През 1970 г. Сиймур Хърш печели наградата „Пулицър“ заради разкриването на клането в Ми Лай – тогава той е 33-годишен журналист на свободна практика. След това той е печелил кажи-речи всяка друга журналистическа награда. Работел е като щатен автор в The New York Times и The New Yorker. Написал е и над десет книги, последната от които се нарича Репортерът: Мемоар. Джон Вайнър от списание The Nation разговаря с Хърш за журналистиката в миналото и днес.
Джон Вайнър: За мен най-силната от вашите истории за Ми Лай бе една от последвалите оригиналното разкритие, че американски войници са избили невъоръжени виетнамски цивилни – 504 според виетнамсната страна, а днес щатската армия признава за 347. Вие сте разбрал, че голяма част от стрелбата е била дело на войник на име Пол Меадло. С характерната си упоритост Вие откривате майката на Меадло в малък град в щата Индиана. Какво стана, след като се срещнахте с нея?
Сиймур Хърш: Първо, трябва да не се забравя, че младежите в това подразделение бяха предимно от низшите класи: там имаше по-голям процент афро-американци, отколкото сред населението на САЩ като цяло, същото се отнася и за латиноамериканците. Белите войници бяха основно от селските области и не много добре образовани. Пол Меадло бе роден в градче на име Ню Гошън. Това бе фермерска общност, намираща се на 20-30 мили от град Тера Хют в Индиана. Научих, че в деня след клането, в което негово дело е била значителна част от стрелбата, той е загубил крака си. Стъпил е на мина. Патрулирали са както обичайно – ден след като са избили 500 души. Обадих се преди да тръгна, пристигнах късно на следващия ден. Майката излезе и аз ѝ казах: “Аз съм този, който звъня вчера”. Попитах я мога ли да разговарям със сина ѝ. Тя ми каза: “Трябва да питате него, не мога да говоря от негово име”. После ми сподели: “Знаете ли, аз им дадох добро момче, а те ми върнаха убиец”.
Тогава просто замръзнах. Какво бих могъл да кажа? Така че отидох в неговата стая. “Знаех, че ще дойдете днес, майка ми ми каза”, заяви той. Отвърнах му, че искам да поговорим за случилото се и му казах: “Но преди това ми направи една услуга. Свали си обувката. Искам да видя какво са ти направили. Как изглежда новият ти крак?”. Той беше щастлив да го направи. Показа ми протезата, свали я и ми разказа как е прекарал пет месеца в болница, за да се възстанови от ужасната рана.
След това му казах: “Добре, разкажи ми какво се случи”. И той започна да разказва историята за разстрела. Той е използвал седем от осемте пълнителя от 17 патрона, за да стреля по хората в канавката, отново, отново и отново. Кейли (в по-раншни интерпретации – лейтенант Коли – б.р.) , неговият лейтенант, през цялото време е повтарял: “Направи го!”. Повечето от другите момчета в поделението не са стреляли. Много малко от афро-америкаците са се включили и повечето са стояли настрана. Същото се отнася и за латиноамериканците. Това е бил разстрел, извършен от бели момчета.
Д.В.: Интересно ни е как сте започнали. Били ли сте от онзи тип деца в училище, които редактират училищния вестник и постоянно си имат проблеми с директора заради нещата, които пишат?
С.Х.: Не, нямах нищо общо с журналистиката. Баща ми беше от Литва, а майка ми – от Полша. Те не бяха много образовани. Спортувах много, водех напълно обичаен живот за ниската средна класа. Имаше достатъчно храна, за да не останем гладни. Майка ми готвеше много – тя общуваше с мен и брат ми чрез храната. А баща ми просто не комуникираше. Мисля, че беше наистина нещастен от това, как се е подредил животът му – да ръководи малка фирма за почистване в Чикаго. Той почина на 49 години от рак. Пушеше по 3-4 опаковки цигари на ден. Така че не съм имал никакви интелектуални модели на подражание, освен когато се присъединих към клуба “Книга на месеца”, бях на 12 или 13 години. Винаги гласувах за публицистични и документални заглавия за книга на месеца. През половината време ни занимаваха с Дж. Едгър Хувър, който ни обясняваше за комунизма, или някой подобен. Другата половина обаче бе посветена на неща, от които се интересувах. Хабсбурската монархия. Католическата църква. Историята на Китай. Така че четях много като дете. Винаги съм бил добър в училище.
