Видяхте ли ги? Бяха се строили отвъд добре завардените входове на сградата на правителството, зад дебелите стени и плътния полицейски кордон. Преди това вероятно са слезли от бронираните си автомобили, придружавани от своите лични охранители.
Застанаха зад един от основните носители на властта в България и пламенно го защитиха от „уличния натиск“. Разказаха колко добре работят заедно, колко еднакви са възгледите им и как той отлично познава и брани интересите им. Добре беше да го знаем, ако някой случайно досега е мислел друго.
Отвън, на площада, стотици се събираха за протест. Искаха оставката му – заради недопустимото му поведение в последните дни, но не само. Заради десетките му изцепки, заради демонстрацията на наглост и безцеремонност. Заради действията му като управленец. Но получиха само нова доза подигравателни усмивки и подмятания.
Всъщност, получиха и още нещо: свалени маски. Откровено, без недомлъвки, „право куме в очи“ признание у кого е силата. Кои сме ние и кои сте вие. Чии интереси ще браним. Представителите на едрия капитал бяха болезнено откровени:
„Общественият дебат, напоследък, под натиска на улицата и фейсбук, е изместен“, заяви председателят на Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) Васил Велев. Вместо да се говорело за растежа, дебатът по думите на г-н Велев бил изместен към това „как да се задоволят групови интереси и как да се разпределят благата“. Каква наглост само, уважаеми простосмъртни граждани. Как смеете да дебатирате как да бъдат задоволявани групови интереси и как да бъдат разпределяно националното богатство? Тук ние колим и бесим, важни са нашите интереси.
Струва ви се, че това е прекалено? Ето какво добави президентът на Конферацията на работодателите и Конфедерация на работодателите и индустриалците в България (КРИБ), собственикът на „Лудогорец“ и крупен приватизатор Кирил Домусчиев: „Всички тези пари, които се обещават да се харчат, в крайна сметка някой трябва да произведе, за да дойдат те отнякъде. И това го правим ние!“.
В своя унес, а може би в цялостното си умопомрачение, което му позволява да се чувства толкова недосегаем и велик, че да обижда журналисти на „олигофрен“, през главата на г-н Домусчиев дори за миг не минава идеята, че онези, които произвеждат, са всъщност работниците. Онези същите, без лични охранители и скъпи автомобили, които ежедневно биват унижавани и експлоатирани. Онези същите, които нямат свой вицепремиер.
Или както самият той отново признава: „Винаги като съм слушал изказвания на политици, независимо дали от ляво, от дясно, от коя партия или институция, винаги с голямо умиление говорят за микробизнеса, за малкия бизнес и как трябвало да му се помогне“. Тук г-н Домусчиев е болезнено прав – българските политици с умиление говорят за бизнеса, но почти никога за работниците. Освен, когато не ги наричат търтеи.
Домусчиев продължи с откровенията. „Ние срещнахме едно пълно разбиране от вицепремиера по всички поставени от нас въпроси. Оказа се, че по всичките теми мислим еднакво и това не е случайно. Да не забравяме все пак, че вицепремиерът идва от бизнеса, създал е един успешен бизнес и най-лесно може да разбере какви са проблемите на българския работодател. През последната една година работодателските организации, мога да заявя, че имаме много добър диалог с вицепремиера и по много въпроси, включително с вноса на работници от чужбина, ние получихме не само разбиране, защото много пъти сме получавали разбиране от различни министри, но стигнахме и до резултати“.
Няма да питам дали българският вицепремиер познава проблемите не само на работодателите, но и на работниците. Дали знае какво е да чакаш забавената си заплата с месеци, докато шефа ти пристигна в скъпия си джип? А понякога дори се пръждосва, оставя задълженията и прехвърля фирмата на някой клошар. Дали познава унижението да му се молиш за 100 лева повече, а той да ти отвръща, че „няма финансова възможност“, докато на следващия ден гледаш как синчето му разлива шампанско за стотици хиляди левове в скъпи курорти или четеш как таткото му е осигурил стриптизьорки за бала? Дали познава чувството да бъде непрекъснато експлоатиран, принуждаван да работи извънредно и до тъмно, без компенсации, за мизерната си минимална заплата, от размера на която шефът му иначе не спира да се оплаква публично? Дали познава отчаянието, в което са поставени хиляди, които редовно чуват репликата – „Ако не ти харесва тук, махай се, знаеш ли колко като теб чакат на опашката за твоето място!“, докато пред камерите работодателите говорят за „липса на работна ръка“?
