Ако не се беше случил инцидентът, Стефка Алексиева вероятно щеше да издържи и до днес. Не ѝ беше лесно да работи в продължение на много месеци в Германия далеч от децата си. Но като квалифициран медицински персонал тя има добри шансове за работа в домашната грижа в Германия. Стефка и съпругът ѝ решават, че тя ще работи по няколко месеца годишно в Германия в т.нар 24-часова домашна грижа, а той ще се грижи за децата през това време. Семейството има нужда от парите, дори когато става дума за едва 1200 евро на месец. Но особено през зимата в българския град, в който живее семейството, е много трудно да се намери работа.
Посредник става полска агенция, която обещава на източноевропейските гледачки и на германските частни работодатели добри работни условия, заплащане над минималните нива и социални осигуровки. Стефка се осланя на думите на говореща български посредничка, която потвърждава това и приема работата. Не ѝ остава много време да мисли за собственото си положение, тъй като приема грижата за възрастна двойка – жена-инвалид и нейния съпруг в провинция Северен Рейн-Вестфален – много насериозно. Готви за двамата, помага им при хранене, помага им при хигиенните дейности, грижи се за домакинството, пазарува, прави им компания, администрира медикаменти и се грижи за двата домашни любимеца.
Стефка трябва да се справя със 7-дневна работна седмица. Работи ежедневно между 10- и 14 ч. и след това отново от 16 до 21 ч. Това, че след 21 ч. вече не е на работа, че не трябва да става през нощта, е привилегия в сравнение с условията, които имат нейните приятелки, работещи също в т.нар. 24-часова грижа в частни домакинства. За сметка на това работата е изключително натоварваща. Стефка често се чувства изтощена, изписва си лекарства от България, за да може да се справи със стреса по-добре.
По време на пазаруване, коeто извършва с колело, натоварена с покупките, Стефка губи равновесие и пада. Дъщерята на възрастната двойка я води в болница, където лекар установява счупване. Тъй като няма здравна осигуровка, тя е третирана като спешен пациент. При връщането си при семейството Стефка се опитва, въпреки болките, само с една ръка, да си върши работата. Но само няколко дни след инцидента дъщерята иска от Стефка да напусне семейството и да се върне в България. Вече имало закупен билет за автобус. Стефка е ядосана и объркана – тя не разбира защо трябва да бъде отпратена.
Полската агенция не реагира на нейните запитвания, но приятелка ѝ дава съвет да се свърже с центъра за консултиране „Честна мобилност“ в Дортмунд. Приятелката предполага, че тя е наета от посредническата агенция, и че има договор за изплащане на болнични в случай на заболяване, а това очевидно е инцидент по време на работа. И как изобщо трябва да се прибере в България с багаж и счупена ръка?
Консултантката от Дортмунд, Юстина Облачевич, започва да подозира още при първия разговор, че Стефка вероятно няма статус на служител и не е наета от агенцията. При проверка на съответните обстоятелства подозрението се потвърждава. Обратно на това, което Стефка и нейната приятелка предполагат, тя няма статус на работник, а вместо това на самонаето лице. Оказва се, че тя е подписала един от тези договори, които в Полша наричат „боклучени договори“ („Umowa śmieciowa“). Става дума за тип граждански договор, който отдавна съществува в Полша и в контекста на либерализацията и „огъвкавяването“ на пазара на труда намира все по-широка употреба.
Заетите имат договор и на тази база трябва да изпълняват определена дейност. Те получават ограничено здравно осигуряване, не се осигуряват за безработица, нямат никаква защита от уволнение, а когато имат конфликт с работодателя, той се разрешава не в съд, занимаващ се с трудови въпроси, а в граждански такъв (като между две фирми). Като самонаето лице, а не служител, Стефка, която поради инцидента вече не може да изпълнява задълженията си, бива „освободена“ бързо и без усложнения, а заради характера на договора няма и право на обезщетение в случай на заболяване. Да не говорим за застраховка за последиците от злополука чрез предварително плащане в здравна каса. Това, което агенцията ѝ е осигурила като здравна застраховка, се оказва само туристическа застраховка. На всичкото отгоре договорът съдържа допълнителни строги клаузи.
Така например от заплатата ѝ се удържат такси за курс по немски, макар никога да не е посещавала такъв. В договора ѝ е записано също така, че тя има задължеие за набира още работници в Полша. С този трик, казва Юстина Облачевич, посредническите агенции получават без особени проблеми удостоверение А1 от полските осигурителни дружества. Защото лица, които извършват самостоятелна дейност в рамките на повече от една страна от ЕС, важи Регламент (ЕО) № 883/2004, според който важат осигурителните правила на страната, в която се извършва основната част от дейността. Очевидно агенциите използват този регламент, който позволява да се внасят осигурителни вноски за „самонаетите“ гледачки, които се изпращат в Германия, в Полша, а това е значително по-изгодно. Това обяснява странното разпределение на основна и допълнителна дейност в различни страни. Но Стефка никога не е стъпвала в Полша и никога не е имала удостоверение А1.
Тези странни и непрозрачни прийоми показват, че посредническите агенции търсят пролуки, през които да заобиколят правилата за минимално заплащане и работно време, както и да запазят разходите за социално осигуряване на гледачките възможно най-ниски. Дори ако говорят точно обратното пред роднините на нуждаещите се от грижа и самите гледачки, агенциите не поемат никаква отговорност за условията за живот и работа на наетите. Смята се, че само в Германия в този сектор в момента работят 300 000 души от Източна Европа, които са на разположение денонощно в дома на нуждаещите се от грижа. Много от тях преживяват истории като на Стефка. Те нямат достатъчно информация нито за ситуацията на място, нито за заплащането и социалното си осигуряване. Често научават едва след пристигането си, че условията, при които трябва да работят, са катастрофални.
Но да се върнем на Стефка. В нейния договор освен това има списък с „неприемливо поведение“, което носи след себе си тежки глоби. Така например Стефка трябва да заплати 1 250 евро, ако прекрати работните отношения преди изтичане на крайния срок. А нямаше ли да се случи точно това, ако тя беше направила това, което дъщерята на семейството иска от нея и се беше качила на автобуса за България?
Юстина Облачевич от „Честна мобилност“ ѝ дава съвет да подаде молба за прекратяване на договора и ѝ обяснява за възможността да претендира пред съда за наличието на зависими отношения на заетост. Това обаче отнема много време и усилия, а Стефка няма жилище в Германия и ще трябва да направи много разходи. Затова тя решава да не води дело в съд. Разочарована и изоставена от агенцията, Стефка решава вместо това да отлети за България по възможно най-бързия начин. Обратно вкъщи тя се опитва да възстанови разходите си за полета от агенцията, но без успех. Повече от една година по-късно тя се страхува, че поради липсата на здравно осигуряване ще получи и сметка от болницата и се опитва да разбере дали е така. Ако е знаела, че няколко месеца работа в Германия като домашен помощник ще ѝ причинят толкова проблеми, е щяла да откаже.
* Проектът “Справедлива мобилност” помага за налагането на справедливи заплати и справедливи трудови условия за работниците от държавите на ЕС от Централна и Източна Европа на германския пазар на труда. Политическата отговорност за проекта носи Председателството на Федералната организация на Съюза на германските синдикати (DGB). Проектът се подпомага от Федералното министерство на труда и социалната политика и от Европейския социален фонд.
Превод от немски – Георги Христов
About The Author
