Преди да се опитаме да разрешим който и да е проблем ние трябва да разберем възможно най-добре същността му и евентуално да се откажем от някои вече възприети митове. Актуален пример за това до какви абсурдни ситуации може да се стигне в противен случай, бяха хората от Флорида, готвещи се да посрещнат урагана Ирма с пушки. По подобен начин изглеждат в някои отношения и опитите да се запази природното наследство на Пирин, което има световно значение не само според ЮНЕСКО. Обществената рецепция на тези усилия често е още по-безсмислена и доминирана от митове.
Мит 1: Да спасим гущерчетата
Струва да си припомним, че първите резервати не са направени, само за да запазят биоразнообразието, което учените, макар и бавно в хода на 19-ти век, разбрали, че застрашаваме, докато постепенно откривали фосилите на вече изчезнали видове. Някои от резерватите били замислени като част от мащабен експеримент, провеждан на големи площи из целия свят и продължаващ през вековете. Ако искаме да разберем процесите – естествени или антропогенни – които моделират света, в който живеем и от които зависи благосъстоянието и понякога оцеляването ни, ние се нуждаем от места, в които човешката дейност е сведена до възможния минимум.
По-късно, когато до масовата култура достига представата, че вероятно сме на път да унищожим не само едрите островни птици, които не летят и са лесни за улавяне, но и много други видове, се появява и романтичната мотивация, която сега лобистите на концесионера на ски зоната над Банско иронизират като ирационална защита на гущерчета и тревички.
Да се говори за наука в България обаче е по-непопулярно и от защитата на природата. Тук се смята, че това са грижи за богатите общества, но без да се задълбаваме в това как те са станали такива. Можем само да се радваме, че територията ни поне засега не е предпочитана дестинация за ураганите, защото сигурно щяхме да видим и по-тъжни гледки от тези на въоръжени с огнестрелни оръжия хора, тръгнали на война с климатичните промени – все пак у нас се намират зрели хора, включително такива на отговорни постове, борещи автомобилни катастрофи, наводнения и какво ли още не с религиозни ритуали.
Можем да научим много за времето, в което живеем, ако проследим как природата и науката ни, с които българите по инерция все още се гордеят, биват системно унищожавани в последните две десетилетия от правителства във всички налични цветове. Актуалният казус с Пирин също се създава всяка зима без изключение и независимо от политическата конфигурация зад съответното правителство.
Мит 2: Перманентният протест
Фактът, че една неголяма, но енергична и постоянна екологична общност засега успява да предотврати “черноморски” сценарий за Пирин е забележителен. Този подход обаче си има своите ограничения. Спомнете си, че в Рила бе построен лифт, дълбоко в границите на националния парк, въпреки протестите. Сега цяла езерна група е изправена пред екологична катастрофа, а опитите за опазването ѝ ще се платят от цялото общество, не от онези, които ще продължат да печелят от унищожението.
Мегапроектите за курорти в редица планини не бяха спрени от недоволните тълпи, а се спукаха заедно с други балони покрай икономическата криза без да предизвикат екологични щети. Спорът за Витоша също е замразен, но само защото това е в интерес на онези, които са заложили парите си върху надеждата за разрастване на ски зоната в Пирин.
Последните диви острови в страната пък са подложени на законна сеч и други увреждащи ги стопански дейности, включително неконтролируем лов, риболов и събирачество. Понякога законът изисква горите да заболеят или да бъдат засегнати от пожари преди да добият пазарна стойност, но това не е фатална пречка пред великия предприемачески дух.
Мит 3: Няма къде да се карат ски
Ако отидете на мястото, на което трябва да се разположи долната станция на втория лифт, ще видите следите от пожар, избухнал през 2003 г., засегнал част от националния парк и предизвикал смъртта на четирима огнеборци. Според разследващите, пожарът тръгнал едновременно от няколко места – стават и такива неща. Местната община не бърза да залесява опожарената зона. Около нея множество предприемачи обаче са побързали да заложат значителни богатства на предположението, че резерватът над новоиздигнатите им сгради ще замине в историята.
Тезата, която техните лобисти лансират, е, че инфраструктурата в планината – независимо дали тя е защитена територия, или не – трябва да съответства на пазара за имоти в околностите ѝ. Капацитетът на лифтовете на свой ред трябвало да отговаря на търсенето, както било в Алпите – нищо, че те са 80 пъти по-големи по площ и два пъти по-големи от цяла България, с 900 защитени зони в 8 държави, в това число и 14 национални парка.
Естествено, в страната има множество други лифтове и ски зони, включително в Пирин, които са оставени на разрухата, но възстановяването им само би намалило допълнително стойността на и без това обезценените недвижими имоти край Банско. Ако управляващите бяха така загрижени за скиорите, както твърдят, те биха могли на първо време да възстановят богатата съществуваща инфраструктура на Витоша, част от която се руши, откакто е предадена на “инвеститор”. Разбира се, думата инвеститор тук е меко казано неуместна – тя е евфемизъм за прехвърлянето на обществени и природни ресурси в ръцете на малцина, които да ги стопанисват в своя полза. Държавата продължава да е собственик на неработещия лифт „Заека“ на Витоша.
Така че ако има проблем с инфраструктурата за зимни спортове, той не е в нейното количество, а в начина ѝ на управление. Ако имаше толкова скиори, които няма къде да отидат, щяхме да имаме опашки и на Боровец, Пампорово и други места. Освен това отдавна щяха да бъдат възстановени изоставените лифтове и влекове из другите планини. Нищо такова обаче не се наблюдава, следователно е по-вероятно да имаме случай, в който една фирма иска да разшири бизнеса си под претекст, че е загрижена за скиорите или местните, и то на място, чиято недокосната природа е безценна дори в глобален мащаб.
Правителството е право да се плаши от няколко хиляди недоволни младежи, когато решава да предаде това наследство на една фирма със съмнителна репутация, защото това има потенциал да го събори и да се превърне в неговото печално наследство. Така Тройната коалиция бе запомнена с неизгодните за обществото заменки на ценни територии, които впрочем първият кабинет на Бойко Борисов се кълнеше, че ще разследва докрай.
Мит 4: Грижа за местните хора
Онази малка част от местните, които едновременно са и собственици на обезценените в момента сгради, които искат да продадат, наистина имат нужда от разширение на ски зоната. Това обаче би било прехвърляне на риска, който са поели, за да увеличат личното си благосъстояние, върху цялото общество. Разбираемо е, ако те искат за един кратък, но прекрасен период да увеличат цената на имотите си и да придадат някаква стойност на вече построените призрачни сгради в основата на предполагаемите бъдещи втори или трети лифт. Упражнение, чиито предвидими резултати могат да се наблюдават на много вече избягвани от туристите места по Черноморието.
Ако обаче сме наистина загрижени за огромното мнозинство от хората в Разложката котловина, включително бъдещите поколения, ние трябва да се опитаме да запазим онова, което прави родното им място наистина ценно. Естествено, скиорите вероятно ще продължат да идват и да пълнят хотелите, дори когато природното богатство е сериозно увредено, но много други възможности за туризъм и екологично производство ще се затворят. Някои се надяват, че могат едновременно да горят дърветата през зимата и да се излежават под сенките им през останалата част от годината, но сигурно не е добре да оставяме на тях да взимат важни решения за бъдещето. Дали е по-добре да имаш хиляда пълни хотела за три месеца през зимата или триста – пълни през цялата година? Лобистите, които се колебаят в отговора на този въпрос, вероятно проявяват лицемерна загриженост за местните хора.
Мит 5: Лошият концесионер и неговият монопол
Екологичните движения в България, за разлика от повечето подобни на Запад, по същество не са критични към системата, която поражда нуждата от съществуването им. Те обикновено си обясняват проблемите, които искат да решат, не като логично следствие от същестуващите икономически отношения, а като тяхно нарушение.
Оттук идва и фиксацията върху личността, с която се свързват концесиите на ски зоните край Банско и на Витоша, които иначе са с прикрита собственост. За проблемите в тези защитени територии се смята, че се коренят в характера на архизлодея „Цеко“ и приписваното му неуважение към законите. За него се предполага, че държи на малкия си пръст цели партии и министерства, но не винаги се сеща да си поръча изгодни законодателни промени, както в случая с новия план за управление на национален парк Пирин, допускащ значително увеличение на инфраструктурата.
В основата на тази фиксация седи допускането, че ако един по-благодетелен концесионер заеме мястото на настоящия, всичко ще си дойде на мястото. Някои природозащитници дори са готови да приемат идеята за втори лифт и нова промяна на границите на защитената от ЮНЕСКО територия, ако това би предизвикало конкурс за нова концесия и има перспективи тя да не попадне в някои от “лошите” олигарси.
Бидейки дълбоко морален, един добър олигарх ще пренебрегне търговския характер на дейността си и няма да се опитва да разраства бизнеса си, нито да наводнява публичното пространство с лобисти, застъпващи се за правото му на свободна стопанска инициатива в защитени територии, уж гарантирано от чл.19 на Конституцията. За разлика от настоящия концесионер, новият ще спазва съществуващите закони, вместо да се опитва да ги променя, така че отговорят на интересите му. Нито ще иска да пренаписва договорите, когато бъде заловен в нарушение, както стана през 2011 г., когато се установи, че концесионерът на ски зоната се е разпрострял върху с 65% по-голяма от разрешената площ. При това описание, много е вероятно да се окаже, че като хоби развъжда еднорози и розови пантери.
Най-странното твърдение, което може да се чуе от природозащитници у нас е, че основният проблем с концесията на ски зоната над Банско е в липсата на конкуренция. Безграничната любов едновременно към природата и свободния пазар може да доведе до ситуация, в която си едновременно против изграждането на втори лифт, но и за свободна конкуренция, при която се предполага, че има поне два независими един от друг лифта. Освен това вероятно не искаш да има монопол и всеки да разполага с равни възможности за стопанска инициатива, неограничавани и дори гарантирани от държавата, т.е. потенциално толкова лифтове, колкото желаещи се намерят да строят.
Да се опитваш да спасиш природата с аргументи за свободен пазар, конкуренция и пр. е като да стреляш в ураган – куршумът вероятно ще удари нещо друго и то с още по-голяма сила. Идеята на защитените територии поначало е, че те са защитени от човешка намеса, т.е. от стопанска дейност, която трябва да се извършва само в краен случай и изключително ограничено, при спазване на строги правила. Те са извадени от пазара с ясното съзнание, че той ще ги употреби.
Запазването им за следващите поколения е нещо, което конкуренцията не може да се постигне. Вместо това всяка дейност в тях следва да се извършва от публични сдружения, напълно лишени от стимул за печалба и съответното ѝ преразпределението към собствениците, прозрачни и отчетни пред цялото общество. В противен случай, дори и Леонардо ще се окаже безпомощен пред стихиите на пазара. От времето, което ще ни отнеме да осъзнаем това, ще зависи и съдбата на последните острови дива природа в България и в света.
About The Author
