Тази година вече привършва, а в публичното пространство липсва една равносметка. Навършват се точно 10 години от старта на организираното „оптимизаране” на училищната мрежа в България. До 1 януари 2007 г. затриването на учебни заведения течеше стихийно из страната, а след тази дата вече се провеждаше под егидата на правителството – посредством програма на Министерството на образованието и науката (МОН). Друго едно министерство – на финансите, започна щедро да поощрява всяка затворена класна стая. Не е ли време за тържествен юбилей?
Преди да налеем чашите, нека си припомним някои факти. Националната програма на МОН „Оптимизация на училищната мрежа” бе въведена от правителството на тройната коалиция, в която участваха БСП, НДСВ и ДПС. Министър на образованието бе Даниел Вълчев, който при първия си мандат във властта (депутат, 2001 г. – 2005 г.) се изявяваше като международник, а в едни по-ранни времена и като чиновник в Министерството на отбраната (при министър Димитър Луджев).
Днес този пенкилер, в битието си на активист на партия „България на гражданите”, говори за консерватизъм,
но в далечната 2007 г. бе либерал. И „оптимизацията” на училищната мрежа бе една от двете големи либерални „реформи”, които извърши. Другата бе въвеждането на делегираните бюджети, тоест обвързването на школското финансиране с броя на децата. Всеки средностатистически българин знае, че между двете „реформи” има три преки връзки. Първата – колкото по-зависимо е едно училище от броя на децата, толкова по-трудно е оцеляването му. Втората – и зад двете „реформи” стоят принципите на вездесъщия свободен пазар. Третата – и двете водят до проблеми като
наличие на ученици фантоми, превръщането на преподавателите в брокери,
които да набират деца, да се подмазват на родителите им т.н. Именно тогава започна толерирането на случаите на агресия.
Тези истини обаче са известни днес, не тогава. Вълчев всъщност направи това, което бе лелеяна мечта на две поколения български реформатори, либерали и де що има демократи. „Реформата” им имаше и лозунг – „Парите следват ученика”. Ако днес някои хора лягат и стават с „финландската система”, която им се привижда като спасение за всички беди в образованието, то до 2007 г. панацеята бе „Парите следват ученика”. Вълчев просто сбъдна тези мечти.
Непредубеденият читател може би си мисли, че „оптимизизацията” на училищата, щом е била плод на дългогодишни национални въжделения, е стартирала вследствие на някаква стратегия. Факт е, че децата намаляват, налице са регионални диспропорции – и читателят си въобразява вероятно, че някакви дълбоки умове са седнали и разчертали сценарии за развитие – икономическо, демографско, по райони… Съобразили са образователните ресурси и след това се е пристъпило към съкращаване на училища. Би било редно точно така да се е случило при реализирането на една национална програма, нали? Нищо подобно – „оптимизирането на училищната мрежа” тръгна единствено на база на желанието на местните власти. Така се извършва и днес. Решава дадена община да затрие училище – прави го. А за да реши и да не се разсейва, правителството я възнаграждава с щедра миза.
„Парите следват ученика”, ама зад лозунга истината е друга – парите следват ликвидацията.
Достъпност на образованието, регионална политика, качество на учебния процес, свързаност с другите аспекти от общественото развитие – всичко това никога не е имало значение за процеса на „оптимизацията”. Двигател ѝ са парите.
Няма шега, няма измама. С цел ликвидирането на училища от 2007 г. до днес държавата задели между 13 млн. и 67 млн. лв. годишно. Вместо да си губят времето с планове, анализи, събиране на данни, да чертаят хипотези и сценарии, правителствата правеха едно единствено нещо – предлагаха средства на общините за всяко затворено училище.
Изкупуваха ликвидацията.
Предлаганите от държавата пари бяха единственият „стратегически елемент” в националната програма по оптимизация. „Искате да затворите училище – не се помайвайте, ето ви едни пари!” – в това се състоеше т.нар. реформа.
Този борсов процес си има и ценоразпис. В момента държавата отпуска до 225 000 лв. за закриването на училище над 60 ученика. 135 000 лв. – при заведения под 60 деца. Отделно се предоставят пари за обезщетения на съкратен персонал. За да няма празни обещания, средствата се дават на траншове. Процесът е публичен, описан в десетки документи. Медиите, странно защо, не му обръщаха през годините достатъчно внимание.
Фарсът е още по-голям. Ликвидацията е облечена в тържествени дрехи, защото официално парите се отпускат на конкурсен принцип –
надпревара кой по-бързо и успешно ще затвори училището си!
Процедурата е подобна на кандидатстване за европейски средства – съответната община (или държавна структура, ако училището е държавно) попълват бумаги, комисия ги оценява, получават точки, пишат отчети… Ако не отговарят на критериите за затриване на школо, правят всичко възможно да ги покрият. Начинанието по затваряне на училище най-официално се нарича „проект”. На практика обаче няма конкурс, защото МОН одобрява всичко наред. Не случайно днешният министър на образованието Красимир Вълчев няколко пъти заяви, че не министерството затваря училища, а го правят общините.
А ето ги и подробните цифри. От 2007 г. досега държавата е заделила бруто около 300 млн. лв. за закриване на училища. Това е видно от ежегодните документи на националната програма за оптимизация. Усвоената сума е по-малка, не се знае каква е точно, защото липсва публична отчетност. Одит на Сметната палата обаче показва, че до 2014 г. са „оптимизирани” 343 училища. Данните на МОН за следващите две години отчитат 21 школа, а през 2017 г. на пангара са сложени още 26. Почти 400 закрити училища през
десетилетието на либералното включване
в просветата – истински успех.
Но не бързайте да се радвате! Съхранете емоциите, защото има повод за още по-голямо щастие.
Горецитираният одит на Сметната палата сочи, че националната програма обхваща към 60% от училищата с пуснати кепенци. Тоест има и такива, които се закриват без щедрата държавна помощ. Затова към тези 400 следва да се прибавят още около 300. И двеста да са, това са 60 затворени училища на година. Берекет версин! Празник е, защото всичко това бе търсен резултат от целенасочена държавна политика. От желани публични „реформи”, извършени пред очите на всички.
Днес Даниел Вълчев е в ново амплоа. Издаде сборник с разкази, писател е. В същото време все повече става ясно, че жълтият автобус, за покупката на който отиваха част от подарените държавни пари, и който следваше да „ликвидира разстоянията” при затворените школа, не е решение. Той не може да обикаля селищата заради всяко дете, а като не могат да се приберат по домовете, малчуганите стоят допълнителни часове в училище или се шляят край него – извор и на агресия, и на натоварване на преподавателите им. Успоредно с това се случва и друго – сегашният министър Красимир Вълчев готви нова формула за пресмятане на делегираните бюджети, тоест да не зависят само от бройката на децата. Едната „реформа” на стария Вълчев се провали, а другата е подложена на преоценка.
Образованието се оказа опитно поле,
но какво пък – литературата се сдоби с талант.
При толкова много емоции през 2007 г., при толкова много страсти после, а даже и национална учителска стачка, нечестно е днес да мълчим. Наливайте шампанско, със сълзи и без.
