На 18 юни 1923-та година около 6 часа сутринта, едва на 24 години, покосен от „жълтата гостенка“ – туберкулозата, издъхва големият български поет и писател Христо Измирлиев, по-късно приел псевдонима Христо Смирненски. Роден е на 17 септември 1898 година в град Кукуш, който тогава се е намирал в Османската империя, но заедно с хиляди бежанци се мести в София след опожаряването на града в началото на Междусъюзническата война.
Христо и семейството му живеят в мизерия, а за да се издържат той и по-малкият му брат също помагат, като продават вестници. На 16 години Христо започва да сътрудничи на хумористични издания, като за пръв се подписва с псевдонима Ведбал, а през 1917 година приема и псевдонима Смирненски, с който остава в историята.
По време на Първата световна война постъпва като юнкер във Военното училище, но не спира да публикува в хумористични издания, но Войнишкото въстание от 1918 година, при което разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище, изиграва според историците силно въздействие върху идейното развитие на младия поет. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък – край Захарна фабрика – и ужасен от жестокостта на правителството напуска Военното училище през ноември, за което баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.
Следва труд като писар, карнетист, чиновник, репортер, касиер, редактор, коректор и други, а хуморът му постепенно става все по-социално насочен. Участва в демонстрации и митинги за подобряване на материалното положение на трудещите се, амнистия за осъдените войници и други, като през пролетта на 1920 година става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 година – на Комунистическата партия.
Две години по-рано започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“, където за първомайския брой публикува своето стихотворение „Първи май“. С него започва цяла поредица на „Червен смях“, част от която са „Ний“, „Червените ескадрони“, „Улицата“, „Утрешния ден“, „През бурята“ и др.
В края на февруари 1922 година е отпечатана последната издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“, която го поставя ярко като творец, чието творчество е силно социално ангажирано. С „Да бъде ден!“ Смирненски заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Смирненски ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството – борбата и революцията. За лявата литературна критика Смирненски поетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу обществените несправедливости.
Заболява от паратиф още през пролетта на 1921 година, а във връзка със стачка на тютюневите работници през 1922-ра пише стихотворението „Жълтата гостенка“ – така е наричана болестта туберкулоза, която само година по-късно няма да подмине и Смирненски. В края на годината и до началото на последната година от живота му – 1923-та година, е активен период. Същевременно, лекарите му откриват каверна и препоръчват чист въздух, силна храна и пълно спокойствие, които обаче са непосилни за бедния Христо. Закрепва състоянието си и през май пише последната си отпечатана творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. През 2001-ва година по една книжка с творбата е раздадена на всеки народен представител – без особен успех.
Състоянието му се влошава на 5 юни, като незабавно трябва да постъпи в санаториум, но не се намира свободно легло. Няколко дни по-късно превратът от 9 юни, при който законно избраното с мнозинство земеделско правителство на Александър Стамболийски е свалено, а самият Стамболийски – зверски убит, оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни, а няколко дни по-късно издъхва.
Паметник на Христо Смирненски в София е издигнат на бул. „Евлоги Георгиев”, срещу Софийската гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Христо Ботев”. Булевардът, в началото на който е самият паметник на поета, носи неговото име.
Екипът на „Барикада“ ви предлага галерия от мястото, на което се издига паметника, както и две от най-значимите му и обичани произведения – стихотворението „Цветарка“ и произведението, „посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“ – „Приказка за стълбата“
ЦВЕТАРКА
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното ѝ тяло, върху младостта ѝ цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мене!“
– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
– Виж голите им кървави меса.
– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
About The Author