Д.В. В новата си книга пишете за първата си работа като журналист в City News Bureau в Чикаго. Един от големите уроци за журналистиката идва, докато сте нов криминален репортер, и разбирате, че полицай е застрелял заподозрян, опитващ се да избяга. Вие веднага отивате на мястото на събитието. Какво видяхте и чухте, каква история написахте?
С. Х.: Тогава трябваше да отразявам полицията в Чикаго от полунощ до осем сутринта. Не се случваше много. Имахме полицейско радио в редакцията. Две ченгета се обадиха по станцията и казаха, че заподозрян се е опитал да избяга и те са го застреляли, и сега отиват да напишат доклад. Тъй като бях енергичен, изтичах до полицейския участък и ги пресрещнах, когато влизаха. Пристигнах, точно когато полицейската кола спря и от нея излязоха две яки, затлъстели ченгета със зачервени лица, очевидно ирландци. Едно от приятелчетата им каза: “И какво, някой се е опитал да ви избяга?” “Не”, отговори единият. „Нали знаеш, казах на негъра: “Махай се оттук, да те няма”, и го застрелях, докато бягаше по алеята”.
Аз чух това. Нали разбирате – олеле. Веднага изчезнах от погледа им. Не исках тези ченгета да знаят, че съм ги видял, че съм ги чул, защото в Чикаго през 1960 г. човек не си играеше с ченгетата. Така че се обадих на редакторите си. Тогава бях в City News едва от четири месеца. Нощният редактор ми каза: “Не прави нищо”. Аз му отвърнах: “Какви ги приказваш? Този тип каза, че го е застрелял в гърба!”. Отговорът му беше: „Това е твоята дума срещу тази на ченгетата”. Изчаках няколко дни, за да получа доклада на следователя и да съм сигурен, че има три дупки в гърба на жертвата. Обадих се отново на редактора и му казах: “Има някакви доказателства. Много е важно”. “Не разбираш какви ги вършиш”, отговори ми той. “Забрави за това. Няма да се случи. Няма да напишеш тази история, ние не можем да се оправим с това”. Почувствах се много депресиран, защото това беше автоцензура. Цензурирахме добра история. Моят редактор я цензурира. Нямах достатъчно сила или акъл, за да намеря начин да заобиколя тази цензура. Спомням си усещането: “Това не е перфектен бизнес, и знаеш ли, и аз не съм съвършен, защото се съгласих на това”.
Д.В.: Много хора казват, че сега се намираме в нова златна епоха за разследващата журналистика. От славните времена на „Уотъргейт“ не е имало толкова талантливи хора, които да се занимават с това. Чудя се дали сте съгласен.
С.Х.: Не, изобщо не. Не съм гласувал за Тръмп. Не подкрепям вижданията му, гледам на него като на някакъв оранжев човек. Но също така разбирам, че той спечели изборите. Той е президент. Но има нови елементи в играта. На първо място са новините по кабелните новини, където предаване след предаване, вечер след вечер, панели от журналисти и репортери говорят за най-новото от Тръмп. В 90% от случаите първите две думи, които чуваш от коментиращите, са “аз мисля” – според мен това са най-смъртоносните думи в езика днес. Не ме интересува какво мисли някой. Искам да знам какво те знаят. Така че имаме този слой от моментално удовлетворение, моментални новини, и това непрекъснато състезание за производството на истории. Няма проверка. Има само бам, бам, бам. Това се дължи на Тръмп, независимо дали го харесваш или не. Той е като наркотик за телевизионния рейтинг, наркотик за медии като New York Times.
Не харесвам Тръмп. Смятам, че той е много опасен. Плаши ме до смърт. Но не можеш да го подценяваш. Той ще се съгласи да отиде в Северна Корея, без да знае каквото и да е за нея, защото стилът му е такъв. Можеш да го критикуваш колкото си искаш за това. Но смятам, че той ще изтегли войските от Южна Корея, ако се стигне до сделка, и според мен ще има сделка. Тръмп ще получи много внимание заради това, без да е свършил кой знае какво. Вярвам, че той разиграва пресата много повече, отколкото на пресата ѝ се иска да приеме. Според мен той е луд като лисица, а ние всички го четем грешно. Това е, което мисля аз, но това не означава нищо.
About The Author