Няма да питам, защото знам отговора.
Откровенията не спряха до тук. Работодателите отдавна нямат никакъв проблем да си признават, че са доволни от облекчения внос на чуждестранни работници, но той не им стига. Като няма българи да бачкат за тези заплати, няма да ги вдигаме, а просто ще си внесем чужденци. За да е патриотично, ще ги наречем „от българската диаспора“. И благодариха лично на „патриота“ Симеонов, че им помага в тази посока: „Отчетохме и благодарихме за усилията, които лично вицепремиерът Симеонов полага за облекчаване на трудовата имиграция, но те очевидно не са достатъчни. Въпреки, че имаме два пъти повече тази година сезонно заети граждани на трети страни, се съгласихме, че трябва да се облекчат и ускорят процедурите“, добави Васил Велев.
Чухме и за какво ще се борят, освен да запазят главата на Симеонов: да не се вдига осигурителния праг, срещу плащането от работодателите на болничните, за още внос на работници и срещу квотите за назначаване на хора с увреждания. Дори да не познавате в детайли тези предложения, кой и как ги защитава би трябвало да ви говори достатъчно.
От Кирил Домусчиев чухме още, че „този уличен натиск, тези социални протести, няма да ни доведат до добро. Ние искаме да има стабилност, да има стабилно правителство“. Той добави, че „всякакви едни временни правителства, избори и така нататък, никога не са нещо добро за българския бизнес“.
Неговият колега в КРИБ Евгений Иванов обобщи, че опитите за сваляне на вицепремиера били „хунта“. И направи поредното признание за начина, по който бизнесът гледа на своите работници:
„Ако някой иска отново да доведем 20 000 наши работници на улицата, ние сме готови, можем да го направим!“.
Разбрахте ли какви сте в техните очи, уважаеми работници? Чували с картофи, които ще домъкнат на площада. Крепостни селяни, с които могат да се разпореждат, независимо какво мислите вие. Ама няма не искам! Защото вашето мнение просто не е важно. Вие сте слабите, те са силните. Те ще ви доведат и изсипят на площада, за да спасят главата на своя вицепремиер или премиер, защото така им харесва и защото такъв е техният интерес. Вашият няма значение. „Него го определяме ние!“.
Или поне така ще бъде, докато всеки не осъзнае от коя страна на барикадата се намира. Докато не осъзнаем, че нашите интереси не са същите като техните интереси. Докато не осъзнаем, че те ще бранят своите със зъби и нокти, но това не е добре за нас. Ще внасят чуждестранни работници до последния, противно на нашите интереси, за да бранят своите. И без това тях им е по-лесно да експлоатират и бият, защото няма „вредни“ (отново по Домусчиев) синдикати, с които чужденците да работят. Ще настояват за ниски заплати, противно на нашите интереси, за да бранят своите. Ще искат във властта политиците, които бранят техните интереси, а не нашите и ще го правят с всички сили, преди избори и след тях.
Защото те познават добре своя интерес. Защото независимо как се нападат помежду си понякога, са наясно, че заедно са силни и заедно трябва да го бранят. Защото когато стане напечено, ще вдигнат телефона, ще звъннат на шофьора си и ще се срещнат в коридорите на ЦУМ или другаде, за да изгладят нещата.
Няма какво да се лъжем – картината не е много приятна. Тя е такава не само в България и не само сега. Какво да сторим? На първо място, трябва да познаваме интересите си. Нашите, не техните. Те не са застрашени от по-слабите от нас, не са застрашени от илюзорни небесни сили или непознати чужденци със скъсани дрехи. Застрашават ги добре познати лица, изтупани в скъпи костюми, които дори не се стараят да го крият.
Това са те и техните интереси. Видяхте ли ги? Запомнете ги добре.
About The Author
