традиционни партии заплашиха, че ще изключат всеки, който се присъедини към Макрон. А после се оплакват, че хората са загубили вяра в политиците!…
Въпреки че журналистите предпочитат да премълчават някои неудобни факти, безспорно е, че същинската левица ще бъде представлявана от Меланшон. Движението му „Непокорна Франция” сега се мобилизира за парламентарните избори на 18 юни. Меланшон призова неколкократно привържениците си да запазят своето единство. Но след преговори с Френската комунистическа партия той обяви, че няма да има споразумение.
Да напомним – на първия тур в президентската надпревара „Непокорна Франция” спечели почти 20% или над 7 милиона гласа. Но по френската изборна система на големия брой гласове не винаги отговоря голям брой депутати. Френската комунистическата партия с горе-долу 2% от гласовете има 10 депутати, Марин льо Пен има само двама.
Социалистът Беноа Амон призовава към единство, малките партии също, но ако го бяха постигнали преди това, резултатът на изборите нямаше да е такъв. Левицата е разединена.
„Непокорна Франция” е само движение, липсват ѝ структури, но тя обединява хората срещу влошаващите се условия за живот и срещу политиката, която ги игнорира вече три десетилетия. Всички политици бяха подели идеята, че е време да се сложи край на този вид управление, упражняван особено безскрупулно през последните 20 години. Но това беше за изборите, а сега…
Макрон е считан за продължител на системата. Обяви, че първата му задача е да обнови Кодекса на труда, което означава „либерализация на труда“. Тоест работещите ще бъдат уволнявани много по-лесно, ще се намалят вноските на собствениците за здравно осигуряване, пенсии и т.н. – чиста неолиберална политика. Макрон желае да отиде по-далеч от прокарания от Манюел Валс Закон за труда, срещу който французите се бориха в продължение на три месеца, а правителство на Валс го въведе като прескочи парламента. Новоизбраният президент обяви също, че ще управлява чрез декрети, за да ставало всичко по-бързо – и то през летните ваканционни месеци.
Сега политолози и наблюдатели гадаят за характера на Макрон – студен, пресметлив, упорит… Той взимал инициативите и предлагал решенията. Вече има критики отляво и отдясно. Десницата го напада, че не защищава републиката, левицата – за крайния му либерализъм. Показателно е, че най-сърдечните поздравления идват от Германия, от САЩ (от Барак Обама и фамилията Клинтън), от Белгия и т.н. Френската телевизия не спомена българските поздравления, но съобщи, че Полша го критикува, че Турция има задръжки, че във Великобритания се готвят за трудни преговори с него…
А Макрон заяви, че ще се вслушва в чуждите мнения, но нищо няма да го отклони от начертания път. И заради крайнолибералната му програма и решимостта му да я приложи, още на следващия ден след избора му по улиците на Париж манифестираха хиляди хора. Движението „Нито единия, нито другия“ се трансформира в движение за защита на социалните придобивки, срещу политиката му. Израства една нова левица и тя заема мястото на социалистите, които отдавна вече са социалдемократи.
Никой няма търпение за първите 100 дни отсрочка на новоизбрания президент. Не му се очертава спокоен мандат.
