В категории:Анализи / Свят

Застрашен ли е “шведският модел” на социалдемокрация?

Възходът на десните популисти в скандинавската страна е смайващ – но социалдемократите губят позиции от десетилетия, а фундаментите на наложеният от тях социален договор са подложени на атаки както от дясно, така и от ляво

Лидерът на „Шведски демократи“ Джими Акесон в изборната нощ. Снимка: Ройтерс

Ларс Трагард, The Nation

Чуждестранните коментатори, отразяващи скорошните избори в Швеция, обикновено се фокусират върху възхода на антиемигрантската партия „Шведски демократи“. Това е история, която най-често се свързва с по-широките тенденции, засягащи глобализацията и имиграцията, и която очертава картина на противопоставане между либерално настроени глобалисти и националисти-ксенофоби.

Но възходът на дясна популистка партия в Швеция е особено смайващ. Тази страна отдавна се самовъзприема и бива представяна от другите като “морална суперсила”, посветена на своята социална държава и на глобалната солидарност и човешките права в чужбина.

По време на бежанската криза през есента на 2015 г. Швеция – поне първоначално, изпъкваше като най-отворената и гостоприемната страна в Европейския съюз, а социалдемократическият премиер Стефан Льовен обяви –  “моята Европа не издига стени”.

Скоро след това обаче Льовен и съюзниците му от Зелената партия трябваше да отстъпят. По време на драматична пресконференция на 24 ноември правителството бе принудено да заяви, че обръща курса на фона на хаотичните условия и увеличаващата се обществена съпротива, изразена не на последно място в нарастващата подкрепа за „Шведски демократи“. Към януари 2016 г. границите на страната бяха практически затворени.

Политическите щети обаче вече бяха нанесени. Реално социалдемократите губят позиции още от 1968 г., когато получиха над 50% от гласовете. А пък подкрепата за „Шведски демократи“, които влязоха в парламента през 2010 г.,нарасна значително още с изборите през 2014 г. На изборите тази година обаче „Шведски демократи“ спечелиха 17.5% – най-високият им резултат досега, макар и по-малко от прогнозираното, а социалдемократите получиха едва около 28% от гласовете – най-слабото им представяне от един век. Това накара много наблюдатели да обявят края на прословутия шведски модел, или най-малкото началото на “нормализацията” на Швеция, която се превръща в страна като всяка друга.

Как да разбираме този развой на събитията? Икономиката е много силна, а безработицата е ниска. И макар ксенофобията и дори расизма да съществуват в Швеция, както навсякъде другаде, не са налице много доказателства, че тези настроения са особено силни в страната. Данните както от национални, така и от сравнителни проучвания като Pew, подсказват, че националната идентичност в Швеция до необичайно висока степен е обвързана с понятия като гражданство и върховенство на закона, отколкото с етническото начало и върховенството на кръвта.

Полезна отправна точка ще е да се запитаме на първо място кое е направило социалдемократите толкова успешни и им е позволило да доминират шведската политика от 30-те години насам. Може да се каже, че това е най-успешната социалдемократическа партия в света.

Централно място в този успех е била способността на шведските социалдемократи да доминират това, което наричаме политики на националната общност. Исторически погледнато това не е било лесно за постигане. През 20-те и 30-те години в цяла Европа тече борба кой да съчинява националния наратив и по този начин да се възползва от силния потенциал на национализма. Като цяло десните партии печелят, предлагайки визия за национално единство, оформена според езика на ксенофобията и солидарността върху етнически признак.

Политическото ляво от друга страна има разяждани от тревоги отношения с идеята за нация, национална солидарност и национализъм, които датират още от времената на Маркс, старите идеали на интернационала и представата, че работниците нямат родина. В повечето страни партиите в ляво са обременени от привързаността си към интернационализма, който е свързан с марксисткото убеждение, че както нациите, така и държавите са отредени за бунището на историята. Предпочитаният модел на политически реторика е наблягал на глобалната класова борба и нуждата хората да се хванат за ръце през националните граници и да застанат заедно под червеното знаме. Това ги прави уязвими за атаки от десните партии, които ги обвиняват, че са непатриотични и им липсва чувство за национална солидарност.

Надеждите, че социалистическия интернационализъм ще надделее над предполагаемо назадничавата обвързаност към нацията и държавата до голяма степен са погребани от духа на 1914 г. В окопите на Първата световна война германските и френските работници изоставиха червения флаг за сметка на националните си знамена. Неспокойното отношение към нацията остава сред много леви и социалдемократически партии. В това отношение обаче социалдемократите в Швеция и други скандинавски държави са били особено успешни в противопоставянето на общата тенденция, благоприятстваща победа на десния национализъм. Смесвайки националистически и социалистически идеали, през 20-те и 30-те години те полагат основите за социалдемократическата социална държава.

Те постепенно изоставят разделящият език на класата и класовата борба в полза на говорене за “народа”, което служи за създаване на политически мостове, както към селското население, така и към градската средна класа. Към 1933 г. – годината, в която Хитлер идва на власт в Германия под знамето на Volksgemeinschaft  („националната общност”), шведските социалдемократи вече са формирали първото от многобройните си правителства в името на folkhemmet (“народният дом”).

И двата лозунга прославят националната общност, солидарност и благосъстояние, но докато в германския случай идеалът е етноса, търсенето на етническа чистота под авторитарно управление, то при шведите ударението е върху демоса, съдържащ идеите за социално равенство, индивидуална свобода и демокрация.

Установява се един национален наратив, представящ шведите като изначално демократични и обичащи свободата, като носещи демокрацията в кръвта си. Тази атмосфера, при която да си шведски националист означава по необходимост да прегръщаш и демократичните ценности, прави възможно през 30-те години шведските социалдеморкати успешно да овладеят силата на националните чувства, да се превърнат в демократични националисти и да отблъснат напора на местните десни националисти, развиващи се по нацистки калъп.

