Драги читатели, нека ви представя една малка детективска история. Запомнете този номер: MFG BGM-71E-1B. Както и този: STOCK NO 1410-01-300-0254. И този код: DAA A01 C-0292. Намерих тези обозначения напечатани върху празен контейнер на ракета, лежаща в мазето на бомбардирана ислямистка база в Източен Алепо през миналата година. Върху сандъка се виждаха думите “Hughes Aircraft Co” – компания, основана през 30-те години от пословичния Хауърд Хюз, и продадена през 1997 г. на Raytheon – огромна щатска оръжейна компания, чиито печалби достигнаха 23.35 млрд. долара през миналата година. Акционерите ѝ включват Bank of America и Deutsche Bank. Raytheon поддържа офиси в близкоизточни държави като Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Израел, Египет, Турция и Кувейт.
Имаше още десетки подобни контейнери от ракети в онова подземно помещение в Източен Алепо. Кодовете бяха с последователни номера, което означава, че тези управляеми противотанкови ракети, популярно известни като „Tow”, не са били отделни бройки, внесени контрабандно в Сирия от Либия през старите канали на ЦРУ, за които вече е писано много. Това бяха пратки, цели партиди от оръжия, напуснали отправната си точка с военнотранспортни самолети.
Преди известно време, в Съединените щати, се срещнах със стар директор от Hughes Aircraft, който се разсмя, когато му разказах историята за намерените в Алепо ракети. След продажбата на Hughes, компанията е разделена на осем части, каза ми той. Но няма съмнение, че онази партида оръжия е дошла от държавно хранилище в САЩ. Частните детективи-аматьори може би вече са проследили първият код, споменат горе. Числата „01” в него представляват натовски код за САЩ, а BGM-71E е обозначение на продукт на компанията Raytheon Systems. Има видеа на ислямистки бойци, използващи ракети от типа BGM-71E-1B в провинция Идлиб, две години преди да открия контейнерите от противотанкови ракети в съседната провинция Алепо. А относно кода DAA A01 C-0292 – все още се опитвам да го проследя.
Независимо дали успея да го открия, мога да обещая на читателите едно сигурно заключение. Тези ракети са били произведени и продадени от Hughes/Raytheon на натовска, пронатовска или приятелска (т.е. проамериканска) сила (правителство, министерство на отбраната, наречете го както искате), поради което са вписани в сертификат за краен ползвател (EUC). Това са безупречни документи за произход, които са подписани от купувачите – в случая тези юнаци, които са поръчали огромни количества ракети Tow – и в които се заявява, че те и само те са крайният получател на оръжията.
Няма никаква гаранция, че това обещание ще бъде спазено, но – както потвърдиха балканските производители на оръжия, с които разговарях през последните седмици – няма нито задължение, нито механизъм за разследване от страна на производителите на оръжие, чрез който да се подсигури, че техните безкрайно скъпи продукти не биват предавани от „купувачите” към ИДИЛ или ан Нусра/Ал Кайда, какъвто явно бе случаят в Алепо (или към други анти-Асад ислямистки групировки в Сирия, които дори самият Държавен департамент на САЩ категоризира като „терористични организации”).
Разбира се, оръжията може да са били изпратени (също незаконно според условията на неприложимите EUC сертификати) на милички, гушкави, „умерени” милиции, като вече практически несъществуващата „Свободна сирийска армия”. Много от тези оръжия – щедро дарявани от Запада – са попаднали в ръцете на „лошите” – т.е. на тези типажи, които искат да свалят сирийския режим (което би се понравило на Запада), но които също така биха установили фанатична ислямистка диктатура на негово място (което не би се понравило на Запада).
Поради това Ан Нусра/Ал Кайда може да са получавали ракетите от нашите „приятели” в региона – моля забравете изобщо за сертификатите за краен получател – или пък от онези митични „умерени”, които на свой ред са ги предавали на ИДИЛ, Ал Кайда и т.н. срещу пари, услуги, страх от братоубийствена война или при капитулация.
Със съжаление си спомням, че всички оръжия, които видях по време на 15-годишната гражданска война в Ливан (1975-1990 г.) не бяха в ръцете на тези, на които въпросните оръжия бяха оригинално продадени. Руски и български калашници, продадени на Сирия, бяха използвани от палестинските партизани, а пък стари американски танкове, управлявани от силите на ливанските християнски фалангисти, бяха подарък от израелците, които на свой ред са ги получили от САЩ.
