Идеологията, дори когато не желаем да го видим, е образование. Подреждане на мисленето. Променя се само номерацията и броенето, плюс и минус, горе и долу. Такова беше училището на социализма, идеологически апарат, фабрика за правилно мислене. Това става и днес – “навън” сме, но пак сме във фабриката.
Неутолимите проблеми от миналото на едно травматизирано поколение продължават усилието си в нанасянето на трайни дефекти в съзнанието на едно ново поколение деца. Става дума за определени партии и платформи, които се занимават специално с това да митологизират “комунистическия” период в България в едни смели художествени краски, които обаче са крайно безплътни. И тук не влагам никакъв стремеж периодът 1944-1989 г. да бъде излишно идеализиран като обществен строй, в който сме постигнали съвършенство. Важно е обаче да осъзнаем, че историята е по-противоречива и по-сложна от плоските оценки, които напоследък се опитват да ни наложат като универсални истини. Трябва да сме наясно, че подобни оценки винаги са идеологически и носят идеологическо затваряне.
В последните години отвреме-навреме в публичното пространство нахлува гръмко дебатът за това, как децата да бъдат учени на антикомунизъм. Обикновено го повдига една основна група партии, а намножилите се платформи за “обучения” по избрани екстракти от историята на социализма най-често действат директно “на терен” и през социалните мрежи.
Съвсем наскоро отново прозвуча новина, че шест партии (ДСБ/”Нова република”, „Да, България”, „Зелените”, ДЕОС и БЗНС) продължават да агонизират в пределите на комунистическата заплаха и да искат нови учебни програми по криминалното минало.
Преди известно време се появи и Софийска платформа – една инициатива, специално създадена да разказва мракобесни трилър-истории от социализма и да фиксира граници в самостоятелното мислене на учениците. Училището е сбор от хора, в чиито семейства социалистическият период бива коментиран по различен начин. Въвеждането на този тип уроци по антикомунизъм трябва едва ли не да затвърди общата единна позиция на днешния идеологически проект.
Натискът, оказва се, дефинира и нови правила. Завършващи гимназия ученици в елитно столично училище споделят, че на предстоящите матури им е казано от учители, че е добре да пишат за комунизма или лошо или по-добре нищо (опакото на мъртвите, за които казваме: или добро или нищо). Защото, ако се осмелят да придадат дори и минимално различен оттенък на исканата макабрена линия, то проверяващите ще ги “отстрелват” директно с оценка слаб 2.
Изобразяването на този исторически сложен период, какъвто е периодът на социализма, може да се оприличи на трейлърите в киното. Гледаме едноминутен клип, който има за цел да ни представи най-вълнуващото от филма, но обикновено или ни отказва да го гледаме, или филмът в цялостния си вид изглежда съвсем различно.
По същия начин определен исторически период с лека ръка бива обсъждан посредством “избрани моменти”, служещи единствено за затвърждаване на днешното статукво и по-здраво циментиране на “правилната” идеология. Соцпропагандата е заменена със същата по дух и енергия антисоцпропаганда. Ако някак сме успели да закрепим здравия разум, то би трябвало да се запитаме: защо днес мислим миналото и някак приемаме настоящето не като нещо, което трябва да се изгражда, а като спиране на историята за момент, в който трябва да се върнем назад. Подобни безсмислени дебати няма да изгладят съвременните обществени разломи, нито ще благоприятстват постигането на по-социален облик на битието.
Нима не е редно точно днес, когато работници и учени стоят изхвърлени и безпризорни извън закрилата на държава и власт, да се обърнем назад, към ролята на синдикатите, правата на работниците, равния достъп до образование, здравеопазване, грижата за учените и липсата на безработица?
Не са малко и онези интелектуалци, които също размахват знамената на антикомунизма. Именно тези, които е редно по-скоро да оспорват статуквото. С бълваните съждения в елитни културни пространства и публични площадки обаче те ни убеждават все повече колко тоталитарни по мислене са и как всъщност от времето на социализма са наследили най-лошото и още по-драматично – наследили са това, от което отчаяно бягат.
Най-големият удар от тях обаче идва в посока либералната държава. Съзнателно или не, голяма част от тези хора действат заедно с анти-либералните си крайнодесни врагове – всъщност, участват заедно с тях в борбата за реабилитирането на фашизма в България, като се минимизира неговото съществуване и историческо присъствие.
Фашизоидните нагони могат и да се прикрият някак, но когато имаме материален израз на новата идеология, можем да говорим съвсем фактологично. Новата идеология е излята в бетон и бронз пред НДК – лъвът, който държи карта на Санстефанска България. Трием спомена, който носи памет, и налагаме нова памет наместо старата, която трябва да ни въвлече и в новопроектираната реалност.
Неустойчивите политически доктрини и програми на либерализма и неолиберализма, както и неоспорваният триумф на либералната демокрация и индивидуализма, са лицето на днешното привидно основаващо се на свобода общество. На субекта му е зададено абстрактното успокоение, че живее в демокрация и свобода да прави с живота си каквото поиска. Всъщност обаче той е един изоставен и захвърлен от господарите си индивид, който консумира онова, коетo властта му е подхвърлила. Тя му обещава, че може да крои планове за свободното си бъдеще. Той обаче рано или късно осъзнава, че тези планове никога няма да се случат. Междувременно му пускат “образователни” прожекции, налагат го със съмнителен морал, дресират го и той е щастлив – знае, че се разполага на върха на историята, откъдето всичко се вижда най-ясно и най-вярно. Най-сетне нещастието му добива доволен вид.
Ако според Кант Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил, то, оказва се, българското стремление към демокрация днес не е нищо друго, освен невъзможността за съзряване и за преодоляване на миналото. Защото, ако съзряване се беше случило, щяхме да говорим за това, как живеят пенсионерите, за условията на работниците, за прогресивно увеличаващите се неравенства в страната и превръщането ѝ в черна дупка на социалната политика.
About The Author