Изоставяйки реториката на класовата борба, те също така се поставят в позиция да изграждат връзки с шведския индустриален елит, намерили исторически израз в т.нар. споразумения Saltsjöbaden от 1938 г. Те раждат един корпоративен ред, осигуряващ мирни и конструктивни отношения между работническите синдикати и големия бизнес, които са от ключово значение за изграждането на социалната държава.

Със своя национален завой социалдемократите успяват да слеят разбиранията за индивидуална свобода, социално равенство и национална общност, завръщайки се към лозунга на Френската революция („Свобода, равенство, братство“). В същото време обаче те гледат и напред, като прегръщат модерни разбирания, слагащи ударението върху индивидуалната автономия и равенството между половете.

По този начин “шведският модел” започна да се възприема като екстремна форма на държавно планиране и контрол, макар той да включва отхвърляне на традиционни социалистически цели като национализация на банки и индустрии. Вместо това той отвори ново пространство за радикална обществена трансформация, особено в сферата на семейната и социална политика. Тя е организирана около един обществен договор между силна и добра държава от една страна, и еманципирания и автономен индивид от друга. Това е нещо, което наричам “държавнически индивидуализъм”.

Фокусът бе върху създаването на социална мобилност и равни възможности и в замяната на нуждата от филантропия и благотворителност с данъци и социални права. В сърцето на модела бе еманципационна логика, свързваща гражданството, работата и данъците със социалните права.

Тази морална и политическа логика намери институционален израз в модерната шведска социална държава, основаваща се на една политическа визия, чийто фундаменти са общественото доверие, увереността в общите институции и една радикална форма на индивидуализъм за всички. Тя позволява поставянето на силен акцент върху равенството на половете, правата на децата и автономията на възрастните. Този социален договор прие социалния универсализъм в една национална държава, чиято основна единица е отделният гражданин.

Този обществен ред все още се радва на силна подкрепа сред населението, като почти никоя политическа партия не му се противопоставя. Въпреки това, след падането на Берлинската стена, неговите основи – националната държава, индивидуализма и универсалното гражданство – биват подкопавани.

От една страна националната държава и национализмът бяха пометени от една “перфектна буря” и станаха обект на нечестивия съюз между „модерното“ ляво и дясно. Държавата е основна мишена на неолибералната десница, проповядваща по-ниски данъци и по-малко регулации в името на глобалното пазарно общество. Нацията пък стана обект на омраза за фокусиращата се върху човешките права и премахването на границите левица, за която идеята за нация е свързва с ксенофобията и расизма. В нов идеал се превърна глобалното и мултикултурно гражданско общество.

От друга страна универсалистката и индивидуалистка идея за гражданството през последните десетилетия е атакувана от тези в ляво, които имат предпочитания към политиките на идентичността. Тази нова левица, която не се задоволява с антидискриминационните закони и равните права за всички граждани, изглежда залага на това, че може да печели избори на основа на подкрепата на жени и на сексуални, етнически и религиозни общества. Старите герои на работническото движение, много от които бели, хетеросексуални мъже, бяха понижени за сметка на една нова коалиция на дъгата, в шведски стил.

Повлияна от тенденциите в САЩ, тази левица има склонност да говори с езика на “хетеронормативността”, “патриархалните структури” и “нормите на белотата”. За някои от тях дори изглежда, че “човешките права” са се превърнали не само в кодово название за пост-националните визии за отворени граници и разнообразие, но и в концепция, при която разбирането за равна стойност на всички хора има тенденция да изключва носещият историческа вина бял, хетеросексуален мъж.

Тези политически течения създават проблеми за социалдемократите, за които националната държава исторически е била основният инструмент за балансиране между пазара и политиките на гражданството и социалните инвестиции. Днес социалдемократите се мъчат да намерят убедителен баланс, при който да запазят традиционните си ангажименти към националната държава и универсалното гражданство, като същевременно са привлекателни и за по-новата реторика, възхваляваща пост-националните визии, мултикултурализма и човешките права.

Едноизмерното и негативно отношение на сегашната левица към национализма и националната държава създаде вакуум, в който се намърдаха „Шведски демократи“, които от своя възхваляват както шведската нация, така и мъжката, бяла работническа класа. Така успешно успяват да привлекат мнозина бивши членове на социалдемократическия съюз.

Големият следизборен въпрос е до каква степен социалдемократите ще успят да намерят начин да възстановят един по-широк съюз от граждани, без да отчуждят малцинствата, и да потвърдят подкрепата си за националната държава, без да изоставят ангажиментите си към международната солидарност.

„Шведски демократи“ от своя страна са изправени пред точно обратната дилема. След като и социалдемократите, и основната дясноцентристка сила – Умерената партия, вече са съгласни, че имиграцията трябва да бъде ограничена и регулирана, то този проблем може да стане по-маловажен в бъдеще. Поради това десните популисти ще бъзат изправени пред въпроса как да продължат да растат, като се имат предвид явните ограничения на етническия национализъм в Швеция. Твърде проблематични стават и възприетите от тях консервативни социални ценности, враждебни към радикалния индивидуализъм, равенството на половете и антидискриминацията, които имат твърда и широка подкрепа сред електората, дори сред хората, които са критични към политиките на отворени граници.

Ларс Трагард е историк, завършил Колежа Бернард и Колумбийския университет, преди през 2010 г. да се върне в Швеция, където е университетски преподавател. Извън научната си дейност той често коментира шведската и американската политика в местни и международни медии. Между 2011 и 2013 г. е независим член на Комисията за бъдещето на Швеция, оглавявана от тогавашния премиер Фредрик Рейнфелдт

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар