Оформянето на палестинските бантустани, резервати или анклави се превърна в най-належащият геополитически проблем за последния четвърт век. Разбира се, възможно е да се каже, че семената за това развитие са посяти още с окупацията през 1967 г. Но парадоксално процесът се ускори, консолидира, узря и задълбочи паралелно с процеса на преговори между Израел и палестинците – започнал с разговорите в Мадрид и Вашингтон в края на 1991 г. и продължил в Осло през 1993 г..
Онези, които тогава се доверяваха на възвишените словесни декларации за мир и нов Близък Изток, ще продължават да вярват, че единствено шансът, непростимите човешки грешки, лошият късмет и техническите спънки са довели до формирането на палестинските резервати, погребани в съединеното израелско пространство между Средиземно море и река Йордан. Тази вяра обаче противоречи на всякаква логика на едно честно споразумение между израелци и палестинци, и отрича правото на самоопределение на последните. Други ще продължават да спорят, че всичко това се е случило само като реакция на атаките от страна на палестинските опоненти на Ясер Арафат и споразуменията в Осло.
Аз обаче винаги съм признавала уменията за планиране на израелската военна и дипломатическа върхушка. Има някаква калкулирана изтънченост, стояща зад способността да се говори меко и с думи, които светът иска да чуе (“мир”), и в същото време да се върши точно обратното (продължаване на окупацията чрез аутсорсване, като същевременно се отхвърля бремето на икономическата и законова отговорност за населението, намиращо се под окупация).
Още при подписването на Декларацията на принципите в Осло имаше предупредителни сигнали, които ме научиха да поставям под съмнение намеренията на Израел по отношение на преговорите.
Първо, макар да беше решено да се предприемат постепенни стъпки за изпълнение на временното споразумение, целта на преговорите не бе изрично уточнена. Никъде не бе заявено, че целта е създаване на Палестинска държава на териториите, окупирани през 1967 г. – противно на това, което бяха заключили палестинците, много израелци, желаещи мир, както и европейските страни. Каква логика има в това постепенно да се движиш към неясна цел, която само палестинците и поддръжниците на справедливостта в Европа разбират като право на самоопределение, докато силната страна, Израел, си запазва правото да налага своите интерпретации?
Второ, думата “окупация” не се появява в Декларацията на принципите. В своето писмо до Ицхак Рабин обаче, Ясер Арафат изрично обещава, че Организацията за освобождение на Палестина ще се отрече от терора. Избягването на всякакво споменаване на “окупацията” като реална ситуация и като източник на насилие, бе израз на дипломатическо-пропагандната инверсия, която Израел успя да наложи. Истинските властови отношения – между окупатор и окупиран – бяха представени като отношения между преследван (израелците) и гонител (палестинците). Бремето на доказателствата бе прехвърлено върху палестинците (борба срещу терора) а не върху Израел (край на окупацията).
Друг предупредителен сигнал бе това, че преговорите за трансфера на пълномощия към палестинската власт бяха делегирани на създадената през 1981 г. “Гражданска администрация” на Западния бряг. За по-малко от 15 години съществуване, Гражданската администрация се бе развила в инструмент за налагане на колонизаторската политика и военния контрол върху палестинците, под прикритието на цивилна институция. Обратно на декларациите за “смяна на плочата”, бюрократите, които водеха административните преговори, нямаха алтернатива освен да предпазват целта на организацията си и да увековечават господарското отношение към палестинците.
В подписаната на 13 септември 1993 г. Декларация на принципите се заявява, че “Двете страни разглеждат Западния бряг и Газа като единна териториална единица, чиято цялост ще бъде запазена по време на преходния период”. Това обаче не се случи. Вместо това Израел направи всичко по силите си да отдели населението в Газа от Западния бряг чрез ограничаване на придвижването.
Макар че броят на палестинците, влизащи и излизащи от Газа през 90-те, бе сравнително голям спрямо сегашното положение, придвижването вече бе значително ограничено след 15 януари 1991 г. Тогава Тел Авив въведе режима на всеобхватни забрани за свободно придвижване на палестинците и изискванията те да кандидатстват за индивидуални разрешения за влизане в Израел (и това се случи три години преди да има самоубийствени атентати вътре в Израел).
По този начин Тел Авив постави под контрол икономическите, институционални, социални и семейни отношения между населението на Газа и Западния бряг, и започна да ги ограничава както намери за добре. По този начин Израел бе способен да се бърка във функционирането и развитието на институциите на палестинската автономия.
В съответствие с изискването на Израел в преговорите бе предвидено, че Тел Авив ще продължи да контролира регистрите на палестинското население. Това означава, че само Израел има властта да решава дали да даде палестинско гражданство, на кого, кога и на какъв брой хора. Във временното споразумение има разпоредба, която овластява палестинската власт да променя някои неща в регистрите, като например промяна в адреса и гражданския статус. Те обаче трябва да информират израелската страна за всяка промяна. В края на 1996 г. на палестинците им стана ясно, че Израел отказва да признае промяна на адреса от Газа на Западния бряг (което засяга основно хилядите хора, родени в Газа, но живеещи на Западния бряг от години). В същото време израелските власти одобряват промяна на адреса в рамките на Газа или Западния бряг. Тази наглед дребна бюрократична мярка има огромно значение: тя доказва, че Израел продължава да гледа на Ивицата Газа като на отделна от Западния бряг. За Израел Газа е отделен анклав.
През 1997 г. Израел също така забрани на жителите на Ивицата Газа да влизат в Западния бряг през Йордания. След като е въведен режима на индивидуални разрешителни, палестинците, на които им е отказано разрешение да пътуват през Израел, откриват, че могат да стигнат до Западния бряг, като направят голям обход през Египет и Йордания. Това са основно студенти, приети в университети на Западния бряг, членове на разделени семейства, бизнесмени и служители на палестинската администрация. След 1997 г. от жителите на Газа се изисква да кандидатстват за разрешение да влязат в Западния бряг и през Йордания – като такива разрешения се издават изключително рядко. Това е още едно доказателство, че Израел се отнася към двете части на палестинската територия като към отделни единици, което е в противоречие с Декларацията на принципите.
Разпоредбите за водата във Временното споразумение са особено цинично отражение на израелското отношение към Газа като към отделен анклав. С изключение на няколко милиона кубически метра вода, идващи от Израел (като компенсация за висококачествената сладка вода, изпомпвана от територията на ивицата в полза на израелски селища), от Газа се изисква да се справя сама с водоносните слоеве в собствените си граници. Същата водоносна подземна система, която е снабдявала 80 хил. души, живеещи в Газа преди 1948 г., продължава да осигурява вода и в момента. Само че населението на ивицата се е увеличило с 200 хил. бежанци през 1949 г., нараснало е до около 900 000 към 1994 г., за да достигне два милиона души днес. От края на 80-те Газа страда от просмукване на морска вода в подземните извори заради прекомерното изпомпване. Вместо простото решение да се доставя вода от израелска територия – което би компенсирало донякъде огромните количества, изпомпвани от Израел от източници в Западния бряг, за да снабдява собствените си жители и незаконните селища, Тел Авив продължава да принуждава Газа да поддържа икономика на водна автаркия. Поради това Газа днес се намира в катастрофална ситуация, в която 97% от водата ѝ е негодна за пиене.
Много показателна бе и реакцията на израелската държава към “клането Голдщайн” през 1994 г. След случилото се агресивните заселници не само не са евакуирани от Хеброн, но и биват наградени. Правителството на Рабин наказва палестинците за клането, извършено от израелец-евреин, като им налага удължен полицейски час. След това са наложени и серия от ограничения върху придвижването на палестинците. Прилага се принципа на разделение между тях и заселниците, като се дава преимущество на удобството и благосъстоянието на малцината евреи за сметка на палестинското мнозинство.
Въпреки впечатлението за “реципрочност” и “симетричност” между палестинци и израелци, което Декларацията на принципите се опитваше да създаде, по време на целия преговорен процес статусът на палестинските затворници не бе направен равностоен с този на израелските войници. Това се случваше въпреки факта, че техните командири, които по това време се срещаха и преговоряха с другата стана, ги бяха пращали да се бият и убиват по един и същи начин. Палестинските затворници бяха описвани като престъпници, а израелците – като герои. Освобождаването на затворниците дори не се споменаваше в декларацията. Частичните освобождавания винаги бяха придружени с унижения и отлагания, и не включваха палестинци, убили израелци преди подписването на споразуменията в Осло.
През 90-те години Израел продължи да разрушава палестински сгради на Западния бряг заради липса на разрешителни, макар че на всички бе ясно, че още от 70-те години държавата много трудно издава документи за строеж на палестинци. През юли 1994 г. лявото правителство издаде заповеди за изгонване на бедуините от племето Джахалин, за да бъде разширено селището Маале Адумим. През май 1995 г. Върховният съд отхвърли петициите срещу опразването на бедуинското селище. По време на преговорите подобни заповеди за разселване бяха издадени и за други малки общности от овчари и фермери – хора, които прекарват значителна част от времето извън родните си селища, за да си изкарват хляба.
