Сбогом, Бойко!

Поредно семейство каза „Сбогом!“ на Бойко Борисов и на икономическата му стабилност, на държавата на балансираните бюджети, ниските до никакви данъци, номиналната социална политика – пътеводният пример за целите Западни Балкани!

45-годишната Светла Георгиева и 18-годишният ѝ син Петър се надяват, че са казали „Сбогом!“ и на вечното скърпване на положението, на приватизаторите, които се превърнаха в рентиери, на лихварите с анцузи и на мародерите в бели престилки. В началото на юли те помахаха за последно на малцината си изпращачи на Терминал 2 и отпътуваха към другия край на континента, за да започнат живота си наново.

Светла е шивач-моделиер. Работила е в ателиета, които зареждат бутици и онлайн магазини. Не знае какво е сигурна работа, трудов договор, отпуск, почивка, море…

Петър е абитуриент, отличник от столична гимназия. Обещаващ кадър във верига за бързо хранене,  подготвян за мениджърска длъжност. Вместо да я заеме, ще транжира месо в Ирландия.

И ако по поколенчески причини хора като Петър са много по-склонни да рискуват, то когато си на годините на Светла, подобно решение се взима изключително трудно.

Човек трябва да е

много ядосан или отчаян.

В случая решението не е спонтанно, а добре премислено и осъзнато. За евакуацията от Острова на стабилността са надделяли няколко конкретни обстоятелства, но най-общо казано причините се коренят в липсата на перспектива за хора като Светла в България. Ако използваме сух експертен език, решението е резултат от политиката по доходите, от превръщането на здравеопазването в търговия, от липсата на жилищна политика и на държавна подкрепа за самотни майки.

За кратък период от време доходите на работещата жена се свиват наполовина; налага се да доплаща на ръка голяма сума за спешна операция; започват проблеми с наемодателя на жилището в градчето Бухово край Кремиковци, което обитава с двамата си синове. Старата олющена сграда, в която се намира апартаментът, е била част от ведомствен комплекс на предприятието „Редки метали“, но впоследствие част от жилищата са се озовали в капитала на офшорки от Кипър и Вирджинските острови, зад които прозират сенките на политици от прехода (но за всичко това – после).

А сега нека дадем думата на самата Светла, защото едва ли всичко може да се каже по-ясно от нея: „Свикнала съм да се боря, но заминавам, защото се уморих да живея в несигурност. Целият ми живот протече в това русло. И борба, борба, борба…“.

Република Ирландия, където е решила да потърси повече сигурност, също не е сред богатите европейски страни и е сред най-силно засегнатите от последната световна финансова криза. Притиснати от ситуацията в България, хора като Светла са склонни да си потърсят място под слънцето дори там, където самото слънце се показва по-рядко, климатът е доста различен, съществува езикова и културна бариера…

Но като ще е остров, да е остров, а не някакъв измислен такъв – на „стабилността и просперитета“!

В годините на съвместното им съжителство отношенията на Светла с българската държава са били хладни, да не кажем – почти никакви. Нито държавата е забелязвала Светла, нито Светла – държавата. Шивачката винаги е разчитала единствено на двете си ръце. Не е ползвала обезщетения за безработица, социални помощи, болнични, детски и пр., дори когато са ѝ се полагали. Съответно не е внасяла данъци и осигуровки. Отдавна се е отказала и да гласува.

„Не мога да бъда лоялна към такава държава“, казва емигрантката. Съответно, с цялостната си политика, и държавата подсказва на хората като нея: „Не ми трябвате, оправяйте се, ако не можете да се оправите, махайте ми се от очите!“. И те много добре долавят този сигнал.

Въпреки всичко Светла постоянно се шегува, дори с положението си. Като казва, че винаги е била в „нелегалност“, има предвид, че винаги е била в сивата икономика. Била е „нелегална“, но и никой не я е търсил. За кратко дори е имала собствено ателие с табела почти в центъра на София. „Никога не ми стигнаха парите да го узаконя“, признава шивачката. Но нима е било чак толкова невидимо дори за данъчните власти? Светла отново е откровена: „Идва служителката, ушия ѝ две рокли и – готово!“.

С това ателие е свързан един от най-драматичните епизоди в житейската ѝ история. Той съвпада с неприятности в личния ѝ живот. Да, разбира се, Светла е имала своите житейски и семейни несполуки, правила е грешки. Но кой не ги е правил? Почти през цялото време сама е отгледала двамата си сина.

Но да се върнем на ателието – оттам изчезва скъпо марково палто, което шивачката е трябвало да преправи.

Как да викне полиция да разследва кражбата,

когато ателието е незаконно?

