В категории:Анализи / Свят

Кюрдската дилема

Ще бъде ли позволено на най-обещаващия демократичен експеримент в Близкия Изток да оцелее? Отговорът все повече зависи от геополитическите прищявки на администрацията на Тръмп

Едуард Хънт, Jacobin

По време на цялата кампания срещу ИДИЛ, представители на армията на САЩ многократно възхваляваха водените от кюрдите милиции в Сирия заради техните усилия на бойното поле.

“Те имат непоклатима воля. Те са свирепи бойци, отлични лидери и впечатляващи тактици”, заяви възторжено през миналата година генерал Джеймс Джерард, командващ специалните операции срещу Ислямска държава.

Този февруари генерал Джоузеф Вител, ръководещ Централното командване на САЩ, заяви пред комисия на Конгреса, че предвожданите от кюрдите бойци представляват “най-ефективната сила срещу ИДИЛ на фронта в Сирия”.

След като Ислямска държава разпростря своя режим на терор в Ирак и Сирия през 2014 г., кюрдските сили – отрядите за народна защита YPG и изцяло женските отряди YPJ – наистина изиграха централна роля в контраофанзивата срещу ИДИЛ. Това, което е изненадващо на фона на хвалебствията от страна на щатски официални лица е, че кюрдите също така предвождат една лява, социална революция в северния сирийски регион Рожава – което съвсем не е от този тип проекти, които могат да очакват одобрение от управленците в САЩ.

Не е изненадващо, че не всички в кръговете на елита са съгласни, че армията на САЩ трябва да е съюзник с кюрдските революционери. Когато това партньорство започна да се оформя, Wall Street Journal излезе с предупреждение за “Маркскистките съюзници на Америка срещу ИДИЛ”.

През миналата година бившият щатски дипломат Стюард Джоунс призова Конгреса да гарантира, че отношенията на САЩ с предвожданите от кюрдите сили “няма да създадат политически монопол за политическа организация, която реално е враждебна към… ценностите и идеологията на САЩ”.

Във Вашингтон се притесняват доста от това, че кюрдските революционери изграждат едно антикапиталистическо пространство, което твърдо отхвърля основните аргументи на водения от САЩ световен ред. Резервите към сирийските кюрди се подхранват и от това, че те имат исторически връзки с Кюрдската работническа партия (ПКК) в Турция, която правителството на САЩ класифицира като терористична организация. Макар представители на Пентагона многократно да са отричали каквато и да е текуща връзка между съюзните им кюрдски сили и ПКК, във Вашингтон е широко срещана презумпцията, че YPG е крило на ПКК.

След като ИДИЛ вече са изправени пред пълно поражение в Ирак и Сирия, на преден план излиза следният конфликт за отношенията на САЩ с кюрдите: Трябва ли Вашингтон да продължи да ги подкрепя, или трябва да ги изостави сами да се изправят срещу многобройните вражески сили, опитващи се да унищожат тяхната революция?

Подходът на САЩ

Когато администрацията на Обама реши да си партнира със сирийските кюрди, целта не бе да се подсили една левичарска революция – Вашингтон просто търсеше съюзници на терен, които да се бият срещу ИДИЛ.

“Водените от кюрдите сили се включиха като партньори в тази борба. Те бяха единствените, които го направиха. Никоя друга държава или страна в конфликта не пожела да предприеме тази битка, въпреки нашите предложения и настояване”, обясни по-рано тази година Дейвид Сатърфилд от Държавния департамент.

Единственият проблем бе, че турското правителство не иска САЩ да си партнират с кюрдите. Турция, съюзник от НАТО, гледа на YPG като на продължение на ПКК – и съответно като на борци за национално освобождение на кюрдите, което ги прави враг на турската държава. Изправени пред това предизвикателство, САЩ измайсториха просто решение: поискаха от кюрдските бойци да се съюзят с арабски милиции и да действат под ново име.

“Ние буквално им казахме: трябва да си смените бранда, нали разбирате, това как се наричате освен YPG. След около ден те обявиха, че ще се наричат Сирийски демократични сили”, спомня си командирът от специалните части на САЩ Реймънд Томас.

След тази смяна на името САЩ започват да предоставят на водените от кюрдите сили разширена военна подкрепа и им помагат да постигнат многобройни победи срещу ИДИЛ. Кюрдите защитиха град Кобане след продължителна обсада, осъществиха мащабна офанзива за овладяването на град Манбидж и предвождаха сухопътнатата атака срещу “столицата” на ИДИЛ Ракка.

