В категории:Анализи / Свят

Сътрудничеството на Америка с неонацистите

Медийните и политически елити в САЩ толерират възхода на неофашизма в Украйна, като се правят, че не го забелязват – без да си дават сметка колко опасно е това

Официално Азов не трябва да получава американска военна помощ, но вероятно доставяните на Киев оръжия ще стигнат и до неонацистката организация

Стивън Коен е професор по руски изследвания в Нюйоркския университет и Принстън. Тази статия представя част от серията дискусии между него и журналиста Джон Бачелър на тема „Новата Студена война”. Предишните части, както и аудиозаписи от дискусиите, можете да намерите на сайта на списание The Nation.

Коен започва дискусията като отбелязва, че правоверният политико-медиен наратив в САЩ хвърля вината за новата Студена война изцяло върху „Путинова Русия”. Усилията да се поддържа тази (в най-добрия случай) частична истина включват редица лоши медийни практики – липса на исторически контекст; отразяване, основаващо на недоказани „факти” и избирателно подбрани източници; редакторски пристрастия; изключването на изразяващи алтернативни мнения и дори оклеветяването им като „симпатизанти на Кремъл” и разпространители на „руска пропаганда”.

Един забележителен пример за това се появи на 1 май, когато Джим Шуто, водещ разпространител на тезите на „Русиягейт” в CNN, заяви в Twitter, че лидерът на Зелената партия Джил Стейн „повтаря руски опорни точки за намесата в изборите през 2016 г. и за външната политика на САЩ”. Доколкото Шуто представлява CNN – той е в ефира почти всяка вечер – е полезно да знаем какво всъщност мисли тази влиятелна телевизионна мрежа за една легитимна партия, която е част от американската демократична система, както и за нейният президентски кандидат. Това трябва да е мнението на телевизията и за многото добре информирани американци, които може и да не подкрепят Стейн или партията ѝ, но не са съгласни с ортодоксалните позиции на CNN относно Русиягейт или външната политика на САЩ.

Не по-малко важно е изключително селективното естество на мейнстрийм историите за новата Студена война – това, което медиите решават да отразят и това, което пропускат. Сред пропусканите реалности малко неща са по-важни от ролята, която играят неофашистките сили в подкрепяната от САЩ власт в Киев след 2014 г. Дори сред следящите международните новини американци, малцина са наясно с някои неща.

Например за снайперистите, които избиха десетки протестиращи и полицаи на площад Майдан в Киев през февруари 2014 г., предизвиквайки по този начин „демократичната революция”, свалила избрания президент Виктор Янукович и довела на власт злъчен антируски и проамерикански режим (която не бе нито демократична, нито революция, а насилствен уличен преврат, подкрепен на високо ниво). И досега често се заявява, че тези снайперисти са били изпратени от Янукович – реално обаче почти със сигурност те са свързани с неофашистката организация Десен сектор и нейните съконспиратори.

Погромът и изгарянето живи на етнически руснаци и други хора в Одеса през 2014 г., което възроди спомените за нацистките отряди на смъртта в Украйна по времето на Втората световна война, на практика е изчезнало от праволинейното медийно отразяване в САЩ – макар това да остава болезнено и показателно преживяване за много украинци.

Батальонът Азов, наброяващ 3000 добре въоръжени бойци, който изигра съществена роля в украинската гражданска война и сега е официална част от въоръжените сили на Киев, по общо признание е „частично” пронацистки – както се вижда от герба, лозунгите и програмните му документи. Същността на паравоенната организация е добре документирана и от няколко международни организации. Макар Конгресът на САЩ да забрани доставки на военна помощ за Азов, батальонът вероятно ще се сдобие с някои от новите оръжия, които наскоро бяха пратени на Киев от администрацията на Тръмп поради неконтролируемата корупция и черните пазари в страната.

Нападенията срещу гейове, евреи, възрастни етнически руснаци и други „нечисти” граждани са често явление в подконтролната на Киев Украйна, заедно с факелните маршове, напомнящи за Германия в края на 20-те и 30-те години. Полицията и властите не правят практически нищо, за да предотвратят тези неофашистки действия и да ги преследват. Даже напротив – Киев официално ги окуражава и систематично реабилитира и почита украинските колаборационисти, участвали в масовите убийства, извършвани от нацистка Германия. На лидерите на колаборационистите биват кръщавани улици, издигат се паметници и историята се пренаписва, за да бъдат възвеличавани.

Израелският официален доклад за антисемитизма по света през 2017 г. заключава, че подобни инциденти са се увеличили двойно в Украйна и вече надминават общия брой на антисемитските атаки в целия бивш съветски блок.

Американците не могат да бъдат обвинявани, че не са наясно с тези факти. Те рядко биват отразявани и още по-рядко биват дебатирани в големите медии, независимо дали вестници или телевизии. За да се осведомят за тези неща, американците трябва да се обърнат към алтернативни медии и независими автори, които рядко имат ефект върху централния наратив за новата Студена война.

Един такъв важен американски писател е Лев Голинкин. Той е най-известен с книгата си “Раница, мечка и осем кашона с водка” – много вълнуващ и изключително поучителен мемоар за живота му като малко момче, дошло в Америка заедно с родителите си от Източна Украйна, която сега е сцена на трагичната гражданска и прокси война. Но Голинкин също така неумолимо и щателно отразява неофашизма в „нашата” Украйна и защитава други хора, които се опитват да хвърлят светлина върху нарастващите престъпления и да им се противопоставят. (Много от хората, които се опитваме да намерим достоверна информация за Украйна, се обръщаме към него).