А собственичката иска обезщетение – 3000 лева, ни повече, ни по-малко. И Светла започва да работи само за него. Докато не затъва. По едно време почти събира парите, но не ѝ достигат 300 лева. Взима ги на заем от лихвар. На петнайстия ден не успява да му върне дължимите 600 лева, той ѝ слага наказателна лихва за всеки ден забавяне и… в един момент борчът достига 12 000 лева.

„Смачках се от работа, по цели нощи не спях“, разказва жената. Губи квартирата си, децата започват да спят вечер в ателието, за малко и тримата да останат на улицата. Отсядат временно в апартамент в „Люлин“, чийто наем е платен от познати. Впоследствие остават там, защото Светла е спасена от неочаквана поръчка. В България се снима филм за гладиатори, нужни са декоративни брони и каски. Светла успява да ги ушие от конопени стъбла. Пуска „доспехите“ в пералнята, после ги залива със сива боя, за да станат „метални“. От препаратите се обрива и получава алергия, от която страда и до днес. Важното е, че за 15 дни успява да изработи 8 комплекта за 4000 лева. Отново е стъпила на краката си.

Намира работа в централни софийски ателиета. Заради обичайните просрочия към банки и фирми за кредити обаче Светла не влиза в официални трудови отношения – предпочита да работи на граждански договори или „на ръка“, за да не ѝ блокират заплатата. В добри месеци изкарва по 1500 лева, понякога до 2500 лв. с работа вкъщи, а в силните месеци и повече, но с цената на 20-часов труд. Независимо дали моментът е добър за нея или не, си има обичай – всяка година ушива и дарява по един абитуриентски костюм на деца, които не могат да си го позволят.

Другият удар, който я разклаща сериозно, идва през февруари тази година, когато Светла изпада в жлъчна криза. Налага се органът да се извади, но преди това жената трябва да плати здравните си осигуровки. „Добре, че Пепи имаше пари, беше спестил 2000 лева за кола“, разказва майка му. Над 800 лв. отиват за осигуровките, след което ѝ искат още 950 на ръка за операцията. „Голфчето“ на сина ѝ окончателно отпътува…

Светла е оперирана в болницата, която софиянци са свикнали да наричат ИСУЛ, но в момента е търговско дружество на името на някаква царица или светица (вероятно сте забелязали, че колкото повече напредват пазарните реформи в здравеопазването, толкова по-святи имена започват да носят фирмите за болнични услуги у нас). Да, Светла е доволна от безкръвната операция, но за престоя и за лечението не е получила никакъв официален документ. Което означава само едно – че е

лекувана „на черно“,

въпреки, че е здравно осигурена.

Сигурно вече надушвате нещо гнило в историята – как става така, че жената уж едва връзва двата края, а синът ѝ се готви да си купува автомобил? Тук ще отворим една скоба. Колчем стане дума за бедност и неравенства, обичайните експерти от телевизионните студия се почесват дълбокомислено по брадите и отговарят по калъп: „Да, това е проблем, но ключът е в образованието. Там трябва да се съсредоточат усилията, а не в социални помощи и други такива неща“. Е, точно това е направила Светла, но то пак се е оказало недостатъчно за сносен живот за нея и за синовете ѝ в България.

Въпреки житейските несгоди, шивачката е успяла да се погрижи за образованието на момчетата си. Дала им е най-доброто, което е могла да осигури, дори повече. Донякъде е учудващо, че е успяла, защото образователната ни система сама по себе си произвежда неравенства, вместо да ги заличава. Добрите училища често отхвърлят деца от по-бедни семейства, в което ще се уверите и от тази история.

И двамата синове на Светла са отличници. Големият Петър бил приет в 33-о училище, известно като Трета английска гимназия. И още в първите седмици там получава

паметен урок, но не

по учебния материал, а по житейския.

Учебниците по английски са скъпи. Майка му успява да плати веднага първия, но с трийсетте лева за втория се забавя. Класната уж проявява разбиране до момента, в който Петър пита нещо, а учителката заявява на всеослушание: „Пепи, ти пък какво се обаждаш като майка ти даже учебник още не ти е купила?!“. На следващия ден момчето отива с нежелание и силно главоболие на училище, мъчи се още няколко дни и моли майка си да го премести.

Така Петър се връща в 29-о СОУ, в специализирана паралелка по стопански мениджмънт. Това е старото му училище, където още в 6-и клас е спечелил национален конкурс за рисунка под патронажа на УНИЦЕФ. Наградата от 2000 евро остава за училището, а за Петър – грамота и куфар с художествени принадлежности.

На 16 години той прекъсва тренировките по футбол и останалите странични занимания, защото вече учи сутрин, а следобед работи във верига за бързо хранене. Там са толкова впечатлени от уменията му, че така и не го пращат в кухнята да пържи картофи. На четвъртия месец ученикът върши мениджърска работа, след още толкова вече е помощник-управител на ресторант. Вкарва счетоводството в ред така, както никой преди него не е успял да го направи. Със заплащане от 4,80 на час стига месечно до 800-900 лева, веднъж и до 1200.

Цената на тези пари, с които Пепи сериозно подпомага семейния бюджет, е, че няма събота, няма неделя, няма младежки живот. Готвят го за управител, само да завърши гимназия. Очаква го златна табелка, върху която ще е изписано името му. Като ценен кадър за фирмата, дори му пращат такси да го взима от Бухово. Та ето откъде са парите на Петър, с които се канел да си купи голфче, но платил операцията на майка си.

По това време Светла изпитва сериозни затруднения с изплащането на наемите и лихвите по тях. Отгоре на всичкото идва съобщение спешно да закупи апартамента, в който живеят, в противен случай трябва да го освободи.

Когато наема жилището срещу 200 лева месечно, Светла го заварва дори без елементарно обзавеждане – с дървен гредоред и падаща мазилка, изключен ток, повредена електрическа инсталация и почти без водопровод. Без мивка и тоалетна, с една течаща тръбичка в целия апартамент. Та, ето в такава обстановка се нанася преди няколко години семейството на самотна майка с двама ученици. На Светла и през ум не ѝ е минало, че може да се картотекира за общинско жилище. Знае, че такива няма, а ако все още се намират – няма да са за тях.

Щом изкара някой лев, веднага го вкарва в ремонти. А понеже парите никога не стигат, прибягва и до бързи кредити. Постепенно облагородява апартамента за своя сметка като влага над 15 хил. лв. В този момент пристига съобщението, че трябва да го напусне. Светла вече е убедена, че

трябва да напусне

не апартамента, а държавата.

Големият ѝ син казва, че тръгва с нея. От познати научават, че в Ирландия се търсят работници в месопреработвателната промишленост. Явяват се на интервю през български посредник, но само момчето е одобрено. След като чуват историята на майка му, ирландците казват, че тя е „bravehearth“ (Смело сърце)! Но претърпяната операция я прави негодна за работата, която предлагат. „Счупи се ирландската ми мечта“, разказва Светла, „но понеже по това време вече бях заживяла в сайт за намиране на работа, след няколко сутрини се събуждам и виждам през телефона си думите: Шивачка. Дъблин, Ирландия“.

За два дни интервюта по скайп работата е уредена. Ще работи за 9,55 евро на час. Вярно, ще живее в друг град и всеки ден ще пътува, ще прави транспортни разходи, ще плаща за квартира… Но да не би в България за нея да е различно?

Тук остава по-малкият ѝ син – 15-годишният Тодор. Тръгнал е по пътя на батко си – училището му върви, работи в същата верига за бързо хранене. Но иска да завърши военно училище и да стане офицер или полицай, за да се чувства полезен. Майка му, която в началото на разговора ни изрича тежки, но справедливи думи за страната си, го подкрепя: „Да защитаваш Родината или по-слаби от теб е достойно!“.

По-малко от месец, след като Светла е вече в Ирландия, попадам в социалните мрежи на неин носталгичен статус, свързан с мястото на България в сърцето. „Е, колкото и да си силен, колкото и да се стремиш да гледаш позитивно на нещата, носталгията си я има…“, казва по телефона жената, без да звучи песимистично. Започнала е работа, няма измама, чак да не повярваш – условията са такива, каквито са договорени. В Ирландия е срещнала даже своя колежка, с която заедно са работили преди 25 години в София.

За първи път от много години Светла е на светло, има трудов договор, плаща данъци и осигуровки. Единствената причина да не вземе първата си заплата в пълен размер е фактът, че авансово ѝ се удържат данъците. Получила предложение за шивашка работа и в града, в който живее, но на парче – във фирми на източноевропейци. Предпочела сигурността при ирландския работодател.

Предварителните сметки не излезли само по отношение на жилището, което Светла и Петър възнамерявали да делят със свои познати. Оказало се, че ирландците имат строги изисквания за жилищните условия и площта, която се полага на всеки човек. Наложило се да наемат отделна квартира. На Петър пък за първи път от много време му оставало свободно време и започнал отново да играе футбол.

Основните поръчки към Светла са да преправя стари дрехи – нищо работа за опитен моделиер като нея. Ирландците не са като българите и не са толкова вманиачени в облеклото си, казва шивачката. Отношението към нея в ателието е нормално, ако изключим друга емигрантка от Източна Европа, която се пада старша. Емигрантите често са жестоки един към друг, защото са свикнали да се конкурират един с другиго за всичко.

Всяка сутрин работодателят поздравява Светла и разменя няколко думи с нея. Но името ѝ се оказало сложно за ирландците. Затова я наричат, ту Сюзън, ту Си Джей. Храната е по-евтина от България, заведенията са скъпи. Това, което най-много я е впечатлило обаче, е липсата на напрежение по улиците, на работните места, в транспорта.

„За разлика от у нас,

тук и кучетата са спокойни“,

изтърсва между другото Светла. Не е загубила способността си всичко да обръща на майтап…

Това е историята на поредните български емигранти, която предадохме на места с повече детайли, другаде ги спестихме. На някои сигурно тя ще им се стори толкова необикновена, че даже недотам реалистична. Ще ни обвинят в прекалено сгъстяване на краските, понеже не познават такива хора в обкръжението си.

Други няма да открият нищо необикновено, даже ще се чудят защо отделяме на тази история толкова място – да не би досега да сме живели в някакъв друг свят и изведнъж да откриваме топлата вода?

Вероятно напоследък сте чували и за други подобни случаи. Заминават хора и семейства, в зряла възраст, дори със собствени жилища и що-годе постоянна работа, за които не сме предполагали, че някога ще си тръгнат. И които в момента изглежда формират една нова, все още скрита емигрантска вълна, която сигурно ще излезе наяве чак при следващото преброяване. Психолози я обясняват със стигането на повратната точка – моментът, в който осъзнаваш, че това, което е изглеждало временно, е станало трайно, и няма скорошни изгледи да се промени.

Разбира се, винаги може да се обърнете към господата Бойко Борисов, Валери Симеонов, Васил Велев, Кирил Домусчиев и др.  – те ще ви дадат по-компетентен отговор на въпросите защо в България няма работна ръка и какво трябва да се предприеме за решаване на демографската криза.

Вземи панелите, трабанта…

Бухово е малко градче пред портите на рая, но с леко призрачен вид. Намира се на 25 километра североизточно от центъра на София, административно се води към Столична община.

На юг са останките от комбината „Кремиковци“, а на север веднага след последните сгради започват склоновете на Стара планина. Там някъде са запечатаните шахти на бившите уранови рудници, около които през 50-те години селището се разраства и привлича работници от цялата страна. Повечето жилищни и обществени сгради са от този период и носят характерния му стил, но днес изглеждат отчайващо занемарени.

Част от бившите работници са успели да закупят жилищата, но други са предпочели да останат наематели, осланяйки се на ниските наеми от времето на социализма. Така апартаментите остават в активите на държавното предприятие „Редки метали“, но от края на 90-те години то е в ликвидация, която продължава да се точи и до днес. След продажбата на активи почивните станции на „Редки метали“ и част от ведомствените жилища стават собственост на частната фирма „Почивен комплекс – РМ“ ЕООД.

С това приключва и периодът на символичните наеми, които скачат десетократно. Все пак остават малко по-ниски, отколкото в София. С това привличат и външни хора, които работят в столицата, но им е трудно да се устроят там. Новите собственици не инвестират нищо в сградите и апартаментите, само събират рентите си. Понеже знаят, че наемателите им са хора в затруднено положение, включват в договорите и клаузи за начислявани лихви при неиздължаване в срок.

Именно в такъв апартамент попада преди няколко години Светла Георгиева със синовете си. Пътеката към връх Мургаш започва буквално от блока, в който живеят. Оттук минават любители на туризма, планинското колоездене и офроуда с мотори, джипове, ATV-та. За хора като Светла и Петър, които работят по цял ден и през уикенда, природните забележителности си остават далечни.

Макар да не е спирала да работи, поканата на собствениците да купи апартамента заварва шивачката без заделени пари настрана. В отговор на журналистически въпрос на „Барикада“, представител на „Почивен комплекс – РМ“ ЕООД заяви, че върху никого от наемателите не е упражняван натиск и ни посъветва да говорим с тях. Разговорът с хората обаче показа, че проблеми има, макар хората да са уплашени и да не искат да бъдат цитирани с имената си.

От създаването на дружеството „Почивен комплекс – РМ“ ЕООД до 2004 г., то е собственост на пловдивската фирма „Нивия Трейдинг“, която принадлежи на кипърската офшорка „Нивия Лимитид“. После „Нивия Трейдинг“ става притежание на „П.И.Л. Кепитъл“ ЕООД, чийто собственик пък е „Головин Континентал Ес Ей“ от Британските Вирджински острови. Едва в последните години във фирмените регистри започват да излизат имена на български физически лица, приближени до покойния бизнесмен Младен Мутафчийски.

В момента т.нар. „Почивен комплекс“ е собственост на Илиан Шотлеков, ексдепутат от СДС, и на „П.И.Л. Кепитъл“ в лицето на Станислав Караданов, близък до бившия вицепремиер Асен Мичковски.

В началото на 90-те тези хора пееха „Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави“. Днес се оказва, че е станало тъкмо обратното – взели са, каквото са могли, включително и панелите, а въздуха са оставили на такива като Светла…