През миналата седмица много администратори на български фейсбук страници бяха неприятно изненадани, когато публикациите им започнаха да изчезват без обяснение, а линковете към много сайтове (включително Барикада) биваха скривани като спам дори на личните профили. Макар проблемът да се оказа международен (въпреки че изглежда не засягаше страниците на големи медии), така и не се появи официално обяснение. След около ден ситуацията се нормализира и засегнатите потребители си отдъхнаха – до следващата неприятна високотехнологична изненада.
Разбира се, напълно е възможно гореописаните фейсбук неволи да са резултат от (поредния) обикновен, аполитичен технически бъг. При всички положения обаче това послужи като притеснително напомняне до каква степен медиите са зависими от прищевките на една частна компания, за да стигат до публиката – особено малките медии в страни като нашата, където дори не са развити други социални мрежи като Twitter, които да служат като алтернативна платформа.
Предвид тенденциите при социалните мрежи, не би било твърде отвлечено да предположим, че този „бъг” може да е свързан с пробване на новите алгоритми, които Фейсбук разработва, за да отговори на натиска от страна на правителства, политици и корпоративни медии да се справи с „троловете”, „фалшивите новини”, „пропагандата” и прочее бичове на информационната ера.
Макар на теория интернет да предоставя почти пълна свобода, контролът на комуникациите и разпространението на информация във все по-голяма степен се превръща в монопол на шепа мегакорпорации. А корпоративната цензура не е по-благосклонна към свободата на словото от тоталитарната държавна цензура – в някои отношения е дори по ефективна, и дори носи дивиденти за инвеститорите. Както отбелязва журналистката Кейтлийн Джоунстоун, в система на корпоративно управление, корпоративната цензура реално е държавна цензура. И както всяка друга цензура се пробутва на обществото под благовиден претекст.
Благодарение на Едуард Сноудън и WikiLeaks публиката вече знае – или би трябвало да знае – много за топлата връзка между шпионските агенции и технологичните мастодонти като Google, Facebook и Apple, както и за почти фантастичните възможности за следене и контрол, осигурявани от новите технологии. Доста препатили потребители също така са разбрали, че много от мерките, с които социалните мрежи борят „фалшивите новини”, напомнят на слон в стъкларски магазин (само един от примерите е това как Twitter третира всеки пишещ на кирилица като потенциален „руски бот”). В борбата с „троловете” пък Facebook си партнира с Digital Forensic Research Lab – проект на Атлантическия съвет, който на свой ред е финансиран от НАТО и куп други държавни и корпоративни играчи, които сами съвсем не се свенят да използват най-вулгарна пропаганда, за да крепят статуквото в своя полза.
И съвсем не е нужно да задълбаваме в теоретизации и конспиративно мислене, за да видим явната политическа употреба на „борбата с троловете и фалшивите новини”. Това е достатъчно ясно заявено от самите компании в съобщенията, с които се хвалят с поредните успехи. Отново през миналата седмица Facebook, Twitter и Alphabet (компанията-майка на Google) с гордост обявиха, че са премахнали стотици акаунти, „свързани с иранска пропагандна операция”. Разбира се към тях вървеше и поредната доза от вездесъщите „руски тролове”.
Както често се случва, сред изобличените „фалшиви профили” се оказаха и съвсем реални личности, активисти и журналисти, които имат неблагоразумието да изразяват гласно мнения и позиции, които борците срещу фалшиви новини считат за недостоверни. Според официалното съобщение, чистката е засегнала „мрежа от сайтове за фалшиви новини и профили във Facebook, Instagram, Google+ и Youtube, разпространявала информация по начин, отразяващ интересите на Иран”, като пропагандата дори е включвала „защита на благоприятни за Иран политики като например иранското ядрено споразумение”. Представяте ли си подобна нечувана наглост – някой да разпространява информация по начин, отразяващ интересите му, и да защитава благоприятни за него политики, включително едно от най-важните международни споразумения от близкото минало?
„Това наистина показва, че не само Русия провежда подобна активност”, заявява пред Reuters Лий Форсър, анализатор във фирмата за киберсигурност FireEye, която е „изобличила” злонамерената иранска активност. Каква изненада само – и двете държави, играещи ролята на плашило и враг в текущата официална пропагандна линия на Запад, се оказват замесени в тролската дейност! Нещо ми подсказва, че в следващата доза изобличени „фалшиви” профили може да изскочи някой друг севернокореец или венецуелец.
Каквото е позволено на Юпитер, не е позволено на вола
Подобно представяне на „разкритията” за манипулациите в социалните мрежи разчита – вероятно с право – на късата памет на публиката. Както и на това, че отразяващите журналисти вероятно няма да направят кратка справка по темата в архивите на медиите си – било то от липса на време, от мързел или пък поради редакционен конформизъм.
Защото дори и най-кратката справка ще трябва да включи например разкритията от 2011 г., когато стана ясно, че армията на САЩ се е заела сериозно с разработката на софтуер, „който да позволява тайната манипулация на социални мрежи чрез използването на фалшиви онлайн самоличности, които да влияят върху дискусиите в интернет и да разпространяват проамериканска пропаганда”. За целта централното командване на армията е сключило договор с корпорация от Силициевата долина, за да разработи „услуга за управление на онлайн персони”, която да позволява на един щатски войник да контролира 10 отделни самоличности в различни части на света.
Разкриването на тези планове накара един от колумнистите на Guardian да заключи, че „Вашингтон демонстрира морал на некадърен спамер”. Лондон не показа по-голяма изтънченост и няколко години по-късно официално създаде спецподразделение от „фейсбук бойци”, които да впрегнат уменията си в „психологически операции и използване на социалните медии, за да водят неконвенционални бойни действия в информационната ера”. И двете армии обаче могат само да се учат от израелската, която отдавна е военизирала социалните мрежи, за да затяга контрола над окупираните територии. Израелските власти също така плащат на студенти, „за да разпространяват произраелска информация в социалните мрежи, без да трябва да се идентифицират като работещи за правителството”.
САЩ също така съвсем нямат намерение да се отказват от използването на подобни тактики, заради които хокат и санкционират други държави. Това се вижда особено ясно от плановете за ускоряване на усилията за манипулиране на общественото мнение в Куба. От десетилетия САЩ поддържат специална агенция Office of Cuba Broadcasting (OCB) – излъчваща радио и телевизия Martí, посветени на пропаганда срещу управляващите в Хавана. Тъй като досегашната тактика за облъчване на кубинското население не дава особен резултат, САЩ насочват фокуса на информационната война към социалните мрежи.
Плановете за това са представени в бюджетните документи за фискалните 2018 и 2019 г. на Broadcasting Board of Governors – институцията, контролираща прощатски медийни мрежи като „Гласът на Америка” и „Радио Свободна Европа”. Агенцията заявява, че възнамерява да използва „немаркирани” фейсбук акаунти, имитиращи кубински потребители, за да разпространява създадено от щатските власти съдържание:
„Поради интернет блокирането на Marti на острова, дигиталната стратегия на OCB се е преместила към социалните мрежи, в съответствие с измерванията, според които YouTube, Google и Facebook са сред най-посещаваните сайтове в Куба. Чрез използването на технологии на AVRA, програмите на радио Marti еволюираха във визуално радио, излъчващо се през Facebook Live заедно с програмите на телевизия Marti. Това подсигурява на OCB допълнителна ефективна и евтина дистрибуция за нейното радио и телевизионно съдържание. През фискалната 2018 г. OCB е установила на острова дигитални екипи, които да създават немаркирани местни фейсбук профили за разпространяване на информация. Местните страници увеличават шансовете съдържанието да стигне до новинарския поток на кубинските фейсбук потребители. Същата стратегия ще бъде приложена и в други предпочитани социални мрежи.”
