Един ден през май 2011 г., в пика на гръцката финансова криза, Алекос Сидерис и колегите му в солунската фабриката за индустриални лепила Vio.Me са посрещнати с лоши новини.
Компанията-майка на тяхната фирма, Philkeram Johnson, някога е била рентабилно предприятие с 350 служители, изнасящо керамични плочки в 29 държави. Сега обаче е натрупало дългове за 5.3 млн. долара и подава документи за банкрут. Това означава, че Сидерис и всичките му 69 колеги ще бъдат изхвърлени на пазара на труда в една страна, където един от всеки пет души вече е без работа. След като повече от година е забавяла изплащането на заплатите, компанията вече е била готова да затвори кепенците и да си тръгне, макар да е дължала на служителите си над 1.7 млн. долара.
Сидерис е плещест, 51-годишен мъж с гъста брада, работещ във фабриката от шест години като машинен оператор. Когато до него стига новината за банкрута, първата му мисъл е за жена му и двете му дъщери. “Беше огромен шок. Когато чуеш, че ще загубиш работата си, започваш да мислиш за отговорностите, които носиш, за семейството и децата си”, разказва той пред The Nation.
Но вместо примиренчески да приеме съдбата си, Сидерис се организира заедно с колегите си, за да се съпротивляват. Четиридесет служители решават да окупират фабриката и да продължат да вършат ежедневната си работа, макар че е трябвало да оцеляват основно чрез помощите за безработица. “Изобщо не ни хрумна мисълта да изоставим всичко и да се предадем на безработицата. Не приехме дълговете на шефовете си”, разказва той.
След месеци на ялови преговори с Министрство на труда и неуспешни молби за помощ към големите профсъюзи, останалите във Vio.Me работници организират гласуване, и 97% от тях се съгласяват да отворят отново фабриката и да я ръководят сами. Към февруари 2013 г. производствените линии отново вървят, но от тях вече излизат различни продукти: екологични сапуни, детергенти и омекотители за тъкани.
Днес текущото гръцко правителство, ръководено от лявата партия Сириза, празнува “края на икономическата криза”, защото на 20 август страната официално излезе от спасителната програма на ЕС. Но работническата класа, която бе разсипана от десетилетието на осакатяващи мерки за остеритет – включително съкращаване на пенсиите, свиване на заплатите и повишаване на данъците – има малко причини да се радва. Безработицата все още се задържа на нива около 20%, почасовата работа нараства за сметка на пълноценните работни места, а минималната заплата се е понижила с около една пета от началото на кризата. На фона на всичко това работниците в цялата страна, включително тези от Vio.Me, се опасяват, че за тях кризата съвсем не е свършила.
Vio.Me е история за постепенната еволюция от отчаян отговор на масовите съкращения до радикален експеримент за самоуправление. Днес останалите във фабриката 23-ма работници казват, че са създали модел, който може да помогне на работещите да отвърнат на удара, когато са изправени пред нови затруднения.
Черпейки вдъхновение от окупациите на фабрики в Аржентина от началото на века, работниците във Vio.Me премахват йерархията и създават структура, основана на идеята за равенство между всички работници. За разлика от много кооперативи, които поддържат йерархична структура, персоналът на Vio.Me споделя всички отговорности, включително чистенето и охраната, а всички служители получават едно и също почасово заплащане. Шефовете пък са заменени от общо събрание.
Сидерис е бил активен в синдикалните политики в миналото, но не си е представял, че някой ден ще се окаже на фронтовата линия на най-амбициозния експеримент за самоуправление в Гърция. “Приемам това като едно чудесно училище”, казва той и обяснява, че прилагането на политики на практика понякога представлява тежък процес на проби и грешки. “Понякога теориите работят, понякога не”, казва той.
Преди окупацията Сидерис е имал само една роля във фабриката – разопаковане на пристигащите суровини и натоварване на изпращаните стоки. Днес работниците се редуват в задълженията и отговорностите, учат се един от друг как да изпълняват задачи, с които не са се занимавали в миналото. “Имаш много да дадеш и много да вземеш – знанието и опитът се прехвърлят от един човек на друг”, казва той.
След дискусии с живеещите в околните квартали, Vio.Me спира да произвежда неща, изискващи вредни химикали. Фабриката се ориентира към екологични продукти за почистване и хигиена, с които днес вече са широко известни. С надежда да играят позитивна роля за общността, работниците създават и здравна клиника, която осигурява услуги както за тях, така и за ударените от кризата гърци, живеещи в околностите на фабриката.
Още от началото обаче са изправени пред много предизвикателства и са принудени да си проправят път през тресавището от юридически и бюрократични пречки. Подобряването на рецептите за продуктите им е било трудно. Заради загубения достъп до традиционните пазари, Vio.Me трябва да разчита на мрежа от активисти и поддръжници, станала известна като “солидарна икономика”. Работниците се отказват от дистрибуторите и продават стоките си чрез онлайн магазин, на леви политически фестивали или директно на клиентелата си: средностатистически гърци, семейни магазинчета и “зелени” кооперативни бизнеси. Този модел обаче носи сравнително малки печалби, поради което за Vio.Me все още е трудно да се конкурира с големите, традиционни компании.