САЩ обаче се постараха да е ясно, че подкрепата им идва със значителни уговорки. Независимо колко героични подвизи демонстрираха кюрдските сили на бойното поле, представителите на САЩ отказваха да подкрепят социалната революция в Рожава.

Когато през март 2016 г. сирийските кюрди предприеха голяма стъпка и обявиха формирането на нов автономен регион в Сирия, официални лица от САЩ се противопоставиха. “Не подкрепяме самоуправление и полуавтономни зони в Сирия. Просто не го оправим”, заяви говорителят на Държавния департамент Джон Кърби.

Няколко месеца по-късно САЩ предприеха по-конкретни мерки. След като се появиха съобщения, че специалните части на САЩ носят отличителните знаци на YPG – знак на нарастващата солидарност между американските и кюрдските войници – Пентагонът нареди тази практика да бъде прекратена.

Макар представители на щатската армия да продължават да хвалят сирийските кюрди, основната причина за раздора остава в сила: САЩ нямат никакъв интерес да насърчават експеримента за радикално самоуправление и социална справедливост, предвождан от кюрдите. Дори командир Риймънд Томас, който възхвалява кюрдите за многото позитивни социални промени в Сирия, говори за кюрдските сили като за нищо повече от “наше прокси”. По думите му те представляват “заместваща сила от 50 хил. души, които работят за нас”.

Нови стратегически съображения.

С наближаването на края на битката срещу ИДИЛ, САЩ търсят нови начини да използват кюрдските си съюзници, предполагайки, че от тях може да има ползва в оформянето на изхода от войната в Сирия. Конфликтът в страната започна през 2011 г. и вече е отнел живота на стотици хиляди хора. Подкрепян от Иран и Русия, сирийският лидер Башар Асад води опустошителна война срещу многобройни групировки, много от които на свой ред са подкрепяни от САЩ и различни регионални сили. Десетки хиляди цивилни се оказват под кръстосан огън, а милиони хора бяха принудени да изоставят домовете си.

Победата над ИДИЛ поставя водената от САЩ коалиция в силна позиция да играе по-директна роля във войната. През миналата година тогавашният държавен секретар Рекс Тилерсон посочи, че “САЩ и коалиционните сили контролират 30% от сирийската територия, значително население и голяма част от сирийските петролни полета”.

За много официални лица в САЩ запазването на коалицията е начин да се затруднят операциите на иранци и руснаци в Сирия. Те искат запазване на връзките с водените от кюрдите сили като начин за по-директна намеса във войната. “Ние ще останем там по различни причини”, обясни по-рано тази година представителят на Държавния департамент Дейвид Сатърфийлд, който подчертава колко е важно да се създадат нови политически структури за нова сирийска държавност, което трябва да върви редом с “противопоставяне на Иран”.

Бившият дипломат Джеймс Джефри очертава подобни приоритети. “Казахме на турците, че съюзът с кюрдите е временен, тактически и транзакционен с цел да се победи ИДИЛ. В перспектива САЩ се нуждаят от кюрдите, за да ограничават Иран и да оказват натиск върху руснаците. Целта на всичко това е да разделим руснаците от сирийците като кажем, че се останем там, за да наложим политическо решение в Сирия”, заявява той.

В началото на годината бе оповестено, че САЩ възнамеряват да трансформират партньорите си от “Сирийските демократични сили” в гранични сили от 30 хил. бойци. Според министъра на отбраната Джеймс Матис, коалиционните сили тренират и екипират кюрдските бойци, за да могат те да подсигуряват региона по-ефективно. “Те ще бъдат въоръжени. Най-малкото с автомати и картечници, такива неща”, заяви той по адрес на панираните гранични сили.

Администрацията на Тръмп моментално се срещна със силна съпротива по този въпрос. Турското правителство осъди този ход и демонстрира, че няма намерение да позволи на сирийските кюрди да продължат революцията си в Рожава. Турският президент Реджеп Ердоган заплаши да “унищожи” кюрдските сили. Администрацията на Тръмп частично капитулира пред турските власти и позволи на силите им да нахлуят и окупират Африн, един от трите кантона на Рожава. Продължилата от януари до март офанзива на турските сили доведе до смъртта на стотици цивилни и принуди 200 хил. кюрди да напуснат областта.

