Преди три години светът наблюдаваше как една набързо събрана група от мъже и жени от сирийския град Кобане, повечето от които въоръжени само с автомати Калашников, удържат офанзивата на огромна армия ислямисти, разполагащи с танкове, артилерия и огромно логистично превъзходство. Защитниците настояваха, че действат от името на революционна феминистка демокрация. Ислямистките бойци се заричаха да ги унищожат по същата причина. Когато защитниците на Кобане победиха, това беше приветствано от света като пример за конфронтация между чистото добро и зло, или поне възможно най-близкото до такова нещо в съвременния свят.
Днес се случва абсолютно същото. Само че този път световните сили твърдо застават на страната на агресорите. В един странен обрат тези агресори изглежда са успели да убедят ключови световни лидери и коментатори, че жителите на Кобане са “терористи”, защото приемат и прилагат радикална версия на екологията, демокрацията и правата на жените.
Атаката днес е срещу региона Ефрин, защитаван от същите YPG и YPJ (Народни отряди за самоотбрана и женски отряди за самоотбрана), които защитаваха и Кобане. Същите отряди след това пренесоха битката в сърцето на Ислямска държава и загубиха хиляди бойци, за да освободят сирийската столица на “халифата” – Рака.
Ефрин, известен с красотата на планините и маслиновите си насаждения, бе изолиран остров на мир и здрав разум насред сирийската гражданска война. По време на конфликта населението на региона нарасна почти двойно заради бежанците, предимно араби, които потърсиха убежище в тази предимно кюрдска област.
Жителите на областта се възползваха от този мир и стабилност, за да развият самоуправление, основаващо се на демократичните принципи, които се прилагат в повечето кюрдски региони в северна Сирия, известни колективно като Рожава. Решенията на местно ниво се вземат от общински асамблеи, в които всеки може да участва. Докато в останалата част на Рожава се съблюдава стриктно равенството между половете, като всяка институция има двама председатели – мъж и жена, то в Ефрин две трети от обществените длъжности се заемат от жени.
Днес този демократичен експеримент е подложен на изцяло непровокирана атака от страна на ислямистки милиции, включително ветерани от ИДИЛ и Ал Кайда, както и на турски отряди на смъртта като печално известните “Сиви вълци”. Те са подкрепяни от танкове, изтребители и щурмови хеликоптери на турската армия.
Подобно на ИДИЛ преди тях, те също изглеждат решени да нарушат всички норми при водене на война, като използват напалм срещу цивилни, атакуват язовири и дори унищожават безценни археологически паметници. Президентът на Турция Реджеп Ердоган заявява, че възнамерява да “върне Ефрин на законните му собственици” – слабо прикрито предупреждение за етническо прочистване на местното кюрдско население. Наскоро се разбра и че хуманитарен конвой с храни и лекарства за Ефрин е бил обстрелван от турските сили.
Забележително, засега YPG и YPJ задържат нашествениците. Но го правят без да получават дори морална подкрепа от някоя голяма световна сила. Дори САЩ, чието присъствие предотвратява инвазията на Турция в източните части на Рожава, където кюрдските отряди все още воюват с ИДИЛ, отказват да си помръднат пръста в защита на Ефрин. Британският външен министър Борис Джонсън стигна до там да твърди, че “Турция има право да поддържа границите си сигурни”. По същата логика той не би могъл да възрази, ако Франция реши да окупира Доувър.
Резултатът от това е чудноват. Западните лидери, които редовно и безпощадно критикуват режимите в Близкия Изток заради липсата на демокрация и права на жените – Джордж Буш-младши дори използва този аргумент за да оправдае военната интервенция срещу талибаните – изглежда сега са решили, че ако някой отиде прекалено в другата посока, също е оправдано да бъде атакуван.
За да разберем случващото се, трябва да се върнем назад до 90-те години, когато Турция водеше война с военното крило на Кюрдската работническа партия ПКК. По онова време ПКК бе маркс-ленинистка организация, призоваваща за отделна кюрдска държава. Дали ППК някога е била терористична организация е спорен въпрос, но няма съмнение, че партизанската война бе кървава, като ужасни неща се случваха и от двете страни. В началото на новото хилядолетия ПКК изостави исканията си за отделна държава. Организацията обяви едностранно прекратяване на огъня и започна да настоява за мирни преговори, чрез които да се работи както за регионална автономия на кюрдите, така и за по-широка демократизация на турското общество.
Тази трансформация се отрази на кюрдските освободителни движения в целия Близък Изток. Тези, които черпят вдъхновение от идеите на затворения лидер на ПКК Абдула Йоджалан, започнаха да призовават за радикална децентрализация на властта и противопоставяне на етническия национализъм от всякакъв вид.
Турското правителство отговори с интензивна лобистка кампания ПКК да бъде обявена за “терористична организация”. Към 2001 г. тази кампания се увенча с успех, като ПКК бе вкарана в “терористичните” списъци на САЩ, ЕС и ООН. Едва ли е имало друго подобно решение, което да има такъв опустошителен ефект върху перспективата за мир. То позволи на турското правителство да арестува хиляди активисти, журналисти и представители на кюрдите на изборни длъжности – включително лидерите на втората най-голяма опозиционна партия в страната – по обвинения, че “симпатизират на терористи”. Всичко това се случва без каквито и да е сериозни възражения от страна на Европа или Америка. Днес Турция е страната с най-много хвърлени в затвора журналисти в света.
Определянето на ПКК като терористи създаде ситуация на оруелска лудост. Тя позволява на турските власти да наливат милиони в западни ПиАр фирми, които да оклеветяват всеки призоваващ за повече граждански права като “терорист”. Тя води и до сегашния краен абсурд, при който световните правителства могат да седят безучастно, докато Турция атакува непровокирано един от малкото останали мирни краища на Сирия.
Единствената реална връзка на хората в Ефрин с ПКК е ентусиазмът, с който приемат философията на Йоджалан. Не може да се отрече – както турските пропагандисти непрестанно изтъкват – че навсякъде в Ефрин могат да се видят портретите и книгите на Йоджалан. Но иронично тази философия просто прегръща директната демокрация, екологията, както и радикално овластяване на жените.
Религиозните екстремисти около сегашното турско правителство отлично знаят, че Рожава не ги застрашава военно. Но ги застрашава като осигурява алтернативна визия за това как би могъл да изглежда животът в региона. Те най-вече усещат, че е от решаващо значение да изпратят ясно послание към жените в целия Близък Изток. Послание, че ако те посмеят да се разбунтуват за правата си, особено пък с оръжие в ръце, вероятно ще свършат осакатени или убити, без това да предизвика възражение от която и да е световна сила.
Има си дума за подобна стратегия – нарича се “тероризъм”. Премислено и нарочно усилие за всяване на ужас. Въпросът тук е защо останалата част от света им сътрудничи.
*Дейвид Грейбър е антрополог, публицист и антиглобалист, преподавател в Лондонската школа по икономика. Автор на “Дългът — първите 5000 години”, участник в движението “Окупирай Уолстрийт” и други международни инициативи.
About The Author
