Италия трябваше да се справя добре. За разлика от Великобритания, тя има много по-голям износ, отколкото внос, а разходите на правителството (без лихвените плащания) са по-малко от данъците, които постъпват в хазната. И въпреки това Италия е в стагнация, а населението ѝ се разбунтува след две пропилени десетилетия.
Факт е, че Италия има сериозна необходимост от реформи, но тези, които виждат причините за стагнацията във вътрешната неефективност и корупцията, трябва да обяснят защо Италия се развива толкова бързо през следвоенния период – докато не влезе в еврозоната. Били ли са италианските правителства по-ефективни и некорумпирани през 70-те и 80-те години на миналия век? Едва ли.
Единствената причина за неволите на Италия е членството ѝ в един ужасно проектиран валутен съюз, еврозоната, в която италианската икономика се задъха и която няколко поредни германски правителства отказват да реформират.
През 2015 г. гръцкият народ избра прогресивно европейско правителство с мандат да поиска нова сделка в рамките на еврозоната. В рамките на шест месеца, под ръководството на германското правителство, Европейският съюз и неговата централна банка, Гърция бе смачкана. Няколко месеца по-късно бях запитан от италианския ежедневник Corriere della Sera, дали смятам, че европейската демокрация е заплашена.
„Гърция се предаде, но европейската демокрация бе смъртно ранена. Освен ако европейците не осъзнаят, че тяхната икономика се управлява от неносещи отговорност неизбрани от никого псевдо-технократи, които правят грешка след грешка – то демокрацията ни ще се превърне във фантазия на колективното ни въображение“, отговорих аз.
Оттогава насам защитаващото статуквото италианско правителство на Демократическата партия прилагаше една след друга политиките, които неизбраните бюрократи от ЕС изискваха. Резултатът бе повече стагнация. И така, през март националните избори дадоха абсолютно парламентарно мнозинство на две партии, които се противопоставиха на статуквото, които въпреки различията си споделят съмнения относно членството на Италия в еврозоната и враждебност към мигрантите. Това беше горчивата реколта от липсващите перспективи и изпарените надежди.
След няколко седмици на следизборни договорки, характерни за страни като Италия и Германия, лидерите на Движение „5 звезди“ и „Лигата“ Луиджи Ди Майо и Матео Салвини сключиха споразумение за формиране на правителство. Уви, президентът Серджо Матарела използва правомощията, дадени му от италианската конституция, за да предотврати формирането на такова правителство, и вместо това връчи мандата на технократ, бивш служител на МВФ, който няма шанс за вот на доверие в парламента.
Ако Матарела бе отказал поста на вътрешен министър на Салвини заради обещанието му да изгони 500 000 бежанци, намиращи се в Италия, щях да го подкрепя напълно. Но не, президентът нямаше такива подбуди. Нито за момент той не обмисли възможността за вето на идеята европейска страна да използва специалните си сили, за да събере стотици хиляди хора, да ги натовари на влакове, автобуси и фериботи, и да ги изпрати един Бог знае къде.
Не, Матарела избра да се противопостави на абсолютно мнозинство депутати по друга причина – неговото неодобрение към министъра на финансите. Защо? Защото въпросният господин, макар и напълно квалифициран за поста и въпреки декларацията си, че ще спазва правилата на ЕС, е изразявал в миналото съмнения към еврозоната и е подкрепял план за излизане от ЕС в случай на необходимост. Матарела сякаш заяви, че рационалността, изразявана от един потенциален финансов министър, представлява основание за изключването му от поста.
Удивителното е, че никъде по света няма мислещ икономист, който да не споделя загриженост за дефектната архитектура на еврозоната. Никой разумен министър на финансите не би пропуснал да разработи план за излизане от еврозоната. Всъщност от достоверен източник знам, че германското министерство на финансите, Европейската централна банка и всяка голяма банка и корпорация имат планове за евентуално излизане от еврозоната на Италия и дори на Германия. Дали Матарела ни казва, че на италианския финансов министър е забранено да мисли за подобен план?
Отвъд моралния провал на Матарела да се противопостави на мизантропията в индустриални пропорция на „Лигата“, президентът направи сериозна тактическа грешка: той падна право в капана на Салвини. Създаването на поредното технократско правителство под шапката на бивш апаратчик на МВФ е фантастичен дар на партията на Салвини.
Салвини тайно точи лиги при мисълта за нови избори – такива, в които той няма да участва като мизантропския, поляризиращ популист, какъвто е в действителност, а като защитник на демокрацията срещу дълбокия истаблишмент. Той вече е заел по-високата морална позиция с разтърсващите си думи – „Италия не е колония, ние не сме роби нито на германците, нито на французите, нито на финансите“.
Ако Матарела се утешава от факта, че предишните италиански президенти успяваха да дадат властта на технократски правителства, които да вършат работата на истаблишмента (така „успешно“, че политическият център на страната се е срутил), то той се е объркал жестоко.
Този път, за разлика от предшествениците си, той няма парламентарно мнозинство, което да гласува бюджета или да даде на избраното от него правителство вот на доверие. По този начин президентът ще е принуден да свика нови избори, които благодарение на неговия морален провал и тактическа грешка, ще доведат до едно още по-силно мнозинство за италианските ксенофобски политически сили, вероятно в съюз с обезсилената Forza Italia на Силвио Берлускони.
И след това какво, президенте Матарела?
About The Author
