Робърт де Рийвс и Аарон Рийвс, The Guardian
„Досиетата от Рая” за пореден път разкриха хитростта и усърдието на свръхбогатите, които са готови на всичко, за да не платят справедливо дължимите си данъци. Този път журналистите свършиха съвестно своята работа и осветиха същинския размер на несправедливостта. И въпреки това разкритията не успяха да предизвикат масовото недоволство, което би могло да се очаква от подобна неправда, пряко засягаща всички.
В епохата на увеличаващото се по цял свят неравенство между бедни и богати е изненадващо, че хората не се развълнуваха поне малко от решимостта, с която ултра-богатите избягват да допринасят за обществото – та с парите от данъци се поддържат нашите пътища, болници, армия, училища и още множество значими за почти всеки неща. И все пак на повечето хора сякаш не им пука, а това се изразява и в мнението им по въпроса за укриването на данъци.
Миналата година водещата независима статистическа агенция във Великобритания, NatCen, извърши ежегодното си проучване на обществените нагласи сред британците, в което жителите на острова бяха запитани и за отношението им по темата. Нашият анализ на данните, извършен заедно с Бен Баумберг Гейгер от Университета в Кент, показва, че хората смятат укриването на данъци за нещо обичайно (предполага се, че около 1/3 от данъкоплатците са използвали някаква вратичка, за да платят по-малко). От морална гледна точка британската общественост е раздвоена – по-малко от половината (48%) смятат, че използването на вратичките в закона, за да не се плащат данъци е „предимно или винаги грешно“.
За контраст – 60% от британците смятат за „предимно или винаги грешно“, когато бедните хора се възползват от вратичките в закона, за да получат повече помощи. Или казано с други думи – хората са по-склонни да осъдят бедните за това, че използват законни способи, за да получат помощи, отколкото да осъдят богатите за това, че не си плащат данъците. Този извод изглежда константен, защото се потвърждава от редица други изследвания.
Например, подробните и задълбочени интервюта, проведени от Фондация „Джоузеф Рикурей“ непосредствено след финансовата криза от 2008 г. показват, че мнозинството от хора се „тревожи много повече, когато групите с нисък доход използват системата в своя изгода, а не когато групите с висок доход правят същото“.
Това противоречие се отразява в приоритетите на правителството. Дълбоката обществена неприязън към „муфтаджиите“ бе използвана успешно от консерваторите, за да прокарат своите политики на строги икономии (остеритет). По време на премиерската си кариера Дейвид Камерън, заедно с финансовия министър Джордж Осбърн, използваха противоборството между „трудолюбивите хора“ и „мързеливите кандидати за обезщетения“, за да съкратят успешно социалните разходи.
Макар за проблема с укриването на данъци да се е говорило, то не се е направило почти нищо по въпроса. Това е в ярък контраст с мащаба и скоростта, с която бяха направени законодателни промени в областта на социалното подпомагане.
Дали „Досиетата от Рая” ще успеят да изместят обществения фокус? Разкритията сами по себе си са недостатъчни. Миналогодишното изследване на обществените нагласи сред британците бе направено само 4 месеца след „Панамските книжа”, но дори и тогава хората бяха по-притеснени от кандидатите за социални помощи, отколкото от богаташите, укриващи данъците си.
Най-грубо казано, в основата на „Досиетата от Рая” са числата – огромни парични суми, които вместо да се използват в полза на обществото във Великобритания, изчезват някъде в морето. Както обаче често посочваше бившият председател на Статистическия орган на Обединеното кралство Андрю Дилнот, хората трудно се справят с числа от такава величина. Освен ако не сте икономист или статистик, броят на милионите и милиардите просто няма особено значение.
Разковничето е тези числа да се свържат с техните последствия. Парите, които губим, защото хора като Люис Хамилтън не плащат ДДС върху частния си самолет, са хиляди посещения на центровете за безплатна храна. Намаляването на бюджета, водещо до увеличаване на бездомниците, може би нямаше да стане, ако Apple си плащаха данъците. По-малко хора биха се самоубили след оценка на работоспособността им, ако компании като Alphabet (Google) не регистрираха централите си на Бермудските острови, а натискът за съкращаване на разходите не е бил толкова интензивен.
Причинно-следствените връзки, произтичащи от тези събития са сложни, често дори мътни, но това не прави последствията от тях по-малко реални. Особено за тези, изпитали политиките на строги икономии на свой гръб.
„Досиетата от Рая” успяха да хвърлят светлина върху сенчестия свят на офшорните зони. Призивите за промяна обаче могат да се сблъскат с едно общество, фокусирано в дребните провинения на бедните. Това ще продължи, ако ние – като академици, политици, журналисти и други – не обясним как решенията на свръхбогатите допринасят за увеличаването на бедните и изключването им от системите за социално подпомагане. Нещата са много прости – хората страдат, когато богатите не се плащат данъците.
*Робърт де Рийвс е преподавател в университета в Кент; Аарон Рийвс е изследовател в Института за международно неравенство на Лондонското училище по икономика (LSE).
About The Author