В допълнение на това имотът, в който оперира Vio.Me, е обявен за търг – заедно със стотици други затворени фабрики в страната. В добавка към усложненията, макар да са били регистрирали марката Vio.Me, работниците не са имали законови права върху оборудването и машините, поради което част от тях са били отнети. Властите няколко пъти са идвали, за да спрат електричеството на фабриката, но солидарни активисти от областта са с мобилизирали, за да блокират входа. В един момент спират и помощите за безработица, с които се издържат работниците в началото.
Днес средно всеки работник във фабриката печели по 415 евро на месец – много по-малко от заплатите преди окупацията. За да издържат семействата си, някои служители се хващат на допълнителна работа. “Това са солидарни доходи, както ги наричаме”, казва 47-годишният Спирос Сгурас, който се отказва от работата си като ИТ, за да се присъедини към кооператива. “Но окупирането на фабрика и използването ѝ за индустриално производство при условия на самоуправление представлява стъпка към посткапиталистическата икономика. Това е въпрос на еволюция, на създаване на нещо ново за бъдещето”, добавя той.
Пречките обаче остават многобройни и заплахата от прогонване на работниците от фабриката е постоянна. Очаква се помещенията да бъдат предложени на търг отново през септември, като понижената цена може да привлече потенциални купувачи за големия имот. Vio.Me заема една пета от общата земя, която се продава. Работниците се страхуват, че продажбата на имота може да осигури на назначеният от банката ликвидатор власт да ги изхвърли завинаги.
По обяд няколко от колегите на Сгурас се събират в общата стая, за да се нахранят. По стените на офиса са окичени антивашистки знамена, плакати в подкрепа на Сапатистката армия за национално освобождение и други работнически движения от цял свят.
Дарио Азелини, професор в университета Корнел и съавтор на “Наше да управляваме и притежаваме: Работническият контрол от Комуната до ден днешен”, коментира, че окупациите на фабрики са нещо, което “работниците винаги са правели” във времена на политически катаклизми, класови сблъсъци и война. “Работниците от Vio.Me показват, че не се нуждаят от никой друг да ги управлява. Те имат много демократична структура, основаваща се на събрания. Имат опита да поемат нещата в собствените си ръце, и това ги е накарало да разчитат много на солидарността”, казва той.
Vio.Me се откроява като най-успешната инициатива от този тип, но колективът е изградил силни връзки с други движения против остеритета в Гърция, както и с окупирани и самоуправляващи се работни места в други страни от Европа и Латинска Америка. През 2015 и 2016 г, работниците от Vio.Me се организират, за да раздават хуманитарна помощ на бежанците, блокирани на северната граница на страната. Те поддържат близки отношения със скуотове и кооперативи в цялата страна. Много от тези проекти са подложени на атака, а някои вече бяха смазани от разправата на гръцкото правителство с противопоставящите се на политиката на остеритет.
През 2013 г., когато правителството бе управлявано от дясната партия Нова Демокрация, са предприети стъпки за ликвидирането на държавната медия ERT. В отговор репортерите и техническия персонал окупираха студиото и поддържаха 24-часово излъчване. Те задържаха контрола над ERT в продължение на пет месеца, но в крайна сметка бяха прогонени след полицейски щурм.
Сириза дойде на власт през 2015 г. с обещания да сложи край на остеритета, но критиците на правителството го обвиняват, че е изоставило предизборните си ангажименти. Под управлението на Сириза властите все по-често атакуват окупирани пространства, включително леви и анархистки скуотове, служещи като социални центрове, здравни клиники и подслон за гърци и бежанци. През март полицията щурмува три скуота в Атина, изхвърляйки обитателите им и арестувайки десетки активисти.
Вълната от солидарност обаче спасява някои окупирани пространства, поне засега. Окупираният от активисти City Plaza, който осигурява подслон за около 350 бежанци и мигранти, успява да избегне разгонването като организира големи протести на поддръжници, и пречи физически на властите да прекъснат електричеството и водоснабдяването.
Когато през юни властите се подготвят да изхвърлят комуналната социална клиника Metropolitan, окупираният здравен център получава “безпрецедентна демонстрация на подкрепа от индивиди и организации” в Гърция и чужбина”. Организират се протести както в самата Гърция, така и пред посолствата ѝ в други държави. Над 130 лекари, академици, синдикати и политици от цяла Европа засипаха гръцкото правителство с гневни писма. Германският евродепутат Ребека Хармс призова институцията да се намеси. В отговор гръцкото правителство отстъпи, отложи изгонването и предложи да премести клиниката в нова сграда като компромис.
Във Vio.Me работниците вярват, че този вид масова подкрепа е най-добрият им шанс да поддържат проекта жив, но също така са отворени към компромиси. В случай, че имотът бъде продаден, те предлагат властите да легализират присъствието им на тази част от собствеността, където са съоръженията им. “Vio.Me представлява чернова за борбата. Описваме себе си като модел за едно различно общество, напълно самоуправляващо се общество. Това е част от глобална борба – борба, която продължава единствено благодарение на солидарността”, казва Сгурас.
От своя страна Сидерис заявява, че Vio.Me е част от много по-голяма битка, в сърцето на която стои стремежът към достойнство и съпротива. Ако дойде ден, в който полицията щурмува сградата, той се зарича, че няма да се дадат лесно. “Когато окупираш фабрика и средствата за производство, ти си задължен да ги защитаваш до край. За разлика от нашите шефове, ние сме тук, за да защитим тази фабрика като начин на живот”, заключава той.
About The Author