Чак след като турското правителство заплаши да разшири операциите си към останалите части на Рожава – и дори да заплашва да атакува намиращите се там щатски сили – администрацията на Тръмп реагира и демонстрира готовност за конфронтация. След среща с турски представители Тилерсон обяви, че американските сили ще останат на позициите си в Манбидж – град, който кюрдските сили освободиха от ИДИЛ през 2016 г.

Докато напрежението между САЩ и Турция нарастваше, администрацията на Тръмп се оказа изправена и пред друго предизвикателство. През февруари проправителствени сирийски милиции, подкрепяни от руски наемници, атакуваха Сирийските демократични сили в Източна Сирия. Силите на САЩ, които са били наясно с потенциалното руско участие, решиха да отговорят с въздушни удари, убивайки стотици хора, включително десетки (според някои твърдения – над 100) руснаци.

Инцидентът, който лесно можеше да ескалира, демонстрира колко бързо конфликтът в Сирия може да доведе до директна битка между Съединените щати и Русия. Случаят показва ясно и екзистенциалните заплахи, пред които са изправени сирийските кюрди, докато се опитват да изградят своята социална революция. Те не само са заплашени от унищожение от ръцете на турското правителство, но също така са наясно, че Асад няма намерение да позволява революцията им да успее. Ако не беше ограничената подкрепя на щатските военни, те може би вече щяха да са изправени пред нашествия на много фронтове.

Какво следва?

Докато турските и проправителствените сирийски сили тестват доколко администрацията на Тръмп остава ангажирана с партньорството си със сирийските кюрди, във Вашингтон се водят разгорещени дебати как да се действа занапред. Макар повечето хора в администрацията да са съгласни, че войната срещу ИДИЛ идва към края си, има разнобой за това дали САЩ трябва да останат директно въвлечени в сирийската война.

През януари Дейвид Сатърфилд заяви пред Конгреса, че стратегията на САЩ не предвижда “да обявим победа и да си тръгнем”. Преди да бъде уволнен от Тръмп, държавният секретар Тилерсон също обяви, че Съединените щати “ще поддържат военно присъствие в Сирия”.

В същото време започнаха да се чуват гласове, че е време САЩ да започнат да се подготвят за изтегляне от Сирия. През февруари бившият щатски посланик в Дамаск Робърт Форд предупреди Конгреса, че не трябва да се допуска дългосрочен военен ангажимент. “В края на краищата нашите кюрдски и арабски съюзници в Сирия трябва да постигнат сделка с Асад. Освен ако не сме готови за безсрочно военно присъствие, условията на тази сделка ще се диктуват основно от Асад, защото той просто ще изчака да си тръгнем”, заявява той.

Форд е особено притеснен за това как американо-кюрдският съюз ще се отрази на отношенията с Турция и политиката на САЩ спрямо Иран. Той съветва Конгреса да обмисли внимателно приоритетите на САЩ в региона. “Ако приоритетът на Съединените щати е да използва силите на сирийските кюрди като чук срещу Ислямска държава, то тогава ще е много по-трудно да работим с Турция по иранския проблем. От друга страна ако решим, че приоритетът ни е Иран, трябва да измислим как да постигнем някакво споразумение с Турция.

В самата администрация на Тръмп се обсъждат същите въпроси. Някои висши администратори искат сирийските кюрди да се споразумеят с Асад, така че американските сили да могат да се изтеглят от региона, което ще създаде възможност за ново сближаване с Турция. Други обаче настояват, че САЩ трябва да продължат да работят с кюрдите, за да се оказва натиск върху Асад и за да се отправя по-директно предизвикателство към иранската и руска намеса в Сирия.

Засега хардлайнерите надделяват и успяват да убедят Тръмп, че САЩ трябва да поддържат военното си присъствие в региона. Но не е ясно още колко дълго ще успяват да поддържат позициите си.

Основният въпрос е дали администрацията на Тръмп ще продължи да подкрепя силите, изиграли толкова ключова роля за изтласкването на ИДИЛ, докато същевременно проправяха пътя за значим напредък в борбата за кюрдско освобождение. В края на краищата решението на Тръмп може би ще предопредели дали на най-обещаващия демократичен експеримент в Близкия Изток ще бъде позволено да просъществува.

Оставете коментар