Значимостта на неонацизма в Украйна и най-малкото мълчаливата подкрепа или толерантност, която той получава от страна на САЩ, трябва да бъде разбрана ясно.

Този процес не води началото си от времето на Тръмп, а от времето на Джордж Буш-младши, когато „Оражевата революция” на украинския президент Викор Юшченко започна да реабилитира украинските убийци на евреи от времето на световната война. Това се разрасна по времето на Обама, който заедно с вицето си Джо Байдън бе дълбоко замесен в майданския преврат и това, което го последва. Тогава тези неща също минаваха незабелязани в щатските мейнстрийм медии. Още по-лошо, когато Андрей Парубий –  основател на украинска неонацистка партия, а сега препакетиран като председател на парламента – посети Вашингтон през 2017 г., той бе тържествено посрещнат от водещи американски политици, включително сенатор Джон МакКейн и конгресмен Пол Райън. Представете си какво послание праща това към Украйна – и не само.

В днешно време фашисткият или неонацистки ревизионизъм се развива в много стани – от Европа до Съединените щати, но украинската му версия е от специално значение и представлява особена заплаха. Едно огромно, нарастващо и добре въоръжено фашистко движение се е появило в голяма европейска страна, която е политически епицентър на новата Студена война между САЩ и Русия. Движение, което не толкова отрича Холокоста, колкото го величае. Могат ли подобни сили да дойдат на власт в Киев? Хората в САЩ, които омаловажават тази опасност, казват, че това не може да се случи, защото неофашистите имат малка обществена подкрепа (макар че вероятно е по-висока, отколкото тази към президента Петро Порошенко). Същото обаче е казвано за партията на Ленин и за Хитлер, преди Русия да изпаднат в хаос и беззаконие. Скорошен доклад на Amnesty International отбелязва, че Киев губи контрол над радикалните групи, както и държавния монопол върху използването на насилие.

В продължение на години политическата и медийна върхушка в САЩ, включително много изявени американски евреи и техните организации, в най-добрия случай игнорираха или толерираха украинския неонацизъм, а в най-лошия го поощряваха чрез безрезервната подкрепа за Киев. New York Times може и да пусне някоя статия за мащаба на корупцията в Украйна, но не и за честите манифестации на неофашисти. А когато колумнистите на Washington Post оплакват възхода на антисемитизма днес, те посочват британската Лейбъристка партия, но не и Украйна. Когато от време на време украинският фашизъм все пак бива признат, една добре позиционирана група прокиевски фанатици бързо се включват, за да кажат: „може би, но истинският фашист е най-големият враг на Америка, руският президент Владимир Путин“.

Путин може да има всякакви недостатъци, но тези твърдения са или напълно цинични, или показват тотална неинформираност. Нищо в изявленията на Путин за 18-те му години на власт не наподобява фашизма, чието основно вярване представлява култ към кръвта, основаващ се на предполагаемото превъзходство на един етнос над друг. Като ръководител на огромна, мултиетническа държава, заявления на Путин в този дух биха били немислими и равнозначни на политическо самоубийство. Разбира се в Русия има неофашистки активисти, но подобно масово движение не е осъществимо в страна, загубила милиони хора във войната срещу Нацистка Германия. Война, която е изиграла формираща роля и за Путин, макар той да е роден след края ѝ. По време на конфликта родителите му едвам оцеляват от тежки рани и заболявания, по-големият му брат загива в германската обсада на Ленинград, а няколко негови чичовци загиват. При Путин не се забелязва и антисемитизъм – както в Русия, така и в Израел се отчита, че в момента руските евреи са в по-добро положение от когато и да било в дългата история на страната.

В крайна сметка сме оставени да се справяме не с отговорността на Путин за възраждането на фашизма в голяма европейска държава, а със срама и вероятно неизлечимото петно върху репутацията на Америка заради това, че толерира подобно развитие, било то и само чрез своето мълчание.

Наскоро се появиха надежди, че това може да се промени. На 23 април един смел конгресмен, който кара първия си мандат – Ро Кана, организира изпращането на отворено писмо до Държавния департамент, което бе подписано от 56 други членове на Камарата на представителите. В писмото се призовава правителството на САЩ да разкритикува и да предприеме действия относно възхода на официалния антисемитизъм и отричането на Холокоста в Украйна и Полша.

В обстановката на новата и по-опасна Студена война, Ро Кана и останалите подписали демонстрират рядко срещан кураж. Остава да видим какво ще излезе от това мъдро и морално действие. В една достоверна представителна демокрация всеки член на Конгреса щеше да подпише това искане и всеки водещ вестник щеше да го подкрепи. Но както може да се очаква, мейнстрийм медиите в САЩ почти не отразяват инициативата на конгресмена. Затова пък той бе нападнат като „действащ заедно с Путин” – но бързо бе защитен от ненадминатия Лев Голинкин.

Предишната Студена война ни научи, че тя може да поквари дори американската демокрация – политически, икономически и морално. Има много примери за това как новото издание на Студената война вече е деградирало медиите, политиците и дори учените в страната. Но истинският тест може би е реакцията на елитите ни към неофашизма в подкрепяната от САЩ Украйна. Да се протестира срещу това не е проблем на евреите, а на всички ни. Въпреки това е много подходящо да перифразираме еврейския философ Хилел: Ако не сега, кога? Ако не ние, кой?

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар