В категории:Анализи / Свят

Преди 15 години Америка разруши страната ми

В САЩ за инвазията в Ирак често се говори като за “груба” или дори “колосална” грешка. Това бе престъпление. Престъпление, чиито извършители все още са ненаказани, а някои от тях дори биват реабилитирани благодарение на амнезията на гражданството

Статуя на Садам Хюсеин пред горящата сграда на Националния олимпийски комитет, Багдад 2003 г. Снимка: The New York Times

Синан Антоон, New York Times

Когато бях на 12 години, Саддам Хюсеин, който тогава бе вицепрезидент на Ирак, проведе мащабна чистка и официално узурпира властта. Тогава живеех в Багдад и отрано развих интуитивна, дълбока омраза към диктатора. Това чувство само се усилваше и растеше заедно с мен. В края на 90-те написах първия си роман – “Иракска рапсодия”, разказващ за живота под авторитарния режим на Садам. Главният герой Фират е студент, изучаващ английска литература в Багдадския университет, какъвто бях и аз. Той свършва в затвора, защото е разказал виц за диктатора. Фурат си мечтае и си представя падането на Садам, както правех и аз. Надявах се да стана свидетел на този момент, независимо в Ирак или някъде в чужбина.

Напуснах Ирак няколко месеца след първата война в Залива през 1991 г. и завърших образованието си в Съединените щати, където живея оттогава. През 2002 г., когато започна пропагандата за иракската война, аз яростно се противопоставях на предлаганата инвазия. Съединените щати систематично подкрепяха диктатори в арабския свят и изобщо не работеха за износ на демокрация, независимо от лозунгите на администрацията на Буш. Спомням си как като тийнейджър седях в хола заедно с леля си и гледах по иракската телевизия как Доналд Ръмсфелд идва на посещение в Багдад като пратеник на Роналд Рейгън и се ръкува със Саддам. Заради този спомен приказките на Ръмсфелд през 2002 г. за свободата и демокрацията за иракчаните звучаха кухо. Освен това след като вече бях преживял две войни (Ирано-иракската война от 1980-1988 г. и войната в Залива през 1991 г.) вече знаех, че реалните цели на войната винаги са прикрити от добре скалъпени лъжи, които експлоатират колективните страхове и увековечават националните митове.

Аз бях един от 500-те иракчани от диаспората – хора с различен етнически произход и политически виждания, много от които дисиденти и жертви на режима на Саддам – които подписаха петицията “Не на войната с Ирак. Не на диктатурата”. Макар да осъждахме терора на Саддамовия режим, ние бяхме и против “война, която ще донесе само повече смърт и страдание” за невинните иракчани и която заплашва да тласне целия регион към насилие и хаос. Нашите гласове не бяха добре приети в мейстийм медиите в САЩ, които предпочитаха про-военно настроените американци от иракски произход, които обещаваха радостни тълпи да посрещнат нашествениците със “сладкиши и цветя”. Нищо такова не се случи.

Петицията ни нямаше особен ефект. Преди петнадесет години, на 19 март 2003 г., започна инвазията в Ирак.

Три месеца по-късно се завърнах в родината си за пръв път от 1991 г. като част от колектив, снимащ документален филм за Ирак след Саддам. Искахме да покажем сънародниците ми като триизмерни същества, отвъд двуизмерното представяне “Саддам срещу САЩ”. В американските медии иракчаните бяха сведени или до жертви на Садам, копнеещи за окупация, или до поддръжници и защитници на диктатурата, които се противопоставят на войната. Искахме иракчаните сами да говорят от свое име. В продължение на две седмици обикаляхме Багдад и разговаряхме с много от жителите му. Някои все още таяха надежда, въпреки че бяха изтощени от годините на санкции и диктатура. Но мнозина бяха ядосани и притеснени от това, което предстои. Сигналите вече бяха налице: типичната арогантност и насилие на окупационна колониална сила.

Това кратко посещение само потвърди моята убеденост и страх, че инвазията ще донесе бедствие за иракчаните. Премахването на Садам бе просто страничен продукт на друга цел: разрушаването на иракската държава и нейните институции. Държавата бе заместена с нефункционираща и корумпирана полу-държава. Докато още снимахме в Багдад, Пол Бремър Трети, ръководител на временното коалиционно управление, обяви създаването на т. нар. Правителствен съвет през юли 2003 г. Към името на всеки от членовете му бяха посочени неговите етнос и религия. Много от иракчаните, с които говорихме тогава, бяха разстроени от институционализацията на такава система на етно-религиозни квоти. Етническото и религиозно напрежение вече съществуваше, но превръщането му в политическа валута бе токсично. Противните персонажи, назначени в това временно правителство, много от които съюзници на САЩ от предишното десетилетие, се заеха да плячкосват страната, превръщайки я в една от най-корумпираните в света.

Извадихме късмет, че успяхме да снимаме филма си в този кратък период, в който имаше сравнителна сигурност в страната. Скоро след посещението ни Ирак пропадна в спирала на насилие, като самоубийствените бомбени атентати станаха норма. Инвазията превърна страната ми в магнит за терористи (“ще се бием с тях там, за да не трябва да се бием с тях тук” заяви веднъж президентът Джордж Буш-младши). По-късно Ирак изпадна в религиозна война, която отне живота на стотици хиляди цивилни и принуди други стотици хиляди да напуснат домовете си, с което демографията на страната бе безвъзвратно подменена.

Следващият път, в който се върнах в Багдад, бе през 2013 г. Американските танкове вече ги нямаше, но последствията от окупацията бяха навсякъде. Имах ниски очаквания, но въпреки това бях обезсърчен от грозотата на града, в който бях израснал, и ужасен от това, колко трудно и опасно е станало ежедневието за огромното мнозинство от иракчаните.

Последното ми посещение бе през април 2017 г. Летях от Ню Йорк до Кувейт, където трябваше да изнеса лекция. Заедно с един иракски приятел пресякохме границата и отидохме в град Басра в Южен Ирак. Басра бе единственият голям иракски град, в който не бях ходил дотогава. Целта на посещението бе петъчният книжен пазар – седмично събиране на библиофили, провеждано по модела на прословутия книжен пазар на улица „Мутанаби“ в Багдад. Приятели ме развеждаха из града с кола.

Не очаквах да видя красивата Басра, която си спомнях от пощенски картички от 70-те години. Този град отдавна беше изчезнал. Но Басра, която видях, бе по-изтощена и замърсена, отколкото очаквах. Градът бе пострадал много по време на ирано-иракската война, а западането му се бе ускорило след 2003 г. Градът беше избледнял, порутен и хаотичен благодарение на буйстващата корупция. Градските реки бяха замърсени и пресъхващи. Въпреки всичко отидох да се поклоня на известната статуя на най-великия иракски поет Бадр Шакир ал Саяб.

Един от малкото поводи за радост по време на посещенията ми бяха срещите с иракчани, които са чели романите ми и бяха развълнувани от тях. Бях написал тези романи отдалеч, като чрез тях се опитвах да уловя болезнената дезинтеграция на цяла държава и разрушаването на нейната социална структура. Тези текстове са обсебени от призраците на мъртвите, както е и авторът им.

Никой не знае със сигурност колко иракчани са загубили живота си в резултат на инвазията преди 15 години. Някои достоверни изчисления сочат, че жертвите надхвърлят един милион. Може да прочетете това изречение отново. В САЩ за инвазията в Ирак често се говори като за “груба” или дори “колосална” грешка. Това бе престъпление. Престъпление, чиито извършители все още са на свобода. Някои от тях дори бяха реабилитирани благодарение на ужасите на тръмпизма и амнезията на гражданството. (Преди година гледах как Буш танцува и говори за картините си в шоуто на Елън Дедженеръс). Коментаторите и “експертите”, които ни продаваха войната, все още продължават да вършат същото. Никога не съм мислел, че Ирак може да е по-зле, отколкото по време на властването на Саддам – но американската война постигна и завеща на иракчаните точно това.

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар