В категории:Близкият изток / Свят

Докато Израел празнува независимостта си, палестинците оплакват своята загуба

За палестинците – дори тези с израелско гражданство – “Накба” или “катастрофата” никога не е свършвала.

Жени от село Ум ал-Хиран стоят до руините на домовете си, разрушени от израелски булдозери през януари 2017 г. Жителите на селището, които са граждани на Израел, в продължение на години водеха неуспешна битка с правителството домът им да бъде признат. Снимка: Ройтерс

Айман Одех, New York Times

Айман Одех предвожда Съвместната листа, третият по големина коалиционен блок в израелския парламент – Кнесета. Той е и председател на партия “Хадаш”.

Преди седемдесет години светът около моето семейство се промени. Създаването на държавата Израел представляваше самоопределение за евреите, но катастрофа – “накба” на арабски – за палестинците. В района около средиземноморския град Хайфа, където семейството ми е живее от шест поколения, са останали само 2000 от общо 70 хил. палестинци. Моите дядо и баба са били сред тях. Съседите им са били прогонени и лишени от собствеността си, след което никога не им е било позволено да се завърнат.

Над 400 палестински общности бяха унищожени напълно – заедно със спомените и постиженията на семействата, които са ги наричали свой дом. Моите прародители и всички останали палестински араби, които останаха и в последствие станаха граждани на държавата Израел, живяха под военно управление чак до 1966 г.

Това е печална и важна част от историята на семейството ми, както и от историята на палестинците. Тя трябва да бъде призната и оплаквана. Но през 2011 г. израелските власти прокараха закон, според който всяка институция, получаваща обществени средства, може да бъде глобена, ако отбелязва Накба в същия ден като денят на Независимостта, който Израел чества този четвъртък.

Този закон цели да изтрие болезнената истина за Накба, която е неразделна част от историята за основаването на държавата Израел. Това също така е доказателство, че Накба – заличаването на палестинците, заедно с нашата история, език и спомени – не е еднократно историческо събитие. Това е продължаващ и в момента феномен.

Израелската образователна система увековечава Накба като отказва да преподава за палестинското общество преди 1948 г. Децата в държавните училища – независимо дали арабчета или еврейчета – учат за европейски ционисти като Теодор Херцел, който е починал далеч преди създаването на Израел, но не учат нищо за палестинците преди 1948 г. Човек може да си помисли, че е нямало артисти, поети или автори сред палестинците араби преди основаването на Израел.

Жителите на малкото селища Ум ал-Хиран – около хиляда палестинци с израелско гражданство, усетиха вкуса на продължаващата Накба през миналата седмица. Години наред те водеха борба с израелското правителство, за да бъде признато тяхното селище – което би позволило то най-накрая да бъде свързано с водните, електрически и пътни мрежи. Държавата обаче отказа да да ги признае и разрушаваше сградите отново и отново.

Накрая, отчаяни от несигурността и болката да живеят и да отглеждат децата си в толкова мизерни условия, жителите на селото подписаха споразумение с правителството да се преместят в близък град. Ум ал-Хиран ще бъде сринато и на негово място ще бъде издигнат нов град, наречен Хиран. Според планирания правилник за града, той ще е дом само на религиозни евреи. Подобни расистки изисквания са законни според сегашното израелско право.

Палестинците, живеещи в окупираните територии, усещат продължаващата Накба постоянно – на всеки контролен пункт, който прави пътуването непоносимо и ги държи заградени, на всяко погребение на невъоръжен протестиращ, убит от израелски снайперисти, както и всеки път, когато незаконно селище бива построено върху откраднати земи с благословията на израелското правителство. И ако правителството на Бенямин Нетаняху осъществи желанието си да анексира Западния бряг без да даде равни права на палестинските му жители, това няма да е нова Накба. Това ще е продължение на старата, която никога не е приключвала напълно.

Не вярвам, че дядо ми и баба ми преди 70 години биха могли да си представят, че някой ден аз ще стана член на Кнесета и ще представлявам палестинските граждани на Израел. Глас на малцинство в една държава, която не сме поискали ние, но която дойде при нас в земите, които винаги сме наричали дом. Не бих могъл да знам какво място ще имат моите деца и внуци в тяхното общество в бъдеще. Но съм сигурен, че за да могат да имат такова бъдеще, каквото искам за тях – бъдеще, в което те ще могат да живеят в равноправие и мир – израелците трябва не само да признаят Накба. Те трябва и да я прекратят.

За да се сложи край на Накба трябва да има пълно приемане на човешката същност на палестинците и да се признае, че единственото бъдеще пред израелци и палестинци е споделеното бъдеще. За да прекратим Накба, трябва да сложим край на окупацията и да създадем независима палестинска държава редом с Израел, с Източен Йерусалим като столица. За прекратим Накба трябва да приложим справедливо решение за палестинските бежанци. Накба ще свърши, когато Израел признае престъпленията на Накба и започне да работи за поправяне на тези грешки. Накба ще свърши, когато еврейските ученици започнат да учат за културата на арабските палестинци, точно както арабските деца изучават еврейската история и култура, когато започне да се преподава историята на всички коренни народи в тази земя. Когато палестинските деца израстват със свободата да се движат и живеят, и да определят собствената си съдба.

Тогава ще можем да отбелязваме и оплакваме Накба като нещо, останало в миналото.

Оставете коментар