В категории:Анализи / Икономика

Може ли движението на Варуфакис да произведе нов курс за Източна Европа?

Регионът трябва да преодолее сегашната несигурност на труда, да контролира зависимостта си от западния капитал и да вложи повече публични инвестиции в изследователска и развойна дейност

Кой ще даде глас на Източна Европа? (снимка: Pixabay, CC0)

В тази статия бих искал да посоча какво е движението DiEM 25, какво го направи привлекателно за мен, какъв е неговият политически и икономически дневен ред и как виждам всичко това да се отнася до социалните и икономически нужди на Източна Европа – особено тези на Румъния. Още в началото заявявам, че позициите ми от тази статия са лично мои и не отразяват официалните позиции на DiEM 25.

DiEM 25 е пан-европейско, транснационално движение на демократи, основано от Янис Варуфакис и Сречко Хорват. Освен тях членове на координационното тяло са една еклектична смесица от хора на изкуството, университетски преподаватели, активисти за човешки права, журналисти, радикални левичари, зелени и либерали.

DiEM 25 ме привлече със своята сила и способност да трансформира социалното недоволство, натрупано по толкова много поводи (като протестите срещу Г-20, движението на възмутените в Испания и движението „Окупирай Уолстрийт“) в политически план за действие със смислени икономически предложения отвъд простото антикапиталистическо недоволство. Като румънски имигрант, живеещ в Германия, трябва да призная, че съм преминавал през много пренастройвания на ума, за да започна да разбирам социалния конфликт в сърцето на Западна Европа. Преди да се установя в Германия впечатлението ми от западноевропейските общества бе, че те са „либерални демокрации“. Така че изпитах своеобразен когнитивен дисонанс, когато хората в Брюксел, Париж или Берлин говореха за „липса на демокрация в Европа“. Те критикуваха факта, че на последните избори във всяко високоиндустрирализирано западноевропейско общество около 20% от гласовете са отишли за „евроскептчини“ партии или дори по-лошо – крайнодесни, фашистки формации.

DiEM 25 идва от страна, която бе брутално смазана от икономиите. Обществената критика на това движение ми даде отговори, които изглеждаха много привлекателни. Това ме спечели за DiEM 25. Беше ми писнало от ортодоксални либерални проповеди за „фискална дисциплина“, икономическа спестовност, незначителни или дори безсмислени микроикономически алегории, използвани за анализ на макроикономиката или не по-малко нелепи морализаторски басни. В този смисъл според мен книгата на Марк Блит Остеритетът: историята на една опасна идея“ е задължително четиво за онези, които търсят смислени аргументи за подобно на моето усилие да разберат съвременна Европа.

За какво става въпрос в обявената програма на DiEM 25, наречена „Европейски нов курс“ (заглавие,вдъхновено от Новия курс на президента Рузвелт в САЩ– бел.прев.)? Преди да продължа, бих искал да посоча, че за мен икономическата грамотност е изключително важна за разбирането и утвърждаването на демокрацията. Фактът, че DiEM 25 гради своя дневен ред около икономическо предложение, прави това движение много привлекателно.

„Европейският нов курс“ се състои от осем стълба. Както нашият колега и член Адам Нюбай заявява тук, това е внимателно обмислено и подробно предложение за действие. То трябва да се пребори със съществуващата криза в Европа във всички нейни четири измерения: дълг, банки, инвестиции и социална криза. Програмата има корени в академична публикация на Варуфакис, Стюърт Холанд и Джеймс К. Гълбрайт, наречена „Умерено предложение за разрешение на кризата в еврозоната“. Важно е подчертая, че често бяха отправяни обвинения от радикално леви позиции по DiEM 25, Варуфакис и програмата му. Документът едва ли съдържа някаква типично лява гледна точка. Той не предвижда повишения на данъците, нито печатане на нови пари в евро. Няма национализация на активите. Вместо това той е свързан с упражняване на повече контрол над финансите и насочването им с помощта на съществуващите европейски институции към иновативни стартъпи и дребен и среден бизнес, пренасящ „зелените“ технологии от лабораторията към пазара.

Банковата и дълговата криза, които разтърсиха ЕС, са тясно свързани с еврозоната. Поредица от твърдения може да обобщи политиката на DiEM 25 в това отношение: опитомяване на финансите, задължаване на банките да правят ясна разлика между инвестиции и капитал, реполитизиране на създаването на пари, по-отговорно отпускане на кредити и наказания за излишъците, а не само за дефицитите. Разширената версия на „Новия курс“ дава рамката на тези мерки. Онези от тях, които са насочени към подкрепа на банките, са свързани със създаването на Европейски банков клирингов съюз – идея, която може да бъде проследена назад до предложение на Джон Мейнард Кейнс. Предложението е описано в секция 2.2.3. и пояснено допълнително в Приложение 3. То посочва четири начина да се намалят дисбалансите на банковите плащания: според търговския оборот на всяка страна да има граници за способността да се акумулират позитивни и негативни баланси, да има симетричен лихвен процент и за кредитора, и за длъжника; да се ограничи кредитирането до търговските транзакции между държавите; и да има възможност да се настрои лихвения процент в случаи, че дисбалансите излязат от контрол. Друга важен точка в програмата, допълваща по-горните точки, е да се разкачи банковата система от кризата на държавния дълг. Повече за това може да се прочете в Приложение 6, политика 1 – Банкова програма случай по случай.

По отношение на дълговата криза, предложението на DiEM 25 е своеобразна колективизация на дълга, извършена от Европейската централна банка. Това е идея в подобна на приложената от Александър Хамилтън в началото на ХIX век веднага след края на Американската революция. Европейската централна банка ще поеме суверенните дългове, като ги заплати по матуритета им на държавите, докато те не бъдат свалени до 60% от БВП (както изисква Договорът от Маастрихт). Това означава, че ако една страна например има дълг 90% от БВП, на нея ще ѝ се изплатят 2/3 от стойността на облигациите. Можете да научите повече за това в Политика 2 – Ограничена програма за конверсия на дълговете. Как ЕЦБ ще изкупи обратно тези облигации? Тук свързваме мерките, които се отнасят до инвестиционната криза. ЕЦБ ще продаде еврооблигации, издадени от Европейската инвестиционна банка. За да разберем тази материя по-добре, ще трябва да прочетем секция 2.3.1 (Свързване на публичното инвестционно банкиране с количествените улеснения на централната банка). Необходимият източник на ликвидност, ползван за да се сложи край на дълговия капан, да се възстанови доверието в еврото и да се контролират големите стопански асиметрии на континента ще бъде инвестиционна програма от големи мащаби – около 5% от БВП на еврозоната. Това е нещо, към което се стремят и плановете на Юнкер, но с по-големи мащаби и по-конкретно насочено.

Тези предложения достигат до корените на съвременния меркантилистки светоглед, доминиращ навсякъде в ЕС – че народите трябва да се състезават помежду си, за да постигнат икономически растеж. Това не може да работи в рамките на валутен съюз, както Хайнер Фласбек обяснява така ясно. Страните не могат да се състезават както компаниите, защото иначе не само социалният им договор, но и бизнессекторът в тези страни ще се разпадне и ще ги принуди да въведат ограничения на трудовия пазар и да ограничат мобилността. Както Янис Варуфакис посочва в тази публикация на своя блог, еврозоната трябва да бъде съюз на страни, които са съгласни на общи инфлационни таргети и които приспособяват заплатите към продуктивността. Това е игра с нулева сума за четирите икономически показателя: домакинства, публични и бизнес разходи и търговия, като интегрираните страни имат общи политически инструменти да управляват процесите. Тези различни показатели трябва да са в хармония, за да не възникват крайни разминавания между тях.

Това са накратко някои от главните средства за балансиране на голямата разлика между нивата на спестявания, акумулирани основно от пенсионни фондове в Западна Европа, и публичните инвестиции (които падат постоянно в Европа от 2007 г. насам), така че да се спре навлизането в икономии, поддържането на постоянно ниво на безработица (на ниво ЕС средно тя е 10%) и стагнацията през последните 10 години.

Говори се много за еврото и за опасностите пред него, но какво се казва за европейската периферия, която не е в еврозоната? Трябва да призная, че като член на DiEM 25 постоянно изпитвам неудовлетворение от начина, по който отново и отново се замита под килима нашия „източен въпрос“. Наистина, заедно с моя приятел и съмишленик в DiEM 25 Флорин Е. Платон, ние се опитваме временно да сглобим една общност от членове в Унгария, България и Сърбия. Дори се опитахме да напишем заедно призив, която да публикуваме на главния сайт. Стремим се и да поддържаме жива група за дискусии във Facebook, но постоянно усещаме липсата на интерес от „центъра“. Разбираемо е, че цялата енергия вътре в движението сега трябва да се насочи към следващите европейски избори (през май 2019 г.), към кризата в еврозоната и към получаването на публично одобрение в Западна Европа, но начинът, по който координационното тяло на DiEM 25 гледа встрани от нашите въпроси, ми се струва несправедлив.

Какво предлагаме? За съжаление в момента не съм в състояние да посоча конкретни предложения, дори не и в общия начин, по който са представени в Новия курс, но ще направя някои връзки и ще ги поставя в специфичния контекст на Източна Европа. Преди да направя това, си струва да се позова на разговор с участието на моя колежка от DiEM 25 Хърватия (от Риека), който се появи в имейл кореспонденция между нея и Янис Варуфакис за възможните сценарии за присъединяването на страната ѝ към еврозоната. Въпросите или грижите, изказани от нея, са показателни за главните притеснения в страна, която принадлежи на ЕС, но не и на еврозоната.

Дали достъпът до капитал ще бъде по-лесен и по-евтин, което ще доведе до покачване на държавния кредитен рейтинг и ще направи Хърватия по-стабилна и по-привлекателна за инвестиции? Дали впоследствие вътрешните частни заеми „ще се възползват“ от ниските лихви в евро, за да не бъдат толкова изложени на рискове от промяна в курса на валутите? Дали търговията с еврозоната ще нарасне, което да доведе до по-добра „икономическа интеграция“ на страната с останалите от Централна и Западна Европа? Дали Хърватия ще бъде защитена в случаи на финансови кризи, тъй като валутата ѝ е поддържана от ЕЦБ? … И накрая, дали Хърватия ще бъде по-интегрирана, политически, но и културно в „европейското ядро“?

Това може би е достатъчно, за да разберем нивото на зависимост на източните икономики от западния капитал. То се отразява в голямата зависимост от чуждестранните преки инвестиции и търговията със Западна Европа (почти всички източни държави търгуват с еврозоната около 70-80% от общия си търговски обмен). Наистина, Източна Европа е в постоянна нужда от западни стоки и капитал, откакто през 90-те години се срина нейната индустриална и банкова система. Но това не трябва да се гледа само в контекста на нейната неблагодарност за подкрепата, идваща от Брюксел, Париж и Берлин и за европейските публични фондове. Както посочва Тома Пикети, западните инвеститори са се превърнали до голяма степен в собственици на източни активи и печалбата, която изтеглят от тях, надвишава нивото на публични фондове, които отиват в тези държави. Това се вижда и в нетната международна инвестиционна позиция, която показва нивото, до което дадена страна притежава или дължи активи на други страни.

По отношение на Европа човек лесно може да види, че цяла ѝ източна част на практика е длъжник на няколко държави от Запада – най-вече на Германия, но също и на Холандия и Австрия. Както посочва Корнел Бан, има много видове икономики в Източна Европа. Една група е тази на балтийските държави – малки страни, които са много зависими от външни капитали и са изпитали някои от най-големите неолиберални орязвания във времето след кризата от 2008 г. Има малки експортно ориентирани икономики – като Чехия, Словакия и Унгария и по-големи икономики – като Полша и Румъния, където вътрешното търсене и потребление играе важна роля за икономическия растеж.

Някои митове трябва да бъдат разобличени. Източните икономики са много зависими от еврозоната. Фактът, че не са държани при същия финансов контрол като страните с единната валута, не означава, че те са пощадени от икономическия остеритет и от сериозна социална криза. В балтийските страни, в Румъния и Унгария, заплатите все още не са достигнали нивото на производителността. Подобно на европейския Юг, Изтокът има някои асиметрии в търговията и в текущата сметка със Западна и Северна Европа. На Изток банките не са били толкова безобидни, колкото обикновено ги считат. Наистина, банките помогнаха да се осигури нужния капитал, за да се захранят икономиките след срива от 90-те години. Те стимулираха вътрешното потребление, което е постоянен източник на неудовлетворение в Румъния, още от последното комунистическо десетилетие насам. Освен това банките не попаднаха в ръцете на местни олигарси, което ги прави по-достойни за доверие. Но от друга страна, те свързаха местните икономики с главния финансов пазар на Европа и ги превърнаха в периферии, по-чувствителни на кризи.

Ще приключа с няколко важни точки, които според мене би трябвало да бъдат част от дневния ред на всяка от източноевропейските държави. Първо – трудът трябва да получи своя дял в тази част на Европа. Засилването на синдикатите и на колективните трудови преговори чрез предоговаряне на социалния договор между капитала и труда е жизненоважно. Както виждаме по-горе заплатите не наваксват ръста на производителността в големи части от Източна Европа. Това наваксване може да се постигне чрез различни схеми за данъчно облагане. Плоският данък, който е разпространен навсякъде в Изтока и данъчните облекчения, които фаворизират ключови индустрии – като експортно-ориентираното IT знание, както е в Румъния, или туризма в България, задълбочават сегашното състояние на периферия. Особено в регион, където има големи нива на социално неравенство. Възстановяването на доверието в публичните институции е необходимо. Публичното отглеждане на „зелена“ иновация е ключов аспект от Новия договор на DiEM 25. В този смисъл книгата на Мариана Мацукато „Предприемаческата държава“ дава конкретни примери как държавата не само е стояла зад иновациите в жизненоважни технологии – като интернет и интегралните мрежи, но и как това е било необходимо, защото „малкият бизнес“ не може да постигне същите резултати. Важно е в този контекст да спомена, че източните и югоизточните европейски страни имат най-малкия дял от БВП, харчен за изследователска и развойна дейност.

Това е начин да се помогне на периферните икономики да развият сами продукти и услуги с добавена стойност, да разнообразят своя износ, вместо да изостават икономически. Важно е да напуснем светогледа, че Западна Европа е източник единствено на добро, която ни спасява от Русия или от който и да е друг, и да започнем да градим честен и достоен за доверие социален договор.

Като убедени европейци, ние членовете на DiEM 25, считаме, че утрешна Европа трябва да се построи на общи и хуманистични принципи, а не на род, език, етнически произход или някакъв „общ враг“. Присъединете се към нас в превръщането на тази утрешна Европа в реалност, както Янис Варуфакис пише в своя по-ранна статия.

Carpe DiEM!

Богдан Градинару

Румънски имигрант, живеещ в Мюнхен, Германия. Член на DiEM 25 Германия и на DiEM 25 Румъния. Понякога пише за официалния сайт на DiEM 25 със специален интерес към Източна Европа и балканските страни. Член на дискусионната група на DiEM 25 за технологична демократизация. Интересува се от феномените на дигиталния колониализъм и икономическата зависимост.

Оставете коментар