Тези скандални доставки на оръжия бяха постоянно отразявани по онова време – но по начин, който можеше да накара публиката да вярва, че подобни трансфери са залегнали в закона („произведени в Америка, доставени от Израел” беше обичайно използваната мантра). Всъщност фалангистите също така използваха в битките купища британско, съветско, френско и югославско оръжие. Имаше и такова от военните заводи Застава в сръбския град Крагуевац, който посетих наскоро.
Относно Източен Алепо – кой знае какви „подаръци” към оцелелите жители на града са получили ново предназначение в последните месеци на войната. Когато минавах по улиците видях смазани пикапи Mitsubishi, някои с камуфлажна окраска, други боядисани в неутрални цветове. Дали са били откраднати от Ан Нусра? Или просто са били използвани от НПО-та? Дали са пристигнали по невинен начин, както показват други документи, които открих в Алепо – например регистрация на „пет пикапа Mitsubishi L200”, изпратени от „Отдел за конфликти, хуманитарна помощ и сигурност (Chase), в Уайтуол, SW1A SEG, Лондон”?
Разбира се, че са пристигнали така – точно както и линейката от Глазгоу, която открих до склад за бомби, направени от газови бутилки на фронта в провинция Алепо през 2016 г. Публикувах подробен репортаж за тази линейка в Independent, включително компютърните ѝ кодове. Шотландската бърза помощ обаче заяви, че не може да проследи линейката и се нуждае от повече подробности.
Но да се върнем към пушките и артилерията. Защо НАТО не проследява тези оръжия, когато напускат Европа и Америка? Защо не изобличават истинските крайни получатели на тези смъртоносни доставки? Производителите на оръжие, с които разговарях на Балканите, се кълняха, че НАТО и САЩ са напълно наясно кои са купувачите на техните картечници и миномети. Защо подробностите от тези величави сертификати за краен потребител не могат да са открити за публиката – толкова открити и достъпни, колкото са каталозите с оръжия, с които се хвалят производителите?
Много поучителен бе отговорът на Саудитска арабия на въпросите на The Independent за документите за износ на босненските 120 милиметрови миномети, които открих в Източен Алепо през миналата година – и които според производителя са продадени на Саудитска Арабия. Отговорът на саудитците бе, че те не предоставят подкрепа на „никоя терористична организация”, че Ан Нусра и ИДИЛ са определени за „терористични организации” чрез указ на саудитския крал, и че „обвиненията” (!) са „неясни и необосновани”.
Но какво означава това? Заявленията на правителствата в отговор на подробните статии и доклади за оръжейните пратки не трябва да остават като последната дума по темата. Освен това остава един важен въпрос, на който саудитските власти не са отговорили. Саудитците са поискали копия от документите за доставка – но не са уточнили дали са получили или не тези миномети, нито пък са коментирали съдържанието на конкретните документи, изпратени им от The Independent.
Тези документи не са „неясни” – нито пък бяха неясни спомените на босненският оръжеен инспектор, който заяви, че минометите, чиито документи за продажба намерих в Сирия, са били пратени в Саудитска Арабия. В крайна сметка думата на Ифет Кринич, човекът, чийто подпис открих на документите в Източен Алепо, има същата тежест като на саудитските власти. Така че какво смятат саудитските военни за тези документи? Какво означава, че обвиненията са „неоснователни”? Да не би саудитците да твърдят, че документите са фалшифицирани?
Това разбира се са въпроси, които трябва да бъдат отнесени и до международните власти на Балканите. НАТО и ЕС все още контролират руините на Босна и имат копия от документите, които открих в Алепо. Има ли разследвания за тези доставки на оръжия, които според босненския производител са били предназначени за Саудитска Арабия, и документите за които явно са свършили в ръцете на Ан Нусра – документи, за които НАТО и САЩ са знаели още при осъществяването на оригиналния трансфер?
Бих се обзаложил, че няма такива разследвания. Защото си мисля, че нито НАТО, нито ЕС имат какъвто и да е интерес да проследяват произхода на оръжията, оказали се в ръцете на ислямистки бойци в Сирия или където и да е другаде из Близкия Изток. Със сигурност нямат такъв интерес по отношение на Сирия, където Западът наскоро се отказа от опитите да сваля Асад.
Наистина, в една политическа атмосфера, в която „смяната на режими” се е превърнала в морална, етична цел, не може да има морално, етично разследване за това как точно търговците на смърт (производителите) успяват да осигуряват на доставчиците на смърт (убийците) техните пушки, миномети и оръдия. И ако предполагаемият краен получател заяви, че „обвиненията” на трети страни са „неясни и неоснователни”, това, разбира се, трябва да се приема като чиста истина, която е необорима и твърда колкото и стоманата, от която са направени минометите.
About The Author