Документите не поясняват какво ще рече „немаркирани” и „местни” фейсбук страници. Подразбира се обаче, че тези страници трябва да изглеждат като нормални потребители на социалните мрежи, за да избегнат цензурата и да убеждават кубинците да четат пропагандата на Martí. Както и да го мисли човек, трудно може да намери разлика между това и създаването на „мрежа от фалшиви профили за разпространяването на информация по начин, отразяващ интересите” на Иран, Русия или някой друг „лош”. Циничните и често абсурдни напълни около „борбата с фалшивите новини и троловете” обаче се отразяват и коментират без да се прави този очевиден паралел. Ако все пак някой посочи този слон в стаята, това автоматично го прави подозрителен, тъй като подобни изявления влизат в графата „съответстващи на активностите на руските тролски ферми”.
Фалшива съпротива и реална цензура
Съобщенията за поредната масовa цензура като това за „иранските тролове” вече минават като фон през медийните емисии, без да правят впечатление. Повече реакции предизвика само предишната координирана акция между Facebook, Google и Apple, която засегна акаунтите на палячото Алекс Джоунс и неговия телепазарен прозорец за алтрайт-инцели InfoWars.
В случая става въпрос за човек, който е готов да се гаври с жертвите на поредното масово убийство в щатско училище, за да продава съмнителни хранителни добавки – така че през годините е имало предостатъчно поводи да бъде „баннат” от тези платформи поради неспазване на условията за ползване. Начинът, по който бе цензуриран Джоунс, обаче се превърна в демонстрация на способностите на технологичните гиганти да решават кой може и кой не може да присъства в интернет. Тази демонстрация успя да предизвика одобрение за цензурата по принцип сред тази част от публиката, която не харесва Джоунс и политическите му афилиации. За другата част от публиката пък ефектът е, че Алекс Джоунс, борещ огейчването на жабите със специални филтри за вода (само при нас на ексклузивна цена) бива легитимиран като глас на недоволството, като репресиран дисидент, и съответно – като легитимен източник на информация и нейни интерпретации.
Докато из медии и социални мрежи течаха спорове добра или лоша новина е онлайн разправата с Джоунс, Фейсбук за пореден път изтри страницата на teleSUR English – англоезичната версия на базираната във Венецуела телевизионна мрежа, финансирана от пет латиноамерикански правителства. Малко след това стана ясно, че заради наложената от САЩ финансова блокада на Венецуела се спира работата по поредицата Empire Files на журналистката Аби Мартин, работеща по договор с teleSUR. Това са само последните случаи в които медии и журналисти, чийто достъп до публиката бива ограничаван чрез тиха, „техническа” цензура. Основният грях на тези предимно леви медии и журналисти е това, че предоставят алтернативни, но напълно легитимни гледни точки, различаващи се от линията на големите геополитически и финансови интереси (за разлика от Алекс Джоунс и други гурута на новата десница, които твърдят, че правят същото, но реално основното им занимание е да стимулират предразсъдъците на аудиторията си и да ѝ продават съмнителни хапове за мъжественост).
Наскоро над 300 издания в САЩ подеха обща кампания, за да защитят медиите от вербалните атаки на президента Доналд Тръмп. По принцип журналистите са напълно прави да се притесняват, че такова отношение към медиите от страна на президента на САЩ (макар и не безпрецедентно) създава риск от репресии и ограничаване на свободата на словото. В огромната си част обаче същите тези медии не са обелили и дума за гореспоменатите случаи на ограничаване на свободата на словото в резултат на държавната политика на САЩ. Понякога вместо мълчание сред мейнстрийм медиите има дори одобрение към подобни действия – например към натиска върху Еквадор да предаде Джулиан Асанж. Това е казус, който показва не само липсата на последователност в отстояването на свободата на словото, но и може да създаде опасен прецедент, който да засегне и самите медии.
Да се простреляш сам в крака
Тъжната истина е, че основната заслуга за спада на доверието в медиите и размиването на разликата между истина, фалшификат и пропаганда, имат самите медии. Гоненето на рейтинг на всяка цена води до стремеж към сензационност, която пък неизбежно мутира в пожълтяване. Консолидирането на собствеността обвързва медиите с едри интереси в икономиката и политиката, което неминуемо се отразява на обективността и се изражда в партизанщина. Едностранчивата политизация радикализира вярната публика, но отчуждава още повече хората с различни политически позиции и дори неутралните – и най-вече създава атмосфера на съмнение, че зад всяко парче информация стои нечий политически дневен ред. В България наблюдаваме доста вулгарно и откровено развитие на тези процеси, но същото се случва навсякъде по света – разликата е основно в мащаба.
И сякаш не стига, че смислените гласове и без това се губят сред океана от информационен отпадък, облъчващ ни от всеки включен екран, но към това се добавя и целенасочената делегитимация на всеки, който критикува системата по наистина опасен за нея начин. През последните години журналистически легенди като Сиймур Хърш и Джон Пилджър биват маргинализирани и избутвани и далеч от големите медийни платформи на Запад. Същото се отнася за редица други журналисти и коментатори, критикуващи статуквото от леви и рационални позиции. Във все по-редките случаи, в които се дава трибуна на такива гласове, то е в недолюбвани медии като катарската Ал Джазира или руската RT, като особено във втория случай това се използва като доказателство, че тези хора са съмнителни (и вероятно дори чужди агенти) и не трябва да се канят.
Същевременно, в ефира на големите телевизии и страниците на големите издания – както на Запад, така и у нас – без проблем се дава трибуна на платени експерти, очевадно пристрастни анализатори и дори хора със съмнително психическо здраве, развиващи конспиративни теории. Техните коментари обаче, макар обективно да спадат към категориите „пропаганда” и дори „фалшиви новини”, са насочени в „правилна” политическа и/или икономическа посока, поради което се представят като легитимни.
Противопоставянето на мнения в рамките на медийния дебат обикновено е под формата на махленско агиткаджийство, гарнирано с хиперболизирани и често налудни тези, като често се опонира задочно на изказвания, направени в интернет. Това само затвърждава усещането сред публиката, че всичко, което ти се завърти в главата или си прочел някъде, може да е вярно – поради което няма смисъл да се търси рационално обяснение или балансиран разговор. Истината се превръща във въпрос само на лично усещане и чувството за вярност към избраното виртуално политическо стадо.
В стремежа да гонят рейтинг и да избягват теми и тези, които могат да им докарат проблеми със собствениците, медиите предпочитат да канят коментатори, които са склонни да свеждат дебата и аргументацията до нивото на анализаторите-дилетанти от социалните мрежи. Така медиите сами разводняват собствената си тежест и обезсилват претенциите си на последна инстанция, генерирайки легитимност за пропагандата и фалшивите новини, срещу които уж водят кръстоносен поход.
В цялата тази ситуация „антисистемната критика” се оставя в ръцете на хора като гореспоменатия Алекс Джоунс и еквивалентите му по света, което всъщност е изключително удобно за системата – най-малкото заради дебилизацията на обществения дебат. Един от най-вредните аспекти на това е смесването на елементи от легитимна критика с всевъзможни конспирации и цялостно циркаджийство. Създава се фалшива еквивалентност между критиката към корпоративната власт, войните и т.н. и теориите за рептилите-илюминати, които ни пръскат с кемтрейлс, ваксинират ни и ни тъпчат с глутен, за да се превърнем в „джендъри” и да не забележим, че земята е плоска. И точно както всичко може да се окаже истина, така и на всичко може да се лепне етикет „фалшива новина”.
Развиването на конспиративни теории иронично намалява ефекта, когато някоя реална „конспирация” излезе наяве – например програмите за масово следене, разкрити от Сноудън. Вместо да предизвикат реални сътресения и инерция за основен ремонт на статуквото, такива неща просто се сливат в общия шум. Мнозина от недоволните и ощетени от системата избират лесния и мързелив начин начин да ѝ се противопоставят – например като гласуват за самовлюбен и първосигнален милиардер, за когото алекс-джоунсовете са им обещали, че ще преобърне омразния ред с хастара навън.
Така в САЩ, както и в други страни, където антисистемните настроения бяха оседлани и превърнати в „консервативна вълна”, в крайна сметка възтържествуват реакционерските интереси на едрия капитал, който никак не е антисистемен. Борещите се срещу „мрежите на милиардера Сорос” в крайна сметка се оказват на страната на други милиардери като братя Кох или Робърт Мърсър, които имат не по-скромни мрежи от медии, тинк-танкове и институти, заети да представят техните лични икономически приоритети като общо благо.
Сблъсъкът на всякакви тривиални бизнес и партийни интереси се представя като част от титаничния глобален сблъсък между либерализма и консерватизма. В цялата какофония обаче дискусиите за конкретни политики и решения се размиват и стават част от основната битка – а именно кой да наложи своята интерпретация кое е „фалшива новина” и пропаганда.
Надпревара по лицемерие
Както самите фалшиви новини, така и наративът за борбата с фалшивите новини се използва като оръжие – от най-маргиналния спор между фейсбук и/или кръчмарски кибици, та до най-високо политическо ниво при опитите за разправа с вътрешно- и външнополитически опоненти. И тъй като явно всички играчи на политическата и геополитическата сцена се занимават с такава дейност, те могат убедено да се представят за жертви и да обвиняват другите в лицемерие.
В САЩ върхушката на Демократическата партия и свързаните с нея медии използват наратива за „троловете” и фалшивите новини, за да отрекат собствената си вина за унизителната изборна загуба, за да атакуват Тръмп по линии, които не засягат собствената им политическа деградация и корпоративни зависимости, и не на последно място – за да блокират набиращата сила лява вътрешна опозиция. Тази линия обаче се съчетава по странен начин обичайните лобистки интереси и ястребски позиции по външната политика, поради което се случва неолибералните членове на „съпротивата” едновременно да твърдят, че Тръмп буквално е Манджурския кандидат, и в същото време да му гласуват рекордни военни бюджети и да аплодират, когато пуска бомби из Близкия Изток.
Консервативни медии и анализатори пък използват често абсурдно инфантилните атаки на либерали срещу Тръмп като доказателство, че той наистина носи промяна на статуквото в полза на обикновения човек, макар реалните действия на администрацията му да са в точно обратната посока. Всякаква критика, независимо колко подкована с факти, директно бива отхвърляна като „фалшива новина от пристрастни медии”.
Донякъде е развлекателно да се наблюдава колко истерично западните велики сили реагират на това, че други страни може би използват в някаква степен „хибридни” тактики, които те прилагат от десетилетия – използване на медии за манипулиране на общественото мнение в родината и в чужбина, подмолно влияние върху политическия живот в други държави чрез финансиране на политици и неправителствени организации, подклаждане на конфликти чрез подкрепа за паравоенни групи и т.н. Някак си е плашещо обаче, че тази истерия и развяване на „чужда намеса” като виновник за всичко негативно придобива мащаби и изражения, които преди сякаш бяха характерни само за екстравагантни диктатори.
Защо му е на един държавник да приема вината за провалите си, като може да я прехвърли върху злонамерени чуждестранни агенти, или пък да търси рационални решения на проблемите, като може вместо това да вдига шум и хвърля ресурси за борба с „фалшивите новини”, но само в смисъла, удобен нему? В последно време това е логика, която сякаш обединява Вашингтон, Лондон и Брюксел с Анкара и други източни столици, които по принцип се дават като лош пример.
В Европа „троловете”, фалшивите новини и прочее се оказват виновни за всякакви неволи, включително пълното фиаско на британските консерватори и все по-заприличващия на катастрофа Брекзит. В САЩ вече не е останал хроничен социален проблем, за който не е обявено, че е раздухван и задълбочаван от кремълски тролове. Защото явно структурният расизъм, социалният антагонизъм и галопиращият ръст на неравенството нямаше да са проблем, ако ги нямаше няколко подозрителни профила в социалните мрежи. Последно „руските тролове” се оказаха виновни дори и за разпространението на зловредните антиваксинационни конспирации, раздухвани от години от улави „селебрити“-та като Джени Маккарти и всевъзможни продавачи на фалшиви илачи.
Не твърдя, че няма руски или ирански тролове, или дори че не правят нещата, в които ги обвиняват. Но както бе отбелязано по-горе, има и евроатлантически тролове. Ако в Хавана, Москва или Техеран започнат да обясняват всеки икономически, политически, социален проблем или конфликт с подмолна вражеска дейност във Фейсбук, това моментално ще бъде изобличено – с право – като търсене на външен виновник за управленска некадърност и оправдание за цензура и потискане на демокрацията. Защото става въпрос точно за това, независимо кой и с какви претенции го прави.
И дори ако засилващият се рефлекс всяко несъгласие да се представя като злонамерено чуждо вмешателство не доведе до загуба на демократични достижения в „развитите” държави, то така създалата се атмосфера може само да послужи за оправдание това да се случва другаде.
Значителна част от проблема с фалшивата информация също така идва не от държавни кампании за дезинформация, а от бизнес модела на технологичните монополисти, който стимулира сензационност, скандалност и кликбейт, но затруднява разпространяването на сериозно, некомерсиално съдържание. Липсата на информационна хигиена сред потребителите и невъзможността на много хора да разпознаят очевидни партенки и манипулации също е нещо, което ме потриса ежедневно. Но е трудно да се сърдим на някого, че се е подвел, при положение, че дори най-авторитетните медии и институции разпространяват твърдения, обективно спадащи към категорията фалшива новина/пропаганда. Така че това се превръща просто в изпразнен от съдържание етикет, с който се замерят политически опоненти.
Не твърдя и че някъде има разчертан невероятно сложен план за контрол над общественото съзнание. Всичко това означава само, че както винаги, елитите следват класовите си инстинкти да използват ресурсите си, за да убедят масите, че тесните интереси на малката група на върха на пирамидата са и общи интересни. Включително като стимулират развитието на фалшиви алтернативи, които да насочват гнева в безопасна посока, и като раздухват фалшиви заплахи, които да служат за оправдание на цензурата.
Властта и елитите винаги са се стремели да контролират информацията, ако не им се получи да държат масите неуки. Използването на пропаганда и дезинформация в международните отношения също не е нещо ново. Интернет обаче даде свобода на всеки не само да се информира и образова неограничено, но и сам да се превърне в източник и разпределител на информация. На теория това дава неограничени възможности за развитие на личностите и общностите без опеката на господари. На практика много хора използват тази свобода, за да спомагат за собственото си дезинформиране и вкарване в кошарата. Поради това има опасност пълната свобода на информацията и комуникациите да се окаже краткотрайно достижение и да бъде ограничена в името на борбата с „чуждестранната намеса”, или просто в услуга на нечий корпоративен монопол. На много места по света това вече е факт.
Наскоро лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин обърна внимание на нуждата от създаване на алтернативи на медиите и социалните мрежи, които да са под демократичния контрол на обществото. Гледайки ожесточеността на пропагандната битка за контрол над информационния поток обаче се съмнявам, че дебатът за интернет и свободните комуникации като общо благо изобщо ще успее да си проправи път.
About The Author