Временното споразумение налага и крещящо неравностойно разпределение на водните ресурси в Западния бряг. То определя квота за обема вода, който палестинците могат да консумират, но няма подобна квота за заселниците. Водните сонди в долината на Йордан доставят на 6000 заселници вода, еквивалентна на една четвърт от обема, полагащ се на между 1.5 и 2 млн. палестинци. За палестинците бързо става ясно, че е по-добре да искат разрешения за водопроводни тръби с по-малък диаметър от първоначално планирания – защото в противен случай израелците няма да одобрят предложения проект.
Споразумението от Осло включва разпоредба, според която двете страни не трябва да въвеждат промени, които могат да се отразят на договорките за постоянния статут. В края на 1995 г. обаче израелското вътрешно министерство започва да отнема статута на хиляди палестинци от Йерусалим на основание, че градът вече няма централна роля в ежедневието им.
Това даде началото на т.нар. мълчалив трансфер – експулсиране на хора от града, отнемане на правния им статут и документите им за самоличност, и разработването на режим за наблюдение и шпиониране на хиляди палестинци от страна на МВР и Националния осигурителен институт. Ограниченията за строеж в Йерусалим също останаха в сила, а разрешителните за пътуване отрязаха достъпа на палестинците с техния икономически, религиозен, обществен и културен център.
Друг ясен сигнал за намеренията на израелската държава е разделянето на Западния бряг на зони на контрол: А, В и С, и приетият принцип на постепенно предислоциране на израелските войски (което погрешно бе наречено изтегляне). Предполагаше се, че първо те ще се изтеглят от градовете, после от селата, а накрая и от по-слабо заселените области, които трябва да съставляват бъдещото палестинско образувание. Дори да игнорираме факта, че Израел определи темпа на предислоциране, както и кога и къде ще завърши процесът, споразумението не определя площта на зоната, която Израел в крайна сметка ще напусне. Всяка страна интерпретира това в съответствие със собствените си желания и тази неяснота отново работи в полза на по-силната страна – Израел.
Двадесет и пет години по-късно, Зона С, която е под пълен израелски контрол, покрива над 60% от територията на Западния бряг. От гледна точка на сигурността има логика в постепенното предислоциране на армията. Но това, че Израел запази гражданския и административен контрол над Зона С, му даде време да заграби още земя. Израел задържа по-голямата част от Западния бряг за себе си, ограничава палестинските строежи и проекти за развитие до пълния минимум, и резервира земя за безкрайното разширяване на селищата.
Бяха изградени специални пътища, по които заселниците да могат да пътуват без да преминават през палестински градове. Те разкъсаха Западния бряг, без вземат предвид връзките между палестинските градски центрове и околните селища, както и прекъсването на исторически маршрути. Пътищата за заселници са инструмент за увековечаване на споразумение, което се предвиждаше да бъде временно. Инфраструктурата и строежите бяха нагласени според нуждите на заселниците в настоящето, които са и интереси на заселническия проект в бъдеще. Така например “тунелната магистрала” проправи пътя към това селищата Гуш Ецион на практика да се превърнат в престижно предградие на Йерусалим.
Гаранциите, дадени на заселниците във Временното споразумение, премахват нуждата от споразумение за постоянен статут, което би наложило тяхната евакуация. Така повече израелци бяха привлечени да живеят в селищата и да настояват да останат там.
Израел не счита за нужно да предприема каквито и да е мерки “за изграждане на доверие” по въпросите на земята. Израелската страна можеше да компенсира палестинците за конфискуваната земя, върху която са изградени пътищата за заселници, например чрез връщане на стотиците хиляди декари, обявени за “държавни земи” през 1980 г. (процес, който противоречеше на международното право). Това не се случи, защото от самото начало Израел не се отказа от мантрата “възможно най-много територия, с възможно най-малко араби”.
Контролът над Зона С, забраните за строеж и придвижване за палестинците, изграждането на селища и мрежа от обходни пътища – всичко това взето заедно доведе до създаването на многобройни, несвързани палестински анклави, които биват поглъщани от израелското разширяване. Този процес възпроизведе на Западния бряг същата реалност, която характеризира анклава Газа. В хода на преговорите в Осло бе вложена много умисъл – но не за постигане на мир, а за създаване на палестински анклави